Краят на журналистиката

Журналистиката е на изчезване. Не ви го казвам аз. Казва го последното проучване на Института „Ройтерс“, което включва елита на новинарската индустрия в 51 държави по света.

Делът на песимистите за бъдещето на професията почти се е удвоил – от 10% през 2022 г. до 18% днес. Паралелно с това оптимизмът се срива – едва 38% от хората, които правят журналистика на най-високо ниво, казват, че професията ще има добро развитие в следващата година. Преди четири години този дял е бил около 60%.

Причините? 

Разбира се, виновникът за всичко тези дни – изкуственият интелект. Но не само. И не защото роботи пишат новините, а защото роботи променят пътя на читателите до тях. 

Вместо да кликат към медийни сайтове, все повече потребители стигат до информацията директно в търсачката, която им дава синтетично обобщение, сглобено от чуждо (често безплатно) съдържание. Издателите очакват трафикът от търсачки към новинарските сайтове да спадне с около 40% през следващите три години именно заради тези т.нар. zero-click търсения. 

Има и друга причина – кризата на релевантност на традиционните медийни брандове, особено на комерсиалните. Години наред те се опитваха да запазят бизнес модела си, лутайки се между страх и неразбиране на социалните мрежи и опита да ги използват като прокси – вход към собствените си платформи, където да монетизират вниманието на аудиторията. Само че през това време публиката тихо се премести другаде, а порасна и нова, която никога не се е информирала от друг екран освен от телефона. За нея „телевизорът“ е YouTube, Instagram и TikTok. 

Тук вече говорим за нещо по-дълбоко от технологична промяна. Това е поколенческа и екзистенциална криза. 

Журналистиката не просто губи публика – тя губи връзката си с цели поколения и групи от обществото. Губи навика да им бъде нужна.

Политиците също успешно „помагат“ в делегитимирането на новинарските медии. Дали като ги приласкават и подкупват, дали като им викат fake news и мисирки, или просто като ги маргинализират чрез заобикаляне. Могат да си го позволят, защото социалните мрежи им дават достъп до същата, а понякога и до по-голяма публика без досадния посредник журналист, който прекъсва с въпроси. Не дай боже, критични. Или коригира твърдения. Често лъжливи. 

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо... Защо стана така – от Дарина Сарелска.

ТоестДарина Сарелска

Телевизионният фолклор пази спомена за Бойко Борисов и неговата реплика, че идването му в сутрешния блок на Нова телевизия при Ани Цолова и Виктор Николаев (2013–2017) му се струвало като ходене на зъболекар. Не ти е приятно, но трябва.

Сега вече не трябва.

Днес, макар да не е премиер, той има над 300 000 последователи във Facebook и понякога достига до 2 милиона гледания на клипче.

За сравнение: една рейтинг точка в България е около 70 000 души в общата демографска група – т.нар. 4+ (от 4 години нагоре), а сутрешните блокове в последните поне 15 години рядко правят повече от 4–5 рейтинг точки – дори и в най-добрите си времена. Сметката е проста: 300 000 гледания в най-добрия случай, ако станеш рано и отидеш до „телевизора“. А като се има предвид, че Facebook е предпочитаният източник за новини на българите, наравно с телевизиите, наистина не разбирам защо човек трябва да слага костюм и от кръста надолу и да бие път до близки и далечни студиа, за да му прекъсват мисълта.

Разбира се, телевизионните студиа бяха удобно обзаведени с хора, които не прекъсват мисли. Дали защото нямат с какво да ги прекъснат, дали заради смразяващия ефект на празните столчета. 

Но това, струва ми се, е по-неуспешната стратегия за умъртвяване на журналистиката. Защото е твърде груба, твърде публична, а и успехът е често пирова победа. Все пак, каквото и да казват рейтингите, ясно е, че никой не гледа това, което в момента дават сутрин по bTV. Има и контрареакция, която дори и пренебрежимо малка, за да създаде реален бизнес проблем, e достатъчно голяма, за да създаде криза на влиянието. Не е удобно, когато в собствения ти ефир през ден ти повтарят, че си изпълнил политическа поръчка, включително собствените ти гости, дошли да се възползват от твоята публика, но и да ѝ отбележат, че седи на пресен гроб. 

