Здравей, Нева,

Аз съм щастлив човек, който често си казва: „Абе как не те е срам, хората имат истински проблеми, а на теб всичко ти е наред и пак не си доволна и си намираш за какво да се притесняваш!“ Което обаче не ми помага особено да спра да си чопля моите тревоги, страхове и съмнения. Имам семейство – ние сме трима и ни е добре заедно. Виждам родителите си често, прекарвам с приятелите си колкото време мога да отделя. Разбирам се с всички близки на сърцето ми хора. Е, имаме си и дрязги, но те са в рамките на нормалното. Пътешествам често (и по моите разбирания – задълго) заедно с хлапето и любимия ми човек.

Радвам се много на тези пътувания, но в последната година започнах да имам нещо като угризения на съвестта. Ето, ние пътуваме, вместо да прекарваме време с родителите си. Да, те са здрави, добре са, но времето няма да се върне. Ако не пътувам толкова, мога да прекарвам и повече време с приятелите си вероятно. Да не пропускам важни за тях моменти. Подчертавам, че никой никога не ми е обелвал и думичка по темата. Знам, че времето върви за всички и моят живот също няма да се повтори, и че всеки си има път, трябва да прави каквото му харесва, и т.н. (Ама на мен ми харесва и да пътувам, и да си седя при мама, и да си виждам приятелите често-често.) Случвало ли ти се е да имаш такива мисли и угризения? Как се справяш с тях?

И. М.

„Който го е страх от тъмното – каза пилотът, преди светлините да угаснат за снижаването, – да хване съседа си за ръката, докато кацнем“. И всички се засмяха. Преди полета седнах с мама и я помолих да се сети за подходяща раница. Не непременно да я зарежда отсега с храна, бельо и документи (както са направили родителите на литовската ми приятелка Л.), обаче добре да си помисли кое къде е и да може да реагира, ако се наложи с татко да бягат. „Но къде да бягаме?“, попита мама. Това не знам, още го мисля заедно с всевъзможните причини за бягство. След полета седнах с моите чужбински приятели и си разправихме какво ново-вехто. На витрината в кафенето висеше самоделно хартиено флагче в жълто и синьо с надпис: Viva Slava Ukraini. Обясних им значението на „недо-“ в „недофюрер“ и „недосвастика“. По-късно същата вечер четох за разликите между крадци и мародери – първите се оглеждат за домове, където няма никой, за да ги оберат на спокойствие; вторите се оглеждат за такива, където има някой, за да са сигурни, че ще намерят плячка. Затова, за да не се налага да се сблъскате с мародери лице в лице, дори да ви е страх от тъмното, най-добре е да гасите светлините.

Мила И., получих хубавото ти писмо преди войната. И ми се вижда чудовищно, че когато го получих, „преди войната“ по подразбиране значеше „отдавна“ и „през миналия век“, а сега значи друго. Вижда ми се чудовищно „истинските проблеми“, споменати от теб, изведнъж да са от порядъка на гигантската загуба на живот, здраве, близки, дом, спомени, душевен баланс и доверие в света, която в момента преживява Украйна (а и всички, които ѝ съчувстваме). Вижда ми се чудовищно, че няколко седмици са достатъчни да вкарат в делника ни разговори за видове турникети, спешно запознаване с географията на Украйна, вървящо с ритъма на нейното разкъсване, и неспирно слушане на анализи на жестоко потиснати умни хора. Съжалявам, че ти пиша сега, когато „сега“ е толкова срамно и черно.

Да не говориш по определени въпроси е същото, като да лъжеш. Затова започнах от войната, за която твоето писмо не знае, но моето не може да прескочи. Обаче ето откъде всъщност исках да започна в средата на февруари. Мила И., четох те с удоволствие и малко преди инициалите ти вече знаех коя си. Когато ги видях и си потвърдих догадката, се засмях, но и леко ми домъчня. Понеже сред многото ми приятели съвсем немного биха могли да кажат нещо подобно. А то е нещото, което бих пожелала на всички. Наличието на близки и разбирателството с тях, свободата да се придвижваме в пространството съгласно разбиранията и нуждите си, зрелостта да осъзнаваме богатствата си, ведрото усещане да се събуждаме в собствената си кожа – какво повече да си пожелаем? Може би екзистенциален смисъл, отлепяне от битовото, неограничена свобода? Но как да поискаме каквото и да било отгоре, без да имаме стабилната основа именно на щастието, което описваш и което бих искала да наричам „нормалност“?

Хубавото се заварва, получава се назаем или в замяна на нещо ценно, прави се собственоръчно или в сговорна дружина. Но при всички положения трябва да се поддържа. Няма ситуация, в която в дългосрочен план хубавото да оцелее, ако за него не се полагат съзнателни грижи. Важи за любовта, заложбите, здравето, мира, градската среда, природата, правото да се наричаш „човек“ и каквото още се сетиш. Част от въпросното поддържане става чрез работа в собствената градина и чрез превръщането ѝ в удоволствие за максимален брой хора, но и в отправна точка за тях. Щом щастливият човек е възможен веднъж, значи е възможен милион пъти. Щом един намира начини, значи и друг ще намери. Щом ти си спокойна и удовлетворена, значи няма нужда да те мислят с тревога. Щом твоите усилия дадат плод, ще можеш да нахраниш гладните. И така нататък, и така нататък.

Ако трябва да ти отговоря за себе си: аз също често съм щастлива и имам безчет причини да съм благодарна (естествено, при идентични обстоятелства други хора биха били и далеч повече, и далеч по-малко щастливи и благодарни – обективното и субективното тук са в строго индивидуално съотношение). И да, угризенията, че трябва и повече, и по-иначе, не ме напускат и понякога ме оглозгват почти до петите. Някои от тях са оправдани и ме тласкат към необходима промяна; някои са чиста фантазия. Притеснението за дреболии или нерешими проблеми, вината за това, че ни е добре, докато на други не им е, или че ни е зле, докато на други им е несравнимо по-зле, са неизбежни бъгове на човешката ни натура. А може и да не са бъгове, а залог за постоянното ни заземяване, за правилното ни функциониране и оптималната ни трезвост. Така де, щом сме мислещи тръстики, явно ще сме и неспокойни тръстики. Дори не знам дали има смисъл да се борим срещу моментите си на гузност насред щастието – навярно е много по-редно да се борим за щастието.

Имам един приятел, Я., който навръх пандемията ме посвети в „Масяня“ и рязко повдигна потъналото ми настроение. Масяня е главната героиня на един шантав анимационен сериал, който от две десетилетия върви онлайн и се финансира изцяло от своите почитатели. Прави го от А до Я – тоест от нарочно схематичните рисунки, през хумористичните, често остро политически сюжети и пиперливите реплики, до озвучаването на всички роли – многостранният талант Олег Куваев. Масяня (галено от Мария) и гаджето ѝ Хрюндел (прякор на Александър) живеят в Петербург, минават през най-разнообразни перипетии и постоянно се смеят заедно. Неотдавна излезе новият епизод, за първи път страшен, тъмен. В него Масяня прониква в бункера на диктатора Путин и му носи меч за сепуку.

– Кажи бе, убиецо – пита го тя, – защо започна война?
– Ами те какво така свободно живеят и не слушат мен, великия император? – мънка оня в отговор. – Моите васали ще вземат да се нагледат и също да си поискат нещо хубаво…

Точно такива са враговете на нормалността. Те не се притесняват да са добре, на тях им е нужно наоколо да е ад, за да има къде да се разгърнат.

Имам една приятелка, В., която е толкова свестен и щедър човек, че винаги се чудя откъде черпи сили. Познавам я покрай Уикипедия, петнайсет и кусур години вече – тя е един от най-дейните добротворци там: неспирно създава, разтребва, помага, образова. През 2015 г. В. измисли една игра за международната общност на уикипедианците: 100 уикидни. Ако ти стиска, се ангажираш пред себе си и пред света и всеки божи ден пишеш нова статия по различна тема, докато не стигнеш до 100. Войната я завари към средата на нейната шеста непрекъсната стотица. И знаеш ли какво прави В. сега? Вдига събореното. Пише статии за места, разрушени от руските нашественици: Донецкия областен драматичен театър в Мариупол, музея IT 8-bit, църквата „Рождество Богородично“ във Вязивка, музея „Куинджи“

Ето я светлата част на „сега“. Упорството, с което добрите хора правят добри дела. Епичният мравуняк на хилядите щедрости, самоотвержености и битки за справедливост, в който през последните седмици се разрази неистова активност и в който няма „малко“ добро – всяко е от „голямо“ нагоре. Всичките приятели, познати и непознати, които приютиха пострадали от войната, дариха пари, сортираха дрехи, превозваха, издирваха, набавяха, превеждаха, утешаваха, бдяха и продължават да не са безучастни по хиляди начини. Когато започнах да посещавам най-многолюдната и ефикасна онлайн група за подкрепа за украинските бежанци в България, първото познато име, което видях сред модераторите, беше твоето. Отново никак не се изненадах. Засмях се и се зарадвах.

Будь ласка са първите ми думи на украински – значат „моля“, „няма защо“, „ако обичаш“. Сигурна съм, че ти като човек на словото също цениш красотата и странността им за българското ухо. Сякаш някой казва: „бъди ласкав“. Или дори „бъди самата ласка“. И правилно казва! Е, скъпа И., будь ласка, добрувай, искай най-хубавото за себе си и за другите, напук на нуждата от ад на диктаторите, трупай радост от живота, за да продължаваш да я споделяш – тя ни е толкова нужна.


„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни