Когато грешната прогноза е добра новина

Нова година – нови избори. И да не сте чели „Пътеводител на галактическия стопаджия“, е много вероятно да сте чували за особеното значение на числото 42. В поредицата на Дъглас Адамс 42 е „Отговорът на Вечния Въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало“. Ала след като имаме отговора, още по-трудната задача е да разберем какъв, джанъм, е въпросът. Понякога и с електоралното поведение е така – избирателите искат нещо, борят се за него, протестират и чак след като го получат, се вижда, че то не решава проблемите им. А може дори да създаде нови.

Тези статии не остаряха добре

Политолозите обясняват постфактум защо прогнозите им не са се сбъднали, припомня шеговитото клише Александър Драганов. А Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, обича да казва, че иска в сайта да има статии, които „остаряват добре“. Без да съм учила политология, след няколко протеста в рамките на по-малко от месец вече имам куп статии, които не остаряха добре. Но това не е непременно лоша новина.

Точно година преди най-големия протест от 1990 г. насам се подписах под заглавието „Защо в България вече няма масови протести?“. Е, очевидно вече има. И то толкова масови, че само три от тях, проведени в разстояние на две седмици (между 26 ноември и 10 декември 2025 г.), бяха достатъчни, за да падне правителството. На всичко отгоре площадите продължиха да се пълнят и след оставката. За сравнение, започналите през 2013 г. протести срещу правителството на Пламен Орешарски, предложило Делян Пеевски за шеф на ДАНС,

продължиха повече от година.

По време на хиперинфлацията през 1997 г. протести имаше на практика всекидневно от 10 януари до 4 февруари, когато Николай Добрев от БСП върна на новоизбрания президент Петър Стоянов мандата за съставяне на правителство.

След щурмуването на „Росенец“ през 2020 г. писах за враждебната към етническите малцинства реторика на демократични политици и протестиращи граждани. Опитвах се да обясня, че не може да очакваме българските мюсюлмани и роми да пожелаят да гласуват за хора, които демонстрират презрение към тях. И за листи, в които на практика не са представени. Сред активно протестиращите в края на 2025 г. обаче дойдоха и етнически турци, и роми. Някои от тях говориха и от трибуните.

В средата на 2024 г. упрекнах идентифициращите се като демократични партии, че не полагат адекватни усилия да печелят демократични избиратели. Че посланията им са неразбираеми и високомерни, че не си дават сметка за различните групи хора със специфични характеристики, ценности и интереси. И ги посъветвах какво да направят, за да имат посланията им чуваемост. Не ми се вярва отговорните за комуникацията в демократичните партии да са чели препоръките ми, и ми е трудно да се отърся от шока, че те (особено „Продължаваме промяната“)

рязко станаха комуникационно адекватни.

Посланията им резонираха и извън София. Напълниха се площадите и на градове, където не бяхме чували за протести до този момент. Включиха се много млади хора.

Специално внимание заслужава протестната музика. Наивно-идеалистичните и отдавна изхабени песни от началото на 90-те и възрожденско-патриотичният попфолк, допринесъл за политическия възход на Слави Трифонов, останаха в миналото. По площадите се чува звучащата на протести на различни места по света песен от антиутопичната поредица „Игрите на глада“. По-важното е, че протестът за отрицателно време произведе собствена попкултура, включително музика, преобладаващо пънк. А изпълнението на живо с участието на Асен Василев на парчето на варненската група PIZZZA с цитати от заседанието, на което председателят на ПП Асен Василев изрече култовата реплика „Кой разпореди това безобразие?“, стана вайръл. Както впрочем и самият Асен Василев.

Разбира се, причината за масовите протести няма как да е само в успешната политическа комуникация. Кражбите на публични средства стават все по-видими. Проектобюджетът, който беше поводът за общественото недоволство, на практика ги официализираше. И все пак организаторите на протестите можеха да реагират на общественото недоволство и по недотам адекватен начин, както неведнъж се е случвало, и в резултат по-малко хора да излязат по площадите.

На хубаво ли е много хубавото?

Еуфорията от мащаба и успеха на протестите лесно може да прелее във вярата в изборната победа на коалицията, която ги организира – ПП–ДБ. Бившата правосъдна министърка от „Да, България“ Надежда Йорданова дори даде заявка, че коалицията ще се бори не просто за победа на изборите, а за мнозинство.

Големият въпрос обаче е каква електорална форма ще приеме натрупаната мобилизация.

Няма гаранция, че подкрепящите протестите ще дадат гласа си точно за ПП–ДБ. Нещо повече – при такава обществена енергия е логично да възникнат нови политически субекти. Че има поле за такива, се вижда и от изследванията на общественото мнение. По данни на „Алфа Рисърч“ от декември например цели 40% от гласоподавателите са в очакване да се появи нещо ново на политическия хоризонт. Близо 10% от заявилите, че ще гласуват, не искат да пуснат бюлетина за никоя от парламентарно представените партии, а други 13,3% още не са решили.

Засега тактиката е максимално разширяване на периферията чрез включване на хора с най-различни профили и възгледи, обединени от недоволството си от кражбите и от тандема Пеевски – Борисов. Другата сериозна тема обаче – за геополитическата ориентация на България – остава по-скоро в скоби. Тя е приоритет на ПП–ДБ, но далеч не на всички, подкрепящи протестите.

Партиите в ПП–ДБ обаче са комай единствените еднозначно проевропейски политически субекти в парламента с шансове да влязат и в следващия.

Правителството на Росен Желязков, което протестите свалиха от власт, се води проевропейско и именно по негово време България беше окончателно приета в еврозоната. ГЕРБ обаче е по-скоро фасадно (и в името на фондовете за усвояване) проевропейска партия. През годините Бойко Борисов нееднократно е изразявал симпатии и към Владимир Путин, и към евроскептични политици като Виктор Орбан.

Що се отнася до „Ново начало“, Пеевски няма ясна политическа идеология, още по-малко демократична. ДПС дълги години беше част от групата на либералите в Европарламента. Но след като тя и европейската либерална партия АЛДЕ препоръчаха „Ново начало“ да бъде изключено от редиците им, депутатите от ДПС на Пеевски сами напуснаха.

В същото време не трябва да се подценяват страховете и недоволството около приемането на еврото, макар протестите против въвеждането му да не са толкова масови. Темата за корупцията лесно може да се свърже със страха от обедняването, икономическите проблеми да се припишат и на еврото и в резултат всички несгоди да се асоциират с ЕС. Готова рецепта за идване на евроскептици на бял кон.

Вече сме преживявали нещо подобно, макар че то не доведе до обрат в геополитическата ориентация на България.

Кои бяха големите печеливши от протестите през 2020 г., когато Христо Иванов и Иво Мирчев щурмуваха „Росенец“? В разгара им Румен Радев излезе герой и това подсигури втория му мандат на президентския пост. Другите големи печеливши бяха ИТН. И Радев, и ИТН не могат да се характеризират като проевропейски – президентът е по-скоро пропутински настроен, а партията на Слави Трифонов се заиграва с популисткия национализъм. Последва поредица от служебни правителства, чиито премиери упорито дърпаха към Русия.

Да, след протестите през 2020 г. изгря и звездата на Кирил Петков и Асен Василев, които по-късно основаха „Продължаваме промяната“. Само че партията им възникна като президентски проект. И електоралната ѝ подкрепа чувствително намаля, когато тя се разграничи от външнополитическия дневен ред на Радев.

Както беше казал Кирил Петков в разпространения от Радостин Василев запис от заседание на Националния съвет на ПП: „Ние изведнъж се почувствахме, че сме някакви гении“, а всъщност „цялата машина на Радев и цялата държава е работела за нас“.

Днес Румен Радев вече не си прави труда да се преструва, че няма да влиза в политиката, макар да се разграничи от новоучредената партия „Трети март“, която го обяви за свой „неформален лидер“. 

Възможно ли е и настоящата обществена енергия да е насочвана в една или друга посока от някаква „машина“,

без организаторите на протестите да си дават сметка за нея? Да приемем това за даденост би било конспиративна теория, но да го отричаме напълно би било наивно. Колкото и да е неприятно да си го признаем, хората от службите и техните ученици умеят да въздействат много по-добре на общественото мнение от демократичните политици, които разчитат на убеждаване с разумни аргументи.

Да се надяваш да си в грешка

За изразените опасения има и външнополитически основания. Бившите социалистически страни в ЕС са подложени на силен натиск да се отклонят от европейската си и продемократична ориентация. Става дума за Унгария, Словакия, до неотдавна Полша (макар че там управлението не беше проруско, беше антидемократично), отскоро и Чехия. Дори западноевропейски държави като Италия или Австрия не са имунизирани от евроскептичния популизъм. 

Не е за пренебрегване и управлението на Доналд Тръмп, за когото европейското единство е трън в очите. По време на втория си мандат като президент, при всичкия хаос, който натворява, той със систематично упорство предприема действия, в резултат на които международното право (а и правото изобщо) все повече заприличва на куха структура. Последният случай е смяната на властта във Венецуела с военна намеса – без санкция нито от ООН, нито дори от Конгреса на САЩ.

В тази ситуация кое ще помогне на България да устои? Дали имаме служби, способни да противостоят на чужди вмешателства в политиката ни, или работещи институции, които ще отстояват принципите на европейското право?

Не от всяка масова еуфория се раждат демократични плодове. Да си припомним и ентусиазма по време на т.нар. Арабска пролет – тя доведе на власт фундаменталистки режими.

Мислим си, че е трудно да детронираме Пеевски. Но ако на власт се установи антидемократично управление, свалянето му може да се окаже невъзможна задача. Днес можем да протестираме, но правото на протест не е даденост.

Дано и тази статия не остарее добре. За да не се сбъднат прогнозите в нея обаче, би било добре те да се имат предвид – като предупреждение.