И да, това не е възпряло хората да си гледат „Ергенът“. 

За сравнение, когато ABC се опитаха да спрат Джими Кимъл миналата есен и публиката възприе това като политически мотивирано решение под натиска на консервативни лидери и медии, реакцията беше 7 милиона отказали се от стрийминг услугите на компанията (Disney+ и Hulu). Седем милиона. Това е около един на всеки 30 потребители. И да, при платформи гиганти това не звучи като фатален удар. Но когато загубата се случи за няколко дни, дори и многомилиардни корпорации си взeмат бележка. Кимъл беше върнат на екран, а първият му епизод след прекъсването записа рекордна гледаемост.

Свободата на словото като палачинка

„Искам да благодаря на хората, които не подкрепят нито шоуто ми, нито какво мисля, но въпреки това подкрепят правото ми да споделям вярванията си“, каза Джими Кимъл в първия си монолог след връщането на шоуто му на екран. Защо свободата на словото има значение за всичко и всички – от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Тук нямаме такава бурна обществена реакция.

Но пък на принципа на снежната топка натрупващите се случаи на обезглавяване на журналистиката година след година доведоха до качествени изменения. За първи път миналата седмица новоизбран министър-председател, пък макар и служебен, избра за първото си програмно интервю не голям телевизионен ефир, а нишов интернет подкаст. 

Гостуването на Гюров в „Бюрото на Константин Вълков“ дава ясен знак: големите политически процеси, включително и предизборните кампании, вече имат нов терен. И той е в интернет. 

Електоратът е във Facebook и TikTok, не пред телевизора 

Особено младите и особено негласуващите. Те познават Юксел Кадриев като поет от Instagram, а за сутрешните блокове разбират, когато откъси от тях попаднат в клиповете на „Цанов НАПРЕД и НАГОРЕ“. Те не включват телевизора, освен на Netflix, и не познават лицата и имената от телевизионните студиа. Вероятно и Косьо Вълков не познават – той също идва от преддигиталната епоха. Но завоят е ясен.

Взе го и Бойко Борисов, който досега поне не показва да е загубил природно силните си медийни инстинкти. През януари, след дълго мълчание, той даде общо четири пространни интервюта. Макар при него миксът между традиционни и нови медии да беше по-балансиран между старите брандове, като „Капитал“ и bTV, и YouTube каналите на Явор Дачков и Мартин Карбовски. 

Това изместване на голямата конкуренция от телевизията към интернет не е само български феномен. По света вече е стандарт. Най-гледаните политически разговори в САЩ през последните години не са телевизионни интервюта, а подкасти. Някои от тях – като на Джо Роган – достигат аудитория, сравнима с тази на национални телевизии. Голяма част от подкастите направиха възможна безапелационната победа на Тръмп, който видя потенциал в т.нар. manosphere – общо название за онлайн общности, форуми и инфлуенсъри, които обсъждат мъжествеността, отношенията между половете и ролята на мъжете в обществото, като в тези общности често се появяват мизогиния, конспиративни идеи и радикализиране на млади мъже. Знаме на маносферата в глобален мащаб е Андрю Тейт, в местен се опитват да бъдат хора като Киро Брейка. И резултатите са налице. В глобално проучване Gen Z се оказа най-консервативното от години насам, като 30% от младите мъже смятат, че жените трябва да им се подчиняват.

Но подобни формати не са само крайнодесни. Във Великобритания The Rest Is Politics събира милиони гледания и често задава дневния ред на политическия разговор в страната.

Има ли компас в информационния океан?

С колкото повече информация разполагаме, толкова повече се давим в нея. Александър Драганов дава някои ценни съвети как да отсяваме зърното от плявата и да не ставаме жертва на собствените си или чужди конспирации.

ТоестАлександър Драганов

Роди се и нова професия – т. нар. нюзинфлуенсъри.

