С надеждата за Доломити. Дъждовен пътепис от родния край на Дино Будзати

Един мъж излиза на съботна разходка с приятели. Минават покрай огромна жилищна постройка в покрайнините – от калкана стърчи желязо, нашият решава да го използва като висилка и се набира. Когато го пуска, вижда как в стената плъзва пукнатина, която „събужда“ куп стари дефекти, и малко след небрежния жест на героя цялата паянтова сграда се срива, повлякла в руините си десетки семейства. Побъркващата неизбежност на трагедията, отключена от дребното избежимо действие, прави „Рухването на Баливерна“ един от най-впечатляващите разкази, които съм чела през живота си. Интересно е, че повечето от останалите най-впечатляващи са също на Дино Будзати (1906­–1972) – журналист, художник и писател с рядко щедро въображение.

В „Омагьосаното сако“ един човек вади от джоба си неограничени количества пари, които не е слагал там, докато не установява, че всяко ново „теглене“ е пряко свързано с бедствия в други части на планетата. В „Хлебарката“ агонията на премазаното насекомо изкривява времето и пространството. В „Краят на света“ гигантски пестник изниква в небето над града. В „Една нечестива любов“ дяволита къща съблазнява минувач. В „Броненосецът Смърт“ нацистки кораб влиза във вагнеровски сблъсък с флотилията на преизподнята…

Веднъж направих допитване сред приятелите си: има ли място, което да сте посетили заради книга, която обичате? Най-честият от положителните отговори се оказа Вишеград – заради „Мостът на Дрина“. Е, аз не само съм чела и съпреживявала, но и по свой почин и с огромна охота съм превела на български змейовете, светците, „моторните чуми“ и сицилианските мечки на Дино Будзати… и понеже няма как да се отбия в главата на писателя, откъдето са се взели тези чудесии, в първите дни на април поех към Белуно. Исках да видя родната му Вила „Будзати“ и най-вече Доломитите, които се издигат недалеч.

За вилата Будзати говори често, за планината – винаги. Първото му известно произведение, написано на 14 години, е стихотворно обяснение в любов към Доломитите („настръхналите исполини, които тихо пеят песни от безкрая“). Първият му роман е озаглавен „Бàрнабо от планината“ (1933) и разказва за група лесничеи. Може би най-прочутата му картина изобразява Миланската катедрала като група доломитски зъбери. В едно телевизионно интервю той казва, че всяка нощ сънува как се катери в планината… Ясно защо на път към Белуно си мечтаех за Доломитите и техните неспокойни силуети, сипеи и енрозадири (enrosadira е характерното наситено порозовяване на чукарите призори или надвечер). Само дето три от четирите ми дни там валя нетипично и проливно, та вместо със запас от зашеметяващи фотографии от баирите се върнах с микс от произволни впечатления от града.

Белуно е в областта Венето (където, надолу към морето, е и Венеция) и в местното произношение името на писателя е Буцати. На него е кръстена дълга улица, неудобна за пешеходци, но практична за коли, от която се разкрива обширна гледка към огромен паркинг и преоран парк. Паркът следва бистрите извивки на река Пиаве и е драматично опустошен от бурята „Вая“, която в края на октомври м.г. за ден и нещо овършава с 200 км/ч 41 000 хектара прекрасни алпийски гори („Като кибритени клечки ги начупи – разправи ми една жена, – включително смърчовете, от които правят страдивариусите!“). Не е чудно защо ураганът редовно се връща в разговорите. Пак през октомври, но 1963 г., недалеч от Белуно се е случило друго голямо нещастие, което също се споменава и до ден днешен – едно от най-страшните в историята на Италия, плод на строителна недомислица и политическо нехайство: срутище вдига цунамна вълна в язовира „Вайонт“ и водата помита няколко села – убитите са над 2000…

Така някак ми тръгва от пристигането – на спомени за неволи. Трябва да стигна от гаровия площад до централния. Първият се нарича Vittime delle Foibe („Жертви от понорите“) – в памет на хилядите италианци, избити от югославяните в спорните територии около Триест през Втората световна война и захвърлени в „удобните“ за масови гробове карстови ями там. Вторият, където под портиците минава градското стъргало, се казва Piazza dei Martiri („Площад на мъчениците“) – заради четирима италиански партизани, застреляни от нацистите през 1945-та. По краткия път от едното до другото място мярвам паметник на изгубилите живота си в мисия „Древен Вавилон“ в Ирак през 2003 г. и мъничък музей на миграцията – неведнъж за четирите дни ще ми споменават за някогашното преселение на мъжете от Белуно към мините на Белгия и Германия…

„Може да стигнеш дори и пеша – ми обясняват, когато питам къде е Сан Пелегрино, – на половин час оттук е.“ Откак имам вземане-даване с Италия, винаги ме e забавлявала тамошната представа за близо и далеч, в която всичко над пет минути е за моторизирано придвижване. Вила „Будзати“ е на двеста метра оттатък табелата със задрасканото „Белуно“, която бележи края на града, а Сан Пелегрино не е, както съм допускала, съседно селище, а името на принадлежащата към вилата църквичка от ХVI век. Целият комплекс от сгради е оттогава, но от ХIХ в. е във владение на рода на писателя. През ХХ в. Джулио Чезаре Будзати Траверсо, изтъкнат юрист и университетски преподавател, я превръща в свое любимо лятно обиталище.

