В последното десетилетие често говорим за бум на норвежката и изобщо на скандинавската литература в България. Пропускаме обаче да отбележим, че бумът е в рамките на един-единствен жанр – т.нар. nordic noir. Схемата е ясна: циничен, но брилянтен детектив на средна възраст, обикновено депресиран, алкохолизиран, разведен и с отчуждена дъщеря (или две), разрешава поредица зловещи престъпления, зад които прозира уж истинското лице на скандинавското общество – всичко това на фона на мрачно време, сурови пейзажи и като цяло отчайващо съществуване.

Качеството варира, сюжетите – не особено, но пък заплетената фабула, семейните драми и простичкият език (нека го наречем „пестелив“) се оказват достатъчни да спечелят на тези книги толкова голяма популярност, че да изтикат на задните редове в книжарниците и на дъното на списъците на литературните агенти всяка друга скандинавска продукция.

А такава има. Романи, пиеси, поезия, детски книги –

скандинавските автори се изявяват навсякъде и са високоценени по цял свят.

В България също не липсват изпипани издания на немалко от сериозните произведения, но те не се радват на гласовита реклама и достигат до твърде ограничена публика – всъщност дори по-ограничена, отколкото е обичайно за високата литература от например англоезичните или испаноезичните страни.

За разлика от правените по калъп криминалета, при които трудно можеш да различиш шведските от норвежките, датските, финландските, исландските, че дори и фарьорските автори, по-съдържателната литература е едновременно универсална и силно представителна за собствената си култура. Ето защо вместо да поставя под общ знаменател няколко твърде специфични страни, тук предпочетох да се спра единствено на три творби от Норвегия, които заслужават най-после да стигнат и до българския читател.

Кнут Хамсун, „По обраслите с трева пътеки“

В края на 30-те години на миналия век Кнут Хамсун (ако трябва да сме точни, Кнют Хамсюн) е гордостта на норвежкия народ – баща на модерния роман, пионер в психологическата литература, носител на Нобелова награда, вдъхновение за писатели като Томас Ман, Франц Кафка, Стефан Цвайг, Ърнест Хемингуей.

Само няколко години по-късно, през 1945-та, същият този любимец на цяла Норвегия е арестуван, вкаран в лудница и изправен пред съда. Сънародниците му го заклеймяват и настояват за смъртна присъда, книгите му изчезват от книжарниците. Причината е, че по време на войната, вече много възрастен, усамотен в имението си и донякъде загубил връзка със света, той открито заявява подкрепата си за Германия. Предполага се, че основна роля за това играе съпругата му, яростна защитничка на нацизма, а той самият не е съвсем наясно какво се върши нито в Европа, нито в окупирана Норвегия.

И така, докато е под полицейски надзор, вече 90-годишен, Хамсун пише последната си книга – „По обраслите с трева пътеки“ (1949). Тя е отчасти роман, отчасти памфлет, дневник от тези тежки години, апология на един човек на преклонна възраст и до голяма степен протест срещу заключението на съда, че „умствените му способности са трайно намалени“.

За разлика от немалко други книги на Кнут Хамсун, „По обраслите с трева пътеки“ така и не излиза на български – нито в превод от норвежки, нито през друг език. Тя обаче е централна за неговото творчество: в нея, напълно неочаквано за този късен период, се пробужда духът от ранните му романи, изпълнени с

преклонение пред природата, абсурдистки хумор и смели полети на фантазията, при които границите между реалност и фикция се размиват.

Това може да не е идеалната книга, с която да се срещнеш за първи път с Хамсун, но българският читател има достъп до неговото творчество вече повече от век¹ и липсата ѝ в преводната ни литература е осезаема. Нещо повече, днес тази книга е особено актуална. Разкрива ни мислите на човек с огромен интелект и забележителен принос към световната култура, който по една или друга причина е избрал грешната страна в огромен цивилизационен конфликт и е платил за това.

Туре Ренберг, „Толак на Ингеборг“

Отново със старец, изгубил връзка с времето, в което живее, се срещаме в този кратък нов роман. Туре Ренберг е един от младите гласове в норвежката литература. Известен е с ярките си портрети на обикновени и необикновени хора и преди всичко на норвежки мъже.

Старият мелничар Толак е изпълнен с ярост към света, който вече е неразбираем за него, към децата си, които са избрали града пред семейството, към съседите, които тормозят храненика му – местния идиот Уду, и които отдавна са престанали да възприемат самия Толак като отделна личност, а гледат на него единствено като на някакъв придатък към жена му Ингеборг. Затова и за тях той е единствено „Толак на Ингеборг“. Но Ингеборг е изчезнала безследно преди години, Толак е съвсем сам с Уду, смъртта му наближава и той заставя сина си и дъщеря си да се върнат у дома за последен път, за да сподели с тях голяма тайна.

Романът „Толак на Ингеборг“ е продължител на една дълга норвежка традиция за герои аутсайдери,

живеещи незначителния си живот някъде накрай света, жертва на тесногръдието на околните, но и самите те недотам приятни и будещи съчувствие. На български имаме възможност да четем най-забележителния предшественик на Туре Ренберг, който също като него пише на нюноршк (втория официален писмен език в Норвегия) – Таряй Весос.

С наболялата тема за човека от отиващия си някогашен свят, който не може да намери мястото си в днешния и му остава единствено да се съпротивлява, яростно и до смърт (не задължително своята), романът на Ренберг определено би намерил място на рафтовете в българските книжарници и в домашните ни библиотеки.

Йойвин Римберай, „Соларис, коригиран“

При публикуването си през 2004 г. поемата „Соларис, коригиран“ предизвиква същински фурор и е обявена за

една от най-оригиналните творби на столетието, включена в класацията на 25-те най-велики норвежки произведения на всички времена.

Представлява драматичен монолог от 800 стиха, в който героят е механик в роботизиран град на дъното на морето край някогашните нефтени платформи. Годината е 2480-та и той живее във високотехнологично общество, белязано от класови различия и контролирано от частна корпорация. Земята, съсипана от екологични катастрофи, е станала необитаема. Необичайно за научната фантастика, героят не е нито бунтар, нито забележителен ум, а прост работник с ясни и конкретни мечти за спокоен живот.

Оригиналността на поемата обаче идва не толкова от историята, колкото от езика. Римберай конструира свой собствен, основан на диалекта на родния му град Ставангер („нефтената столица на Норвегия“), комбиниран с елементи от староскандинавски, датски, нидерландски, английски и шотландски германски – тоест езиците на всички страни с участие в нефтената индустрия на Северна Европа.

Всъщност Римберай създава един бъдещ език на постиндустриалното население по бреговете на Северно море. Препратките са както към хибридния говор, използван от работниците на първите норвежки нефтени платформи, така и към изменящия се под влиянието на интернет книжовен норвежки от началото на ХХI век, а и на т.нар. евроанглийски, говорен от работещите в институциите на Европейския съюз по същото време.

Поемата „Соларис, коригиран“ е преведена на няколко езика, сред тях английски и нидерландски. Интересно би било да я видим на български – както за да имаме достъп на роден език до едно от най-оригиналните произведения на този век, така и от любопитство какъв подход ще избере евентуалният преводач.

1 Преводи през руски, немски и френски се появяват още в края на XIX в., а първият превод директно от норвежки идва през 1992 г., дело на Антония Бучуковска. Най-сериозният пропуск в представянето на Хамсуновото творчество в България, освен „По обраслите с трева пътеки“, остава липсата на превод от оригинала на епичния му роман „Благодатта на земята“, за който получава Нобелова награда.