Хора, които се явяват нещо като продължение на журналистиката в дигиталната епоха. Понякога са бивши журналисти. Понякога просто харизматични коментатори. В много случаи аудиторията им вече е по-голяма от тази на традиционни редакции и те развиват собствена медийна екосистема, създавайки едновременно възможност и риск за журналистиката, каквато я познаваме.

От една страна, нюзинфлуенсърите достигат до групи, които са завинаги загубени за традиционните медии. Вероятно стоят в основата на Gen Z активизма, залял площадите миналата година не само в България. За тези нови публики журналистиката не е институция, нито е система от правила и стриктни принципи за работа с информация. 

Журналистиката е съдържание. Парасоциално свързване с лице, глас, профил, таг. Изискването тук не е истината или фактите. 

В изследване на Pew Research потребителите очертават профила на идеалния нюзинфлуенсър така: да ми помага да разбирам актуалните събития и проблеми; да реагира бързо, когато нещо се случва; да е автентичен – разбирай, да говори от свое име или поне така да изглежда. „Да ме забавлява и да споделя моите ценности и мнения“ е важно в различна степен за 70% от анкетираните. 

Сега сравнете това с ценностите на журналистическата професия и ще разберете откъде идва рискът на новия модел. 

Единственото общо е целта – да информира и да разяснява социално значими процеси. При нужда – бързо. И с това приликите свършват. Докато журналистиката търси факти, тук нуждата е от споделени преживявания, мнения и ценности. Търси се общност, формирана на основата на емоционални сходства. 

Мислят като мене, значи това, което ми казват, е вярно. Ако мнението ми харесва, нямам нужда от факти. Ако фактите развалят споделеното ни мнение, ще си намерим алтернативни факти. За да опазим общността. 

Докато от журналистите се очаква да се стремят към обективност и дистанцираност от всички страни, да се пазят да не стават част от историята, която представят, и да се стараят отчетливо да отделят мнение от факт, от инфлуенсърите се иска персонифицирано съдържание, което да забавлява и утвърждава. Докато в журналистиката конфликтът е норма и начин на мислене, в социалните мрежи той е белег за токсичност и води до блокиране и канселиране.

Освен това, за разлика от редакциите, инфлуенсърите рядко имат процес по проверка на фактите или задължение за поправяне на грешки. И когато съдържанието се движи от алгоритми, подсилващи емоцията и конфликта, изкушението да се гони тренд, който става вайръл, вместо най-постижимата версия на истината е огромно.

Така именно нюзинфлуенсърите стават и потенциален основен източник на дезинформация. А по-тихата промяна е, че изтънялото доверие допълнително се измества от институции към личности. 

В политиката това води до вълна от мачопопулизъм. В медиите – до фен бази и парцелиране на публиката на твърди ядра на принципа свой–чужд. А онези „архивни“ журналисти, които отказват да се влеят в която и да било идеологическа ниша и продължават да бъдат критични към всяка власт и всяка идеология, в крайна сметка се оказват обречени да загубят всяка публика. Защото, както видяхме и по случая „Петрохан“,

и добрите, и лошите не искат журналистика, когато не харесват новините.

Един тежък криминален случай отново и по болезнен за всички ни начин показа до каква степен държавата е абдикирала от основни свои функции, оставяйки гражданите си абсолютно уязвими: от образование, през защита на горите, до правораздаване и служби за сигурност. Когато доверието в институциите, призвани да търсят истината, практически липсва, Facebook неизбежно се превръща в министерство на истината, а три милиона следователи – в разследващи журналисти.

Водещият твърде много питаше

Кампания в подкрепа на журналистите, свалени след политически натиск.

ТоестТоест

Хора, които едно интервю не са вземали през живота си, се надпреварват да дават съвети на Миролюба Бенатова, Генка Шикерова и Мария Черешева:

• кои въпроси трябва да се задават;
• кога и при какви условия могат да прекъсват събеседник;
• трябва ли да се правят интервюта при незавършени разследвания;
• трябва ли да се говори с жертви на престъпления;
• кои майки имат право да говорят и кои – не.

Напоследък си мисля, че наблюдаваме как в края на земния си път журналистиката изпълнява самоотвержено своята последна обществена функция – да обедини иначе необединими обществени групи. Едните харесват Украйна, другите ходят на 3 март с руско знаме. Едните харесват гей парада, другите – парада на традиционното българско семейство. Едните искат България винаги в Европа, другите – никога срещу Русия.

Свързва ги само едно. 

Че журналистите са гадове. 

А „гадовете“ са малцината останали нормални журналисти, които имат комбинацията от опит, гръбнак, познания и интегритет да пазят журналистиката от фенщината. И им се занимава с това. Казвам „малцина“ и мога да ги назова поименно – не са повече от 20. Признавам си, че имам специално отношение към тях. Като към защитен вид. Защото алтернативата е Андрю Тейт или Киро Брейка. 

Баланс, стандарти и етика. Това, разбира се, са много важни категории в нашата професия. И извратени до пълната им антитеза в родните ни медийни условия. Не защото не са съществени, а защото в лицето на користни играчи и/или непрофесионалисти могат да бъдат прилагани, както дяволът чете евангелието. Или, за да съм по-конкретна – както българска прокуратура делото за КТБ. 

Мога да дам пример от годините ми като шеф на новините в Нова телевизия. 

Когато започна разследването срещу Делян Пеевски по Глобалния закон „Магнитски“ и се появиха първите данни, че може да му бъдат наложени санкции за корупция, ръководството на телевизията имаше сериозен проблем, че отразяваме темата. Подозирам, че проблемът е бил на някого извън телевизията. Но аргументите звучаха познато. Същите аргументи, които чуваме днес по казуса „Петрохан“.

„Това е неприключило производство.“

„Защо трябва да правите интервюта на парче?“

„Защо давате думата на адвокати на обвиняеми?“ (В онзи случай – Цветан Василев, който след фалирането на КТБ вече беше готов да говори срещу бившите си ортаци.)

„Къде е другата гледна точка?“ (Пеевски тогава все още не говореше пред асансьора.)

„Защо не изчакате разследването да приключи, да отиде някой до САЩ, да прочете всички тези документи, които се цитират като основание за санкциите, и тогава да направите журналистическо разследване?“

Ако бяхме следвали тези „професионални“ препоръки, вероятно и до днес нямаше да сме споменали темата „Магнитски“ в новините. Което, подозирам, е била и целта.

Но сега виждам същите аргументи от хора, с които довчера протестирахме в защита на Мария Цънцарова и свободата на журналистиката.

През годините съм стигала до един и същ извод:

всеки защитава до кръв свободата на словото, с което е съгласен. 

Докато журналистиката защитава нашата кауза, тя е необходима. Когато обаче започне да задава неудобни въпроси на „нашите“ или срещу „нашите“, изведнъж се оказва проблем. Само че свободата на медиите има нужда от защита точно тогава, когато в търсене на истината стига до неудобни и непопулярни тези. 

На ежедневна база журналистиката рови в неподреденото. Осветява ъгли на споделените ни обществени килери, които са непоносими, разхвърляни и често миришат или изглеждат неприятно. 

И точно тогава ни трябва – за да ни води през тези неосветени коридори, докато се прояснят силуетите на истината срещу караконджулите на фалшивите новини, пропагандата, конспирацията и обикновения информационен хаос.

Има ли надежда за надеждните новини?

„Революцията няма да я дават по телевизията.“ Гил Скот-Херън е бил наясно с това отдавна. Контекстът днес обаче е друг – за да могат да оцелеят финансово, (сравнително) надеждните медии заключват съдържанието си и така се създават информационни касти, но и паралелни реалности. От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Може би е нужно тук да обясним какво всъщност прави журналистът.

Защо прекъсва? Защо задава въпрос по няколко пъти? Защо работи по неразкрити престъпления? Защо понякога се движи по тънкия лед между интереса на малцина и нуждата за информираност на мнозина?