Джулио Чезаре и съпругата му Алба Мантовани имат четири деца: трима сина (Адриано, Аугусто и Дино) и една дъщеря. Само дъщерята – Анджелина (Нина), създава потомство и сега двете крила на вилата са поделени между наследниците на двете ѝ дъщери – Алба Мария (Пупа) и Лаура (Лала). Насреща ми са двете дъщери на Лала, „праплеменнички на вуйчо Дино“. Валентина и Антонела са артистични и сърдечни, земни и открити; чаровно говорят в един глас и ми показват съкровища. Картичка от Дино до Лала: „Здрасти, Лалище.“ Леглото, в което е роден Дино. Снимка на вилата с баба Нина на единия изход – преди да си отиде от този свят на 100 години, тя обичала да напича гръб на слънцето и така е и заснета. Писмо от Дино до баща им: моли да разплачат малката Вале и да я снимат иззад прозореца, на който е опряла длани – нужна му е като модел за рисунка (тук сестрите си спомнят със смях как брат им с готовност е намерил начин за разплакване – счупил шоколадовото ѝ великденско яйце).

На стената виси оригиналът на „Жените на халифа Маш ер Рум“ (които, в чест на любовта му към зеленчуците, се издокарвали като такива, та той, поради своята разсеяност, от време на време изяждал по някоя). Валентина е създала малка къща за гости във вилата; Антонела прави представления по текстове на Будзати; двете периодично посрещат групи от ученичета в прочутия (с призрака си) хамбар на вилата и ги развличат с четения и игри. В градината е пълно с къртичини: „Гърбици в градината!“, отбелязвам и се усмихваме. Спираме пред Liriodendron tulipifera (нещо като „лаледайно дърво“ – там е отпреди Будзатиеви да се сдобият с къщата) и на върха му, далеч над главите ни, досущ като в „Тайната на Старата гора“ или „Барнабо“, кацва врана и ни оглежда. Валентина се пита на глас: „Дали не е кукувицата, която идва всяка година?“ И си отговаря: „Не, кукувицата идва на 8 април.“ Красивите стенописи по фасадата на вилата бледнеят и под дъжда тук-таме заприличват на петна от влага…

В последната си вечер в Белуно съм на концерт. На сцената шестнайсет акордеона свирят увертюрата към „Севилският бръснар“ и освен че е смешно и хубаво, е и някак сюрреалистично. Като номер в цирка с дресура на динозаври (понечих да напиша „слонове“, но тези инструменти с десетките си копчета и седефени украси, и ребрести поемания на дъх, не са от ежедневния ни порядък) – тромави, едри индивидуалисти, в чиято хореография все още се чете опасността да смачкат укротителите си… На италиански една от думите за „акордеон“ е fisarmonica и докато слушам какво става на сцената, изведнъж осъзнавам, че онези armoniche в „Барнабо“, на които свирят на горското празненство, трябва да преведа не с „хармоники“, както е по речник, а с „акордеони“. Белунци традиционно катерят скални стени, ядат качамак и свирят на акордеон – дори това вече да не е точно така, някога е било и следите остават.

По-късно, от България, моля Валентина: разкажи ми някой спомен за вуйчо Дино. Отговорът идва посред нощ: „В Милано той живееше в същата кооперация като нас, но в съседния вход, на десетия етаж. Често ходех при него – много обичах, защото апартаментът му беше пълен с картини и чудновати вещи. Въпросния ден отидох с една приятелка, малко по-голяма от мен. Бяхме си намислили вестниче – натракахме на машина „статии“ в колонки и решихме да поискаме мнението на вуйчо Дино. Спомням си как стояхме пред бюрото в кабинета му. Зад бюрото имаше фигура на гола жена в гръб, изрязана от дърво в естествен ръст, с черни коси. Само панделката в косите ѝ беше истинска, червена. Вуйчо четеше вестничето и ни се усмихваше. После най-сериозно заяви, че е много хубаво и да продължаваме да го издаваме! Но ние, разбира се, така и не продължихме…“

Снимки: © Нева Мичева