Дървената сабя на Бетко от Варна

Софи Бехарано де Голдберг изчаква посетителите да си намерят места в салона и очевидно се вълнува. Облечена е ярко, по мексикански. Вече е дала няколко интервюта. Повторила е много пъти с правилно произношение българската дума благодаря. С насладата на солист, който е извикан на бис, произнася няколко други думи от детския език на своя баща. Няма начин аудиторията да не се възбуди, когато гастролиращият чужденец я погъделичка с познания от партитурата на нейния език. Това винаги работи.

Гювеч, геврек, чорба…. слова от остатъчна езикова мелодия. Тук е мястото да напиша, че Рада Ганкова – преводачка на книгата „Морската градина“, чиято авторка е Софи Бехарано де Голдберг, е извършила впечатляващо лингвистично-археологическо тършуване, за да освободи текста от неговата мексиканскост и да намери верните културно-исторически кодове към една история, разказана от мексиканка, но случила се преди 80 години в България.

Стотици часове Софи е прекарала в разговори със своя баща, героя на нейния мемоарен текст. Разговорите впрочем са по-скоро с онази негова версия на шестгодишно момче, съхранило с удивителни подробности отпечатъци от разбърканите години на детството.

„Морската градина“ е екстракт от тези спомени, опит за фамилна сага без отстраненост, в която емоционалният градус е доминиращата температура на разказа. И моят въпрос за съотношението между обективно и субективно се явява напълно излишен…

Всичко в книгата е истинно, но преживяно през субективната чувствителност на дете. Войната оставя дълбоки следи. Аз знаех всички преживени от него истории и когато го разпитвах, не се интересувах от последователността на случилото се, а как го беше почувствал той. Исках да усетя емоционалната плътност на неговия разказ, да доловя вълненията на едно дете. А контекстът на тези случки е много тревожен, смущаващ.

И до ден днешен, ако той започне да разказва, примерно, онзи епизод, когато в дома им нахълтва есесовец и пита: „Къде са оръжията?“, когато той, шестгодишният, единственият „мъж в семейството“, заявява пред втрещения поглед на майка си: „Знам къде са“ и води есесовеца в съседната стая, за да извади от сандъка с играчки дървената си сабя, той го разказва по същия начин. И гласът му издава същото онова вълнение.

Докато го слушах, си казвах: чудесно е, че е преживял онези години като дете, защото това емоционално го е спасило. Не си е давал сметка за ужасните трагедии, разиграващи се по същото време с негови сънародници.

Говорим за субективната памет, за начина, по който тя оставя отпечатък върху поведението, за осъзнатото желание да изтриеш част от травматичните спомени, за да се съхраниш. Защото ако не го направиш, те може да те разрушат. Това се случва с майката на малкия Алберто – София, бабата на Софи Бехарано. Трябвало е да оцелее и да опази синовете си в онези години, когато мъжът ѝ е интерниран в трудовите лагери, когато е шиела жълтата звезда на дрехата си, когато пред очите на детето ѝ са я заплюли на улицата, когато не са ѝ давали работа, защото е еврейка, когато е нямало как да нахрани момчетата.

Когато най-накрая пристига при майка си и сестрите си в Мексико, тя е искала да им разкаже всичко, през което е минала. И е разказвала, и е разказвала, и е разказвала… как е живяла сама със синовете си, как се е чувствала в онази плевня, как е вървяла по улицата и са я плюели в лицето. Разказвала е за всичко, което жестоко я е наранявало. А те са я слушали, слушали, слушали. И се опитвали да я откъснат от тези спомени. Казвали ѝ: „Вече си тук. Свършило се е. Обърни страницата. Забрави!“ Но тя е имала нужда да говори и когато са я карали да спре, да замълчи, всичко това е оставало вътре в нея, оставало е неизречено и сякаш още повече е допринесло за нейната депресия.

Потиснати вътре в теб, травмите набъбват, раждат страховити фантазми, продължават да изкривяват представите ти за минало и настояще.

