Ядрената дилема на Иран: Към сделка или към нова война?

Голяма част от анализите за региона на Близкия изток приемат за отправна точка на хипотезите си съществуващата дилема за сигурност между Държавата Израел и Ислямска република Иран заедно със съвременните тенденции във външната политика на САЩ. Въпреки предимствата си този подход крие един голям риск – ролята на Иран в региона далеч не се свежда до познатото ни уравнение в учебниците – когато една страна напада, другата се отбранява. Това е доста наивна представа за политическите реалности в Близкия изток, която не ни позволява правилно да оценим какви рискове крият иранските ядрени амбиции и защо ядрената програма на страната има глобални измерения. В този анализ ще се постараем да хвърлим светлина върху скритите аспекти на ядрената дилема на Иран и да отговорим на въпроса дали мечтаната ядрена сделка е постижима геополитическа реалност.

Стратегическата култура на Иран и ядрените ѝ амбиции

Първото уточнение, което е необходимо да направим, е, че политическата формула на властта в днешен Иран няма нищо общо с хилядолетната му култура, която е дори по-древна от китайската. Неин първи стълб са зороастрийските вярвания, които пресъздават религиозната представа за дуализъм между добро и зло, чиято вечна битка е белязана от есхатологичната визия за края на света.

Вторият стълб е шиитският ислям, който се превръща в доминираща формула на властта по време на Сефевидската династия, след близо десет века ислямизация на региона. По този начин зороастрийската и шиитската традиция успяват да влязат във взаимодействие, което прави исляма в Иран много по-различен дори от исляма при шиитите, тъй като той инкорпорира в себе си някои древни вярвания на персите, включително редица молитви, преведени по времето на Сефевидите от шиитското духовенство. Тази стратегическа амалгама от синкретични религиозни доктрини процъфтява по време на династията Пахлави, която въпреки модернизаторския си дух успешно балансира между запазването на традиционната иранска култура и отварянето си към Запада.

Второто важно уточнение е свързано с научно необоснованото твърдение, че днешен Иран е легитимен наследник на династията Пахлави и Персия.

Това е силно идеологизирана презумпция, която не отговаря на историческата истина. От културно-историческа и политическа гледна точка Ислямска република Иран не може да се счита дори за правоприемник на шиитските империи от времето на Сефевидите по една основна причина: след Ислямската революция от 1979 г. шиитската традицията в страната се пречупва през визията на Рухола Хомейни – вилаят-е факих, която значително модифицира шиитската доктрина, отстоявана от иранските монархии в продължения на столетия. Хомейни „революционизира“ шиитската традиция, връчвайки политическата власт еднолично на духовенството – аятоласите, като отхвърля напълно принципа на секуларизма в политиката.

Трябва да направим уточнението, че класическите интерпретации на исляма не отхвърлят секуларизма или в някои случаи просто предписват правила за поведението на мюсюлманите, живеещи в секуларни и плуралистични общества, с уговорката, че трябва да извършват т.нар. „хиджра“ – религиозна миграция, с която да разпространяват ислямския начин на живот и култура. Понятието датира от времето на Мохамед, който е принуден да избяга (мигрира) от Мека в Медина, след като заговорници се опитват да го убият. 

Наред с това, като оставим настрана и доктриналната сунитска несъвместимост с шиитския клон на исляма, идеите на Хомейни се сблъскват със сериозни критики от влиятелни шиитски учени, като Ал ал-Шишани и Садик ал-Ширази, които дефинират вилаят-е факих като тоталитарна религиозно-политическа доктрина. Тя циментира управлението на един лидер – аятолаха, лишавайки мюсюлманите от справедливото право да го свалят в случай на недоволство.

В този смисъл стремежът на Иран да придобие оръжия за масово унищожение е последната крачка в наследството на Хомейни, което цели да превърне страната в регионален хегемон и в глобална сила. Ако Техеран успее да завърши ядрената си програма, това ще повдигне два сериозни въпроса, които до този момент нямат отговор нито в политическия, нито в научния дебат. 

Първият е какво би се случило, ако тоталитарен режим като иранския придобие ядрен потенциал.

Възможните отговори са много, но най-прагматичният е един: той би бил много по-склонен да го използва, тъй като, за разлика от студения прагматизъм на Пхенян и Москва, политическата формула на властта в Техеран съдържа силен теократичен елемент, което я прави по-малко рационална и от Северна Корея, и от Русия. Да не говорим, че Иран няма да членува в нито един формат за ядрено сдържане, което ще го направи неуправляем дори за Русия.

Вторият е какво би се случило, ако иранските проксита в лицето на „Хизбула“ и на това, което е останало от „Хамас“, се сдобият с ядрен потенциал.

Тази опция не бива да се изключва, тъй като иранските управляващи на няколко пъти казаха каква е истинската им цел – унищожаването на Държавата Израел. Ако тези групировки се сдобият макар и с ограничен ядрен арсенал, тогава всички, които са убедени, че държавите са рационални актьори и няма да използват оръжия за масово унищожение, ще трябва да проверят дали валидността на теорията им може да бъде съотнесена и към трансграничните терористични мрежи.

Кои са сдържащите сили пред Иран в Близкия изток?

На този етап се очертават няколко актьора, които ефективно биха могли да сдържат Техеран. Първият е Израел. Причината е новата отбранителна доктрина на страната, която беше модифицирана в месеците след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. В своя оригинален вариант израелската отбранителна доктрина „Дахия“ съдържа постановката, че Израел си запазва правото да действа диспропорционално, в случай че бъде нападнат, но с презумпцията, че приоритетно трябва да бъдат поразени властовите и ресурсните центрове на агресора. Тази доктрина доминираше в израелското стратегически мислене в годините след 11 септември 2001 г. и многократно беше критикувана от европейските правителства под предлог, че взема много цивилни жертви. 

Подобна логика обаче е погрешна, тъй като по обхват доктрината е избирателна (може да се приложи или не в зависимост от решението на командването), а ако Европа има НАТО, Израел е сам срещу много противници в Близкия изток. Ето защо през 2024 г. Военното командване на Израел реши да реформира доктрината си, включвайки в нея концепцията за pre-emptive strike (изпреварващ удар): правото на един държавен актьор да нанесе предварителен военен удар върху друг, ако са налице доказателства, че действията на отсрещната страна са заплаха за националната сигурност на нападащата, един вид, „нападам, за да не бъда нападнат“. Тук е мястото да кажем, че това понятие няма общо с друго понятие – preventive war (превантивна война), при което държавите прилагат сила само въз основа на предположения, а не на реални доказателства за неизбежно нападение. 

Първото понятие попада под юрисдикцията на международните отношения като част от правото на всяка суверенна държава да се защитава, а второто е акт на военна агресия. В този смисъл руската военна интервенция срещу Украйна е израз на превантивна война (агресия) с предлога, че действията на Киев са заплаха за националната сигурност на Москва. Израелските удари върху иранската ядрена програма, от друга страна, са предварителен военен удар с цел ликвидирането на реално съществуваща заплаха за националната сигурност на страната. Взети заедно, доктрината „Дахия“ и концепцията за предварителния военен удар на този етап се явяват единствената регионална сдържаща сила пред ядрените амбиции на Иран.

Вторият играч са САЩ, тъй като те разполагат със стратегическите ресурси да унищожат напълно иранската ядрена програма или поне да я забавят с десетилетия.

Както историята често си прави шеги, изборът за това се падна на президент, който дълго време обещаваше на американците, че ще се грижи преди всичко за Америка, а след това за нейните съюзници. Доналд Тръмп се озова в същата роля като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, чиято съпротива срещу влизането на САЩ в двете световни войни в крайна сметка беше победена от нуждата някой да балансира разрушителните амбиции на агресорите. Вашингтон попадна в тази позиция за пореден път, тъй като обективният баланс на силите в системата на международните отношения го позиционира като единствения държавен актьор, който разполага с военностратегическите, икономическите и културните ресурси да реагира във всяка точка на света. В допълнение, лобито на изолационистите в американската външна политика е изключително малко и влиянието му върху Тръмп е по-скоро периферно. 

Намесата на САЩ в Близкия изток доказа и още нещо – че американският ядрен чадър над съюзниците функционира и че на Вашингтон може да се разчита, ако държавите изпълняват простото условие на бизнесмена Тръмп – да развиват отбранителните си способности солидарно със САЩ и да продължат да купуват американски оръжия.

Последната сдържаща сила пред Иран са останалите арабски държави, и по-точно Кралство Саудитска Арабия.

Арабските държави всъщност са най-големият победител от войната между Израел и Иран, тъй като въпреки критиките към Израел тайната мечта на всеки сунит в региона е да види как шиитската империя се сгромолясва. Затова и нито една сунитска държава не изпрати помощ на Иран. В Рияд ясно си дават сметка, че ако нещо се случи с Израел, те са следващите, тъй като ядреното оръжие ще даде на аятоласите пълна хегемония в Близкия изток. Това е дори по-силна мотивация от разрешаването на палестинския въпрос, защото въпреки отношението си към Израел Саудитска Арабия до този момент не е дала правен статус на палестинските бежанци на своя територия от съображения за националната си сигурност. 

