Чисто визуалният образ притежава известна фикционалност. Снимката може да бъде мислена като текст, записан в своеобразен „фотографски дискурс“, участващ в пресечна точка на предхождащи текстове, които са валидни в различни контексти. Оттук и знаковите системи на думите и образа не просто съществуват като противопоставени една на друга, но съчетани, може да се окажат изключително продуктивни в художествен план. За това пише Цочо Бояджиев в книгата си „Философия на фотографията. Лекционен курс“ (изд. „Изток-Запад“, 2014).
Разказването на история чрез фотоизображението по необходимост предполага изходен наратив, върху който изгражда визуалното си послание. На свой ред самото изображение предпоставя възможността да породи метаистории, което го превръща в опосредстваща медия между минало и бъдеще, реален и фикционален разказ. Доказателствено-документалната му функция се съчетава с възможността да промени човешките нагласи, а в някои случаи – и да даде тласък на хода на историята.
Сложното взаимодействие между контекст, наратив и фотографски образ е отчетливо заявено в материалите на „Фотоевидънс“. Платформата, която има за цел документирането на социалната неправда, тази година успява да обедини няколко истории в обща изложба, която покрива обширен географски и тематичен ареал като част от фестивала „Фотофабрика“. Човешкото страдание осезаемо се въплъщава в непосилни, отдалечени от ежедневието ни лица и измерения, от които косвено може да докоснем няколко.
Аварията във фабриката за пестициди в индийския град Бопал съжителства със съвременното робство на просещите деца по улиците на Дакар. Животът на аборигените в Австралия намира място заедно с военния конфликт в Централноафриканската република от 2015 г. и съдбата на психично болните в цяла Африка. Земетресението в Непал, също от 2015 г., се свързва, макар и само на ограниченото пространство на изложбата, с избралите живота на улицата хора в Ню Йорк. Ежедневието на жителите на Палестина е събрано заедно с историите на туземни жители на Канада и тяхната принудителна асимилация, а насилието над арменските жени е съчетано с материал от войната в Афганистан. Съдбата на трансджендър жените в Латинска Америка, повечето от които умират, преди да навършат 35-годишна възраст, е подслонена под един концептуален покрив с бедстващите рохинги в Мианмар. Опасното пътуване с влак през Мексико в търсене на убежище, домашното насилие над жени в Папуа Нова Гвинея и средиземноморската криза с бежанците са последвани от разказ за наемните убийци в Латинска Америка и протестиращите срещу нефтопровод местни жители в САЩ.
Посланието на изложбата разчита на съчетание от обобщени, колективни наративи и лични истории, отразени в текстовете към изображенията. Даниела Залкман например ни приближава до покъртителните свидетелства за асимилация на коренното население на Канада от Църквата – в рамките на тази асимилация те биват насилствено вкарани в училища. Детският спомен на Гари Едуардс как след служба в пансиона, в който е учил, свещеникът и помощниците му обгазяват учениците, граничи с фикционалното. Но постига изключително силно визуално внушение чрез двойната експозиция на кадъра, съдържащ църква като фон.
Донякъде меланхолично-романтичният образ на забулената в хиджаб жена от Сирия, която стои на брега на Средиземно море, е допълнен от заглавието на снимката – „Мечта“. В същата серия от снимки на Фабио Бучарели преодоляването на масовото чувство за загуба и отчаяние е представено чрез изображението на семейство бежанци, достигнали най-сетне гръцкия остров Лесбос.
Но като че ли най-потресаваща за мен остава снимката на кръв върху уличната маркировка в рамките на репортажа за наемните убийци в Латинска Америка на Хавиер Арсенияс. Изображението, въпреки липсата на откровена сцена на насилие, шокира с минимализма си. Който обаче ни провокира да изградим свой собствен, наситен и фрапантен разказ.
Препоръчвам на всеки да изпие горчивата чаша от фотоизложбата, която продължава до 10 юни на моста на НДК. След това парченцата от визуалния ѝ пъзел ще бъдат разпръснати на различни места в София. От това историите никак няма да загубят своята битийност и въздействие, но като че ли ще се отдръпнат дискретно в свойствената за тях маргиналност. Откъдето ще продължат ненатрапчиво, но неотменимо да напомнят за онзи свят, до който рядко и нежелано се допираме.
Изложбата „Фотоевидънс“ може да видите в София до 10 юни включително на Моста на влюбените до НДК, а от 11 юни до 11 юли – по оградите на 120-то ОУ, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“; НМУ, ул. „Оборище“; ПГЕ, бул. „Овча купел“; Посолството на Словакия, ул. „Кракра“.
Добавено на 10 юни, 19:20 ч.: Организаторите на изложбата съобщиха, че в последния момент ръководството на НМУ „Любомир Пипков“ в лицето на директорката Столина Добрева отказва да предостави оградите на училището за изложбата „Фотоевидънс“, защото някои от снимките са „доста силни, за да бъдат окачени на оградата на училище“.