България преживя още една седмица на протести и контрапротести. Още в първите страници на романа „Керван за гарвани“ провинциалният герой на Емине Садкъ гледа столични граждански шествия по телевизията и си мисли: „Все едно живеем в паралелни държави.“ Този път едната държава подкрепя Украйна в контекста на руската инвазия, а другата подкрепя Русия, само че я е срам да си каже, та вместо това говори за „неутралитет“ и „опазване на мира“, без да има ясна дефиниция какво означава това и как то да бъде постигнато. Ако се окажете разкъсани между двете Българии и се губите в океана от (дез)информация, напомням, че в България има няколко работещи инициативи за проверка на факти, които следят твърдения както от проукраински източници, така и от проруски.
„Войната в Украйна извади принудително от хибернацията българските управляващи, заставяйки ги не просто да изберат отбор, но и да играят в него. Правителството на четворната коалиция не беше готово за суровата реалност – ударите отвън и отвътре. На дневен ред излязоха проблеми, чиито решения не бяха системно и целенасочено търсени досега, като енергийната диверсификация; боеспособността на българската армия; кампанията относно еврозоната (предвид присъединяването от 1 януари 2024 г.); руската хибридна война като национална и европейска заплаха. Тук е и темата за българското вето за Северна Македония, с начертаните от по-рано червени линии в Договора за добросъседство от 2017 г. и грешката тя да бъде оставена „на концесия“ на ВМРО“, пише Емилия Милчева в тазседмичния си анализ, озаглавен „Войната в Украйна извади България от хибернацията“.
България прави цивилизационен избор под напрежение, което има своите последствия. Емилия сравнява правителството с изправен до стената човек под дулото на пистолет, готов да обещае всичко всекиму. Остава и въпросът с енергийната диверсификация, тъй като за повече от десетилетие под управлението на Бойко Борисов България не взе стратегически полезни решения за енергийните си източници и остава зависима – над 85% от руския газ, 70% от петрола и 100% от руското ядрено гориво. Краткосрочните решения би трябвало да стигнат за тази зима, но Емилия се пита какво е решението в дългосрочен план. Нужна е политическа воля, категорична е тя.
Но политическата и обществената воля се захранват взаимно, а българското общество няма инструментите за преоценка на връзката си с Русия на Путин, която е пряка наследница на СССР. Това стана ясно от проучване, според което едва 10% от българите са категорични, че познават историята на българо-руските отношения. „Ключът е заровен в градинката на българското масово образование, по-скоро в неговата архаичност, скука, дехуманизация, пропаганда, подчиненост на руски митологеми, развод с европейските ценности и в крайна сметка абсолютно безсмислие, ако целта му е да направи децата едни свободни хора, които могат да намерят мястото си в света“, коментира журналистката Надежда Цекулова в личния си профил във Facebook. И в политиката, и в образованието – време е за излизане от хибернацията.
За едни други две Българии – отпреди десетилетие, напомня и Светла Енчева в текста си „Как МВР си отглежда антидържавна агресия“. Тогава и сега методите са едни и същи, само „враговете“ се променят. „Този път потърпевшите не са мюсюлмани, защото точката на конфликт е друга – подкрепящи Русия срещу подкрепящи Украйна. Друга разлика спрямо 2011 г. е, че сега отговорността на МВР е по-голяма от тази на местната власт. Защото привържениците на режима на Путин дори нямат нужда от официално разрешение, за да постигат с помощта на органите на реда това, което искат“, пише Светла.
Активистите на „Възраждане“ са добре охранявани от полицията, независимо дали акциите им са съгласувани със законовия ред, или не. Не същото може да се каже за подкрепящите Украйна. „Призивите за нападение, насилие и промяна на конституционно установения ред у нас обаче никак не са безобидни. МВР, изглежда, не си е научило урока, че вербалната агресия има свойството да прераства във физическа, ако не бъде спряна навреме“, предупреждава Светла.
Темата на тазседмичния обзор се завърта около политическото и общественото като взаимосвързани явления. Случайно или не, именно това е в основата на интервюто на Слава Савова с политолога Тобиас Флесенкемпер от немската организация Rheinischer Verein.
