Разгледахте ли добре лицата по-горе? Така, вижте ги пак. Хубавичко. Едно от тях ще е министър-председател, когато минат следващите парламентарни избори. В България лидерът на победилата партия заема по подразбиране този пост, независимо дали е партиен апаратчик, бизнесмен или шоумен.

С поне две уговорки – няма да е Томислав Дончев, той е фигурант и ако капацитетът му стига да е временно изпълняващ, за постоянно – едва ли. А Бойко Борисов вече е извън играта, но той ще заеме мястото си в политическия пантеон, все едно дали ни харесва, или не. В тази зала на славата фигурите се подреждат не само заради заслугите си към нацията, а поради историческите причини да управляват България за определен период.

ДПС също отсъства от колажа и за целите на този материал е все едно дали там ще е ликът на Мустафа Карадайъ, или Филиз Хюсменова, защото ДПС не участва в излъчването на кандидат за министър-председател. Виж, в номинациите – да.

И така, кой ще бъде? Някой като Борисов, чиито способности за връзка с избирателите са феноменални, макар да не беше способен на визия, нито да преговаря с опозиционните партии или с хората от своята собствена, нито да създава екипи и да управлява кризи.

А възможен ли е някой друг, провиждан в любимата на някои партии формула за „кабинет на националното спасение“? Да бъдеш ефективен премиер е мащабно и отговорно предизвикателство. Да бъдеш просто премиер го може всеки средноинтелигентен човек, който не е интроверт, не заеква и умее да лъже, гледайки право в очите. Да си почтен и да не откраднеш нито стотинка като политик – трябва да си Петко Каравелов. Затова за почтеността и интегритета няма да отваряме дума. Биографиите на хората от колажа са публично известни, който има акъл – да мисли.

Въпрос на характер

Важен ли е характерът? Важен е, а българската политика в последните десетилетия е доказала, че най-добре е да си безхарактерен. Така могат да ти натресат например банка, която да се срасне с политическите кръгове, легитимирайки тандема „Цветан Василев – Делян Пеевски“, но Сергей Станишев никога не призна отговорност за възхода на Корпоративна търговска банка. (Нито как убеди парламентарната група на БСП да подкрепи Делян Пеевски за директор на ДАНС.)

Изглежда, че когато си цар по рождение, може да минеш и без особени качества на характера – макар и премиер на република. Може дори да се държиш като отчужден външен наблюдател, когато трябва да предприемеш мерки и да вземеш решения, свързани със сигурността на над два милиона души – неадекватното управление на Симеон Сакскобургготски в последната година на премиерския му мандат, когато се случиха сериозните наводнения, е едно от доказателствата.

Някои се заблуждават и вземат показването на мускули като демонстрация на характер. Всъщност е актьорска игра, би следвало да сме го научили от настоящия министър-председател. Когато Бойко Борисов хока министри от кабинета или партийни съратници, като им казва „да си почистят къщичката“ и „ако не ви светне червената лампа, аз ще ви светна синя“ – това е заради светлините на рампата.

Когато казва през 2018 г., че смята за необходимо включването на санкциите срещу Русия като един от приоритетните въпроси в дневния ред на Българското европредседателство и че това „ще се обсъжда в различни формати, за да се намери най-доброто решение и да се разреши проблемът“ – това е обслужване на руски интереси. А когато впоследствие „забравя“ за „приоритета“ – това е, защото някои други са го скастрили.

Дебелащините по телефона също не са характер, а балкански манталитет. А човекът, който слуша как „сега че ги опраа“, е Томислав Дончев, чието видимо достойнство засега е неговата обтекаемост.

Въпрос на визия

Важна ли е визията? Разбира се, но каква е? Ако приемем, че партийните платформи за управление са визия, то значи такава няма. Освен че (почти) никой не ги чете, никой не отдава и особено значение защо не се изпълняват – защото никой не очаква да се изпълняват.

Първата партийна управленска програма на ГЕРБ, обявена през есента на 2007 г., изобилства с небивалици, които днес вероятно и нейният автор Стоян Мавродиев едва ли помни. Разбира се, всичко е неизпълнено, но си струва някои да се припомнят: съкращаване на министерства, икономиката да се поеме от финансовия министър; плосък данък плюс необлагаем минимум от 1000 лв., който да расте всяка година; премахване на осигуровките за фонд „Безработица“, общо осигуряване и майчинство; намаляване на пенсионната вноска, като тя цялата влиза в частен пенсионен фонд; и др. Разбира се, тази програма бе подготвена не от Борисов, а от кръгове, които тогава бяха близки до него и му диктуваха политики, изгодни за тях.

Борисов просто искаше власт. А каква е личната му визия за България – ето това никога няма да разберем, освен под хипноза. Но кой пък от управлявалите не е искал власт? Да не би лозунгът на социалистите, обявен от лидера им и премиер Станишев през 2008 г. „Свободни граждани, справедлива държава, модерно общество“ да бе въплътен в управлението на тройната коалиция? Това е просто слоган, измислен от пиар екип.

Въпрос на отговорност

Важно ли е поемането на отговорност? Разбира се. Но какво всъщност е това? Да кажеш като премиера, че бившият вече министър на финансите Владислав Горанов е прав да възразява за намалените ставки по ДДС, но Борисов „поема политическата отговорност“, не е нищо друго освен куха фраза. „Ще намалим ставката на ДДС за ресторантьорите до края на 2021 г. – ако се окажат прави и приходите в бюджета са по-големи, аз ще се надсмивам на Горанов, ако не – ще върнем ставката от 20%“, каза Борисов. Сиреч хоризонтът за политическата отговорност е краят на другата година. Но още в края на тази ще стане ясно намалението на приходите, така че би могъл да подаде оставка още тогава – това е поемане на отговорност.

Ако Бойко Борисов наистина поема отговорност, трябва незабавно да изхвърли проекта на бюджета за 2021 г. през прозореца, както направи през 1995-та депутатът Венцеслав Димитров с бюджета на финансовия министър на Виденов – Димитър Костов. Противното би било безотговорно – защото ще обере бостана на зелено. Макар да се оплака от същото след кабинета на тройната коалиция.

Но на настоящия премиер не му пука какво ще е след него. „П*чка им майчина!“, както би казал на своя естествен наратив. Засега е ясно, че този-след-него трябва да умее да сади бостан на гола поляна.

Заглавен колаж: © „Тоест“