В Етичния кодекс на журналистите – този, който всички обичат да цитират, но малцина са чели – има няколко основни принципа.

Първият е:

Търси фактите и ги съобщавай. 

Не „Търси фактите и ако се харесват на публиката, ги съобщавай“. Не е и „Търси фактите и ако са забавни, ги публикувай“. 

Вторият е:

Минимизирай вредата.

Обърнете внимание – не е „Не вреди“. Вреди с мярка. Тоест професията допуска, че в процеса на търсене на истината неизбежно може да се стигне до вреда. Нашият стандарт е да направим най-голямото възможно добро за най-голям брой хора. 

Това означава, че понякога ще задаваме въпроси, които връщат събеседниците ни на места, на които те не искат да бъдат. Разбира се, с нужните защити за най-незащитените – деца, жертви на престъпления и т.н. И обратно – за хората с публична власт пространството на лична защита следва да е силно ограничено до липсващо. Но никъде етичните стандарти не ни задължават да не поемаме рискове. В името на това обществото да знае. 

Аз лично винаги ще избера разговор със свидетел на престъпление пред камера – с всички произтичащи от това етични дилеми – вместо журналистика по режисирано изтекли показания от МВР. Защото истинската журналистика се прави пред очите и от името на публиката. Другото е пиар. 

Разликата между пиара и журналистиката се разбира, когато ти потрябва журналист. От вида честен и безпристрастен. От Червената книга на онези, пазили се да стоят между агитките, понасяйки удари от всички страни. Изпаднали в слаба позиция, добри и лоши, свои и чужди, либерали и консерватори пак се обединяват – този път в нуждата. И започват да викат почтената журналистика. Изненадани, бившите силни разбират, че за слабите журналистика няма. Ами няма – медиите са или ваши, или са срещу вас. Ти си го избра, както е казал мъдрецът.

Този смешен плач плакаха всички – от Цветан Цветанов, през Иван Гешев, до Ахмед Доган и Цветан Василев. Последният, участвал лично в процеса по придобиването на едни медии и обезшумяването на други в силните години на КТБ, днес пише в личния си сайт, че бил цензуриран от неетични журналисти или техните редактори. Нима? 

Има нещо поучително в това как всички цензори намразват цензурата, упражнявана от някой друг, след като собствената им хунта ги избута отвъд разделението свой–чужд. Мило е, но не върши работа дори и за кратковременно злорадство. 

През това време в TikTok и Instagram постжурналистиката експериментира и с нов бизнес модел: директна връзка с публиката чрез абонаменти, дарения и платформи за подкрепа. Не рекламодателят, а зрителят плаща.

От една страна, това би трябвало да е добре. Американският медиен критик Ей Джей Либлинг още през 1960 г. отбелязва: „Свободата на пресата е гарантирана за онези, които притежават преса.“ 

Но когато читателите и зрителите станат инвеститори, и то в среда, която от години е нормализирала нагласата да третира медиите като наемници на частен капитал, тогава и капиталисти на дребно могат да започнат да си искат своето. И ако не им харесва отражението в огледалото, да пожелаят да убият този, който го държи. Или поне да спрат да си плащат абонаментите. 

А на пазара оцеляват идеи, стоки и услуги, от които някой има нужда. Икономистите му викали jobs-to-be-done теория. Хората „наемат“ продукт или услуга, за да им свършат определена работа. Ако се появи по-добър (евтин, лесен, забавен) начин да се свърши същата „работа“, старият продукт изчезва.

Доскоро журналистите малко елитарно и самонадеяно смятаха, че имат запазеното място на важни и нужни на обществото.

А може би вече не.

Няма да е първата професия, която е изчезнала поради отпаднала необходимост. 

Съвсем не е невъзможно да си представим, че един ден и журналистиката ще се подреди в музея на професиите – до глашатая, телефонистката и словослагателя (този, който реди металните букви в печатарството). Заместена от създателите на новинарско съдържание за тези, които си плащат за споделеност и забавление.