Република Турция, от друга страна, като част от НАТО и бидейки под американския ядрен чадър, си позволява лукса да флиртува с Иран. Това ѝ дава възможност да балансира между САЩ и Иран в позицията си и донякъде е мотив за Вашингтон да пуска покрай ушите си турските критики към Израел. Дали обаче Анкара ще продължи в същия дух при една повторна намеса на САЩ в Близкия изток или ако в близко бъдеще иранските шиитски проксита опитат терористичен атентат на турска територия – предстои да видим.

Какво ни чака оттук нататък?

Най-лесният начин да предвидим какво ни чака оттук нататък, е не чрез напразни идеологически догадки и политически мотивирани лозунги, а на базата на ясни емпирични изчисления. Теорията за войната на Фиърън е ценен източник на модел за бъдещето на региона и мястото на Иран в него. В същността си тази теория е много подходяща за конкретния конфликт, тъй като посочва като причини за всяка война липсата на информация (дезинформацията) и невъзможността да се установи диалог. Това са и двете причини, поради които днес Близкият изток е пред дилемата на затворника, както се нарича на езика на международните отношения. От нея не може да избяга нито един актьор, колкото и силен да е той.

Първият формат, в който може да се реализира политиката на Иран в региона, е конфронтационният.

Това е най-лошият възможен сценарий, тъй като при него дезинформацията, разпространявана от Техеран посредством „Хизбула“ и „Хамас“, ще продължава да се засилва, което ще доведе до липса на всякакъв диалог с Америка и съюзниците ѝ. Резултатите от такъв курс на събитията са ясни: нова война, в която Вашингтон ще се включи активно, за да защити Израел, а европейските държави вероятно ще участват избирателно. 

Позицията на Франция ще е решаваща за Европа в този случай, тъй като само американската и френската армия разполагат със сили, които могат да бъдат разгърнати зад граница в най-кратък период. Такава война вероятно ще доведе до края на режима в Техеран и до окончателното унищожение на иранската ядрена програма. И нека не си правим илюзии, че в един такъв конфликт най-сетне ще видим кои държави ще застанат в лагера на демокрациите начело със САЩ и кои с мълчаливото си съгласие ще споделят симпатиите си към Иран и Русия. Във втория лагер по всяка вероятност ще попаднат традиционните партньори на Москва и Техеран, които са обединени от идеята да детронират глобалното лидерство на Вашингтон, а в първия – онези съюзници и партньори на САЩ, които прозират, че въпреки грешките си демокрациите остават най-добрият източник на сигурност и свобода.

Вторият сценарий не би бил толкова разрушителен за региона, но ще е най-мъчителен за Израел.

При него САЩ и Иран могат да успеят да постигнат формален диалог, който ще доведе до някаква договорка, но Техеран ще продължи с дезинформационната си кампания срещу Израел, която включва финансиране на иранските проксита в региона. Това означава Израел да продължи да бъде подлаган на постоянни нападения от терористичните мрежи в региона, а Иран да отрича, че подкрепя това, с мотива, че спазва договореностите с Вашингтон по ядрената сделка. 

Ако Доналд Тръмп се съгласи с такова статукво в Близкия изток, за да си осигури подкрепата на консервативните републиканци изолационисти, той ще се върне към т.нар. политика на офшорно балансиране. САЩ ще продължат да снабдяват Израел с оръжия и ресурси, намесвайки се директно само ако иранските атаки застрашават пряко американските интереси. Ще станем свидетели на дирижирани битки и добре обмислени „сблъсъци“, което ще уеднакви политиката на Тръмп в региона с тази на Байдън. 

Третият сценарий е промяна на режима в Техеран, при който Иран окончателно ще скъса с тоталитарното си минало, ще възобнови диалога със Запада и ще постави ново начало в отношенията си с Израел.

Това развитие на събитията започва да набира популярност, макар че много анализатори спорят дали падането на режима би довело до връщане към прозападно монархическо управление, или до тиранично управление, каквото последва след американските интервенции в Ирак и Афганистан. 

Прозападното управление е вариант, ако иранците сами детронират аятоласите. Но ако режимът бъде свален насила от Вашингтон, по всяка вероятност ще се стигне до тиранично управление. Това е и основната причина, поради която Доналд Тръмп не желае насилствена промяна на режима в Иран и наложи вето върху планираното ликвидиране на аятолах Хаменей, а израелският президент Исак Херцог ясно заяви, че целта на предварителния военен удар срещу Техеран е бил унищожаването на иранската ядрена програма, а не свалянето на иранския режим. На този етап обаче иранците не показват такива признаци на желание за промяна, а доказателството за репресивната политика на Иран е, че режимът започна масови арести и екзекуции, след като стана ясно, че няма да бъде свален.

И накрая – нека си представим, че Иран просто спира с