Историята на Снежа и Франц. Разговор със Светослав Драганов

Светослав Драганов е режисьор, сценарист и продуцент, член на Европейската филмова академия и председател на Гилдия „Режисьори“ към СБФД. Преподава кино в Нов български университет. Автор е на документални и игрални филми, отличаващи се с човечност, наблюдателност и деликатно чувство за хумор, сред които „Живот почти прекрасен“ (2013) и „Смирен“ (2022). В работата му личи интерес към личните съдби, през които се отразяват по-големите обществени и исторически промени.

„Снежа и Франц“ е документален филм за любов, изкуство и свободата да живееш отвъд границите. Чрез богат архив от любителски филми, писма и фотографии Светослав Драганов разказва историята на една двойка – българката Снежа и австриеца Франц, чиято връзка прекосява време, разстояния и политически разделения. Филмът е нежно размишление върху паметта, избора и цената на независимостта. Той е част от по-широк проект, в който киното и визуалното изкуство се преплитат в обща любовна и художествена хроника.

Премиерата на „Снежа и Франц“ е на 3 ноември 2025 г. от 18:30 ч. в Дома на киното в София. Изложбата „Снежа и Франц“ в галерия „Райко Алексиев“ може да се види от 4 до 15 ноември, 17–20 ч.

Казвате, че от години сте мечтал да направите филм за леля си и чичо си. Какво се промени у Вас като човек и като режисьор, за да сте готов да разкажете тази история именно сега?

Винаги съм се възхищавал на чичо ми по някакъв начин. Като на човек, който все потегля към нови приключения. Особено като открих, че е снимал и филми в края на 90-те, началото на 2000-те години, когато едната ми братовчедка ги беше прехвърлила на VHS. После открих и други филми, които стояха в едно мазе. Най-интересното за мен се крие в тази еволюция, че аз всъщност винаги съм искал да направя филм за Франц. Постепенно фокусът се измести и към леля ми, към Снежа – тя е „обикновеният човек“, който седи и чака, докато Франц обикаля света.

Франц какви приключения е имал? С какво се е занимавал?

Той е бил наистина много спортен тип. От малък кара ски в Тирол. Почва да се занимава с катерене, прави експедиции, които стават все по-екстремни и по-екстремни. През 1967 г. семейството му пътува до Турция, отиват на море, и минават през България на връщане. Отбиват се в Слънчев бряг, където по онова време е имало и къмпинг. Леля ми тогава за първи път отива сама на море, при най-добрата си приятелка, която е в Несебър. Там в един ресторант се запознават с Франц. Те са танцували, а най-добрата приятелка – Юлия, е знаела немски и е превеждала, за да могат да си говорят.

Какво се случва след това?

Почват да си пишат. Той идва в България, пламва любов. Но след това Снежа е приета да учи в Москва, в текстилен институт за дизайн на дрехи. Тя заминава през 1968-ма за пет години. След това се връща и отново пламва епистоларната любов. Пишат си писма, всъщност тя ги пише пак с помощта на Юлия, която превежда. После двамата се събират, женят се и леля ми заминава за Австрия.

Имала ли е някакви проблеми да замине?

Тя е била с държавна поръчка и е трябвало да плати 6000 долара, за да може да замине за чужбина. Или да работи тук шест години, или да плати тези пари. Това са били вариантите. Леля ми работи почти една година и събират тази сума от приятели. Франц от своя страна идва до България със ски оборудване, щеки, обувки. Напълнил е догоре един ситроен, за да продава тук – тогава у нас е имало дефицит на такива неща. Даже веднъж му разбиват колата в София и го ограбват.

Желязната завеса като че ли е работила само за нас?

Да, тя е работила само за хората от Изтока. Ние не сме могли да пътуваме, но те са могли да идват и да оставят шилингите, марките, доларите си. Има един много интересен рекламен филм за Черноморието, в който се казва: „Заповядайте в България, тук валутният курс е перфектен. Харчете с кеф!“ След като се женят официално, леля ми вече също може да идва. Те даже са идвали заедно.

Франц разказвал ли Ви е за приключенията си?

Чичо ми почина през 1987-ма, а аз не говорех немски. Той беше чудо. Най-хубавите ми снимки от детството са негови, защото са цветни. Проявявал ги е, копирал ги е и ги е пращал по пощата. Това са много ценни спомени.