Софи спира за момент. Прави пауза и продължава:

 … Единственото, което се колебаех дали да включа в книгата, заради мъчителния спомен, бяха сеансите с електрошок, на които подлагаха баба ми София. Сърцето ми се свиваше само от подочутите думи на възрастните. Но тя беше много нежна с мен и изключително горда, че нося името ѝ.

Винаги ме представяше на приятелките си така: „Това е внучката ми, тази, която носи моето име – София.“ С голяма гордост. Защото за сефарадските евреи е важна традиция внучето да наследи твоето име.

Така че нашите отношения се люлееха между гордост и тъга, особено за мен. Посещавахме я и знаехме, че ще говори, говори, говори… през цялото време за войната. С много болка.

Войната приключва щастливо за семейство Биджерано. То успява да отплава за Мексико, при останалите си роднини. Но военните години продължават да моделират поведенческите модели във фамилията.

Имах щастливо детство. Но то беше детство под похлупак, в което аз бях прекалено пазена. Баща ми ужасно се страхуваше за мен заради преживяното от него. Обстоятелството, че неговият собствен баща не е можел да го защити, сякаш допълнително увеличаваше потребността му да бди над мен.

Не ми разрешаваше да се включвам в ученическите екскурзии. Директорът го убеждаваше да ме пусне. Но той беше непоколебим: „Дъщеря ми – не!“

Когато ходехме в Акапулко, не ми даваше да влизам в морето. Страхуваше се, че може нещо да ми се случи, а той няма да може да ми помогне. Въпреки че беше роден във Варна, не умееше да плува.

Когато исках да отида на гости, той заявяваше: „Аз ще те заведа. Аз ще те прибера. Няма да се качваш в чужда кола. Няма да пътуваш с друг.“

В този смисъл не беше лесно. Но винаги ми обясняваше защо: „Ако ти се случи нещо, а аз не мога да ти помогна… ще умра!“

Когато идва от любов, приемаш и това.

С моите сестри вече не беше чак толкова строг. Но спомените за войната не го напускаха.

Най-малката ми сестра веднъж участваше в театрална пиеса в училище и на нея се беше паднало да бъде затворник. Пиеската се играеше в деня за възпоменание на Холокоста. Баща ми беше в салона, сред публиката. Когато я видя да се появява в костюм на райета, скочи и я свали от сцената. Каза ѝ: „Ти никога няма да слагаш на блузата си жълта звезда, нито затворнически дрехи.“ Това се случи по средата на представлението. Сестра ми – трябва да беше на около 11 години – не разбираше какво става. Едва после учителите научиха, че баща ми е оцелял от Холокоста, и разбраха причината за случилото се.

Аз бях най-дълбоко потопена в тази история, защото бях най-голяма от трите ни и най-дълго бях общувала с моите дядо и баба.

Опитвах се да развържа техния възел от спомени. Техните поколенчески травми, през които много пъти минаваш, без да си искал да минеш. Това ми позволи да си отговоря на доста въпроси: защо семейството ми е такова, каквото е; защо им харесва да ядат това, което ядат; защо сред миризмите, които помнят, е особено силно уханието на ветивер и на рози; защо увертюрата „1812 година“ на Чайковски, изпълнена от оркестъра на Военноморските сили в Морската градина във Варна, е музикално пиршество за баща ми.

Говориш с възхита за българите. За втори път си в България. Каква беше първата ти среща с хората тук?

Първия път много силно впечатление ми направи поведението на хората. Аз идвам от една толкова топла страна, толкова приемаща, и изведнъж се натъквам на някаква студенина, като че ли всички са сърдити – и в ресторантите, и продавачите в магазините. Стреснах се – нищо не им бях направила. Защо така? Но разбрах, че са минали едва няколко години, откакто са излезли от комунизма, така си го обяснявах. Все пак тогава останах шокирана. Сега обаче виждам промени – не големи, но има!

Дядо ми много пъти се е връщал в България, опитвайки се да помогне на онези, които са помагали на него. Казваше: „Не мога да забравя това, което се случи. Аз вече съм материално добре, а те живеят в комунизъм и в недоимък.“ Помня как опаковаше куфари, пълни с панталони, панталони, панталони. И аз го питах къде отиват всички тези панталони. Идваха насам, за да помогнат на семейство Деневи, които да ги разменят на черния пазар срещу храна и други неща, които са им липсвали.