Рубриката на Слава „Опазване и граждански мобилизации“ е фокусирана именно върху историческото наследство от втората половина на ХХ в. в Европа през призмата на архитектурата, тоест индиректно се връщаме обратно към темата за историята и нейното (не)познаване. Флесенкемпер разказва за конкретни инициативи за опазване на паметниците на културата, за гражданското участие в тях, както и за съвместимостта на прехода към по-екологични градове със запазването на историята. „Когато изчезнат старите сгради около нас, тогава се появяват и политически рискове. Когато историята може да бъде пренаписана, тя може да бъде и отречена – няма да има вече останали артефакти и всичко може да се превърне в практични решения“, казва той в интервюто.
Артефакт е и интервюто на Марин Бодаков с норвежкия писател Даг Сулста. Изпрати ни го Даря Хараланова от издателство „Аквариус“, а в придружаващото писмо тя обяснява защо чак сега то стига до нас: „80-годишният Сулста не използва имейл, поради което от агенцията трябваше да разпечатат на хартия въпросите на Марин, да ги изпратят на писателя по обикновената поща и пак по нея да изчакат отговорите, да ги наберат на компютър и да ги изпратят обратно на нас. Получих отговорите в началото на октомври, месец след като Марин внезапно ни напусна. Оттогава държа този файл в компютъра си…“ В това интервю Марин разговаря с Даг Сулста за романа му „Т. Сингер“, издаден на български в началото на миналата година.
Ако тази препоръка не ви стига, имаме и още. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни представя „Синята китара“ от Джон Банвил, „Изобретяване на самотата“ от Пол Остър и „Трохи на хартия“ от Марий Росен. Вземете Банвил заради красотата на езика и един главен персонаж, който няма да харесате, но който ще ви научи на много неща. Подхванете Остър, ако ви се чете криминален роман, но и висока литература. Зорница ни издава, че Банвил също пише криминални романи, но „ако той ги отделя в две различни литературни персони, Остър предпочита да играе с пресечните точки между тях“.
Съвсем различна е книгата „Трохи на хартия“ на Марий Росен, с минималистичните илюстрации на Александра Георгиева. За Зорница стихотворенията на театралния режисьор „изглеждат наистина като трохи – малки, състоящи се в повечето случаи от едно-единствено хрумване, най-често образ или смислов обрат“. Тя допълва обаче, че трохите „имат свойството да се слепват; нервните пръсти да ги омачкат в топче хляб, което внезапно и почти неволно придобива черти“.
И понеже ни е тръгнало книжно – Нева Мичева отговори на читателски въпрос за четенето, писането и дали някога на нея самата ѝ е хрумвало да напише книга. Нева винаги се представя най-добре през думите си, затова ви предлагам просто кратък цитат:
Аз вечно съм неустоимо привлечена от отделни думи, специфични понятия, части от тела или странни ракурси към здания, прехласната по драматично окапващи цветя, подслушани размени на реплики, предмети в неочакван контекст – твърде погълната от нетипичности и детайли, за да погледна към хоризонта и да начертая пътечка, камо ли магистрала. Вниманието ми е котешки нетрайно, възторзите ми – кучешки бурни, а за писането на книги сякаш се иска по-структурирано и структуриращо съзнание за света. Което ми е известно не само от четенето, разбира се, а и от дългата ми работа като преводачка, в която върша същото като писателите, само дето съм спасена от определени творчески мъки, включително тези на суетата.
Тази седмица нямам много препоръки за вас, скъпи читатели – чета стихотворения на Мария Вирхов и Константин Павлов, препрочитам публицистиката на Алеко Константинов и фрагментите на Атанас Далчев. Изобщо – някак майско и безвременно е всичко. Или може би сме твърде изтощени от близо три месеца война и търсим отговори в миналото, а каква по-добра призма от историята и литературата.
Не съм съвсем сигурна, че мостовете между двете Българии може да бъдат построени без държавно участие – някои от най-популярните мерки за преодоляване на поляризацията включват организирането на граждански събрания или гласуване за проблеми вместо за партии. Към този момент нямаме решение за медиите, които промотират алтернативни реалности с цел печалба и сензация, нито за политиците, които експлоатират една или друга слабост – често чрез дезинформация – за своя цел. Литературата и историята обаче съществуват отвъд времето и ограниченията на физиката (или на обществата ни).
Това напомня и Петър Бакалов с публикувания от него откъс от „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев, който като нищо можеше да бъде написан и днес. Може би някъде из страниците се крият отговорите за настоящето. Във всички случаи – продължаваме да търсим решения. И да говорим. Пък дано се чуем или поне се срещнем някъде между паралелните светове.