С какво се е занимавал той?

Намирал си е работа, която да му позволява да пътува. Живели са в Иран преди революцията, около 1977 г. Занимавал се е с почви, бил е микробиолог и е специализирал в това как неплодородната почва да се направи плодородна. После е работил и в Кабо Верде, където е изследвал как и защо вулканичната почва на тези острови е толкова плодородна. Бил е алпинист и катерач. Започва с алпинизъм – според мен заради Райнхолд Меснер, който е бил, а и сега е голяма поп звезда в Австрия и немскоезичния свят. Меснер издава книга за всяко пътешествие, появява се по медиите. В един момент чичо ми се отказва от алпинизма и почва да пътешества. Тогава и в Австрия има глад за хора, които да разказват на обикновения човек за местата, които са посетили. Та той е правил такива сказки. С леля ми са пътували, тя е събирала парите от билети за вход. А чичо ми се е подготвял, снимал е филми, имал е и диапозитиви, за да разказва за посетените места.

Има ли негови книги?

Да, има една издадена книга – „Памир 81“, самиздат. Това е книга за изкачването му на Исмаил Самани (7495 м), известен по онова време като връх Комунизъм, най-високия връх в бившия Съветски съюз. Книгата е много интересна, защото е и социологическа, не е само за катеренето. Това е дневник на пътешествието му плюс наблюденията му на света и живота там и в Москва.

Разкажете за пътуването до Кабо Верде.

Когато си намира работа в Кабо Верде за една година, той взема семейството си. Праща ги със самолет заедно с една от сестрите си, защото децата са малки. А той трябва с другата сестра да кара до Дакар със старата си кола „Опел Рекорд“. В един момент колата се чупи в Африка и те я качват на влак. Идеята е все пак колата да стигне до Дакар – важното е не те самите да се доберат дотам, а те заедно с колата. Когато пристигат, намират кой да я ремонтира, оправят я и продължават към океана. После остават в Кабо Верде. Това е най-хубавият период от съвместния им живот. Една година заедно, без той да мърда никъде, без да обикаля и да търси приключения. Рай. След като се връщат, леля ми и братовчедките ми остават във Виена, а той поема с лодка по Нигер.

Как фокусът Ви се премести от Франц към Снежа?

Фокусът ми се насочи и към двамата. Как леля ми се справя с неговите екстремни ситуации. Голяма част от филма е за смъртта му и как тя я преживява. Как трябва да се промени, да стане глава на семейството. И това е само върхът на айсберга.

Ако можеха сега да гледат филма заедно, какво мислите, че биха си казали един на друг след прожекцията?

Основният проблем при правенето на филма беше огромната травма на моите братовчедки. Те страшно много обичат баща си, с когото са прекарвали приказно време – играли са си, спортували са, правили са походи. Тези моменти са били много ценни за тях. След като той умира, им е отнето нещо безценно. И затова никак не искаха някой да се рови и да го показва. Трябваше много време да убеждавам тях и леля ми да влязат в тази история така, че да я споделят с външни хора. От друга страна, той е снимал непрекъснато, писал е, искал е да разкаже за тази част от живота си. Най-интересното е, че в книгата „Памир 81“ има включено писмо – „Едно кратко писмо по една дълга тема“. В него той обяснява, че не бяга от тях, че иска да намери себе си, но по някакъв начин, пътувайки, ги намира. Много е поетично и честно. Тези неща са го занимавали точно толкова, колкото самите пътешествия. Анализирал е как егото му и желанието му да пътува могат да наранят най-близките му хора. И как, наранявайки ги, да им обясни защо го прави. Имал е желанието да разкаже своята версия и истина.

Какво Ви казаха леля Ви и братовчедките Ви, след като гледаха филма?

Едната ми братовчедка участва във филма и това е много силен момент. Другите две казаха, че ако не им хареса филмът, няма да мога да ползвам кадрите с тях. Ние сме много близки и това е тяхно право. Беше страшно преживяване да им покажа филма. И впоследствие беше много хубаво, защото получих разрешението им. Дори сега, на премиерата, всички те ще дойдат в София. Леля ми, трите ми братовчедки, сестрите на Франц и други роднини.

Ще има ли събития освен филма?

Ще има изложба и за първи път в едно пространство – в галерия „Райко Алексиев“, ще бъдат изложени заедно Франц с неговите филми и Снежа с нейните текстилни релефи и текстилни абстрактни картини. След филма ще могат да се видят като допълнение нещата, които са показани на екрана, а и физически ще могат да се пипнат. След прожекцията ще отидем до галерията. Голяма част от работите са направени от Снежа след смъртта на Франц. Тя преработва цялата си травма и изобщо техните взаимоотношения в тези произведения. Георги Дончев, един от композиторите на филма, ще направи музикален пърформанс. Изложбата ще е вечерна, ще може да се гледа от 17 до 20 часа. Няма да бъде отворена през деня.

Как Снежа се е справяла в Австрия?

Като се е върнала от Москва, е работила в ЦНСМ – Центъра за нови стоки и мода. В Австрия забременява, ражда двете близначки, пътуват с Франц в Иран. В един момент решава да прави тези „текстилни релефи“, както ги наричат заедно с Франц. Той ѝ помага. Има някаква симбиоза между двамата. Чичо ми не е бил такъв тип – „ти стой вкъщи, аз ще пътувам“. Той иска да прави каквото иска, но по някакъв начин държи да ѝ даде и на нея възможността да прави каквото ѝ се иска. На леля ми винаги ѝ е било трудно да напише концептуалните си текстове, защото, когато правиш изкуство, трябва да опишеш какво искаш да кажеш с него. Тя е трябвало да го напише на немски, обаче немският ѝ не е бил толкова добър. Затова Франц е писал тези текстове. Много е тъжно, че точно когато нейната кариера на артист започва да върви нагоре, той... След смъртта му тя няколко години просто е в тотален стрес и скръб. Спира въобще да се занимава с изкуство. Най-истинските ѝ работи се появяват няколко години след смъртта му, когато отново почва да работи и да преработва и допълва тези произведения. Най-силните всъщност не ги е и продавала, прекалено лични са били. През 90-те години леля ми прави доста добра кариера в Австрия. Тя никога не е имала изложба в България. Сега ще е за първи път.

А за Вас какво събитие е този филм?

Имаше два варианта. Да го направя много артистичен, защото има страхотен и ефектен архив. Или да го направя така, че да разкажа тази история, както трябва да бъде разказана – коректно и човешки. Идеята ми беше да оставя пространство за хората, които участват, да не влагам толкова режисьорската си гледна точка. Да не играя много с естетически амбиции, а по-скоро да направя нещата етически акуратни.

Как реагират хората около Вас на филма?

Една позната го гледа и каза: „Снежа нещо не ми харесва.“ Тя очаквала в края на филма Снежа да се разбунтува, да отрече из основи тази любов. Леля ми всъщност вижда и тази перспектива, но пази това, което е било между тях двамата, иска то да остане ненакърнимо.

А Вие ще тръгнете ли скоро към нови приключения и какви ще бъдат те?

Правя няколко филма. Скоро ще излезе филм, който продуцирам, за едно малко село близо до Дунава. Режисьорката Елена Стойчева отива там и селото се отваря за нея. Опитват се да я засмучат, да я направят кметица, да се ожени за местно момче. Много любопитен филм. Скоро ще излезе и филмът ми за Мария Статулова, с която много се сближихме покрай „Смирен“. Правя филм и за Babyface Clan, за групата и за цялото това поколение. Занимавам се и с нов игрален проект също. Продуцирам и дебютния филм на един колега, Лазар Иванов, млад режисьор – пак документален. Той е на 28 години и прави филм за баща си, а баща му е мой приятел от 90-те години, много интересна фигура от ъндърграунда. Дойде времето, когато децата ни откриват родителите си, които са малко странни хора.

Филмът „Снежа и Франц“ и едноименната изложба са създадени с подкрепата на: Cineaste Maudit production, Контраст филм, Right Solutions, Sonus, Програма „Творческа Европа МЕДИА“, ИА „Национален филмов център“, Филмов архив на града и провинцията Виена, БНТ, Столична община, Национален фонд „Култура“, Австрийски културен форум, хотел „Кооп“, КиноКлас, Дневник и винарна „Типченица“.