Защо е толкова важно за теб да гледаш назад, да търсиш разклоненията в родословното дърво? Твоето първо потапяне във фамилната сага е с книгата ти „Луните на Истанбул“, в която разказваш историята на майка си. След нея идва „Морската градина“.

Ако оставиш да израсне едно поколение, което не знае какво се е случило с живелите преди него, нишката на времето се губи. Аз имах специални отношения и с двете ми баби. Много съм научила от тях. Бих искала и моите внуци да имат с мен такива отношения. И те да наследят тази семейна история.

Да знаеш откъде идваш ти дава идентичност и това решава много проблеми – емоционални, психологически. Аз чудесно знам откъде идвам. През къде е трябвало да се мине, за да съм тук сега – както от страна на майка ми, така и от страна на баща ми. И това ми дава невероятна сигурност! Знам защо съм тук. Знам какво искам от живота. Винаги съм искала да бъда писателка и написаното от мен да бъде разпознаваемо на различни места по света. По този начин аз да представлявам и Мексико. Защото Мексико е много даряваща страна, която отвори вратите си за моето семейство.

Дъщеря съм на емигранти.

За мен е много важно да възстановя позагубилото се чувство на състрадателност към емигранта, срещу когото се надигат все повече гласове.

Особено когато се заговори за отношенията между Мексико и САЩ.

Всички мигрираме. Някои – по желание, други – по принуда.

Ако е нямало милосърдие към емигрантите от страна на Мексико, когато е пристигнало моето семейство, аз нямаше да съм тук.

Това също е една от мисиите ми – да призовавам към отзивчивост, човещина, доброта към емигрантите. Да не ни е безразлично откъде идват, защо идват...

Продукт съм на различни култури – наполовина българка, наполовина туркиня, родена в Мексико. Омъжих се за ашкеназки евреин. Свекърът ми е от Минск, а свекърва ми – от Полша. Представи си какви смески се отлагат в кръвта на децата ми. Това е истинско великолепие.

Вместо да се фокусираме върху разликите между ашкеназим и сефарадим – в кулинарните традиции, в ритуалите и т.н., – казвам на децата ми: вие сте най-късметлийските същества – притежавате огромно богатство: културно, езиково. Те знаят ладино, знаят и идиш. Яли са бурекас, гефилте фиш, бюрек и такос. Те са привилегировани хора. Израснали са в полифония от култури, която ги превръща в универсални същества.

Как сърфираш между доброто и лошото, които са неотделими съставки от обобщения колективен образ на всеки народ?

Ние, евреите, казваме: когато спасиш един живот, спасяваш цяла вселена. И аз съм доказателство за това. Тези, които са спасили баба ми, дядо ми и баща ми, не са знаели, че спасяват и мен, и моите деца, и моите внуци…

Аз израснах с благодарността, която сякаш беше пропита в кожата ми. Винаги когато се говореше за господин Денев, който е помогнал на семейството ми, се говореше за добрината на всички хора. Такова беше моето възпитание. Говореше се и за доброто, и за лошото, но аз избрах да остана при доброто. И в края на краищата – ето ме, че съм тук.

Под куполите на античния комплекс „Сердика“ в София, в подземието между властовите центрове на държавата, залата е рекламно аранжирана. На първите редове са поставени бисквитки със захарен отпечатък от корицата на „Морската градина“.

Софи Бехарано де Голдберг е чакала този ден. Чакала е тези срещи. Те не са литературни срещи, а поклон към хората, които са дръзнали да кажат „не“, когато други са мълчали. Не всички са имали тази смелост, но книгата на Софи не се интересува от нюансите. Авторката е дошла в България, за да благодари. За да превърне срещата си с тукашната публика в празник. Иска ѝ се баща ѝ да е до нея. Но „малкият Алберто“, днес на 88 години, е на 11 000 километра разстояние. Той ще наблюдава сцената чрез импровизирана видеоконферентна връзка. Когато срещата приключи и присъстващите започнат да ръкопляскат, в София ще е 9 вечерта, а в Мексико сити – 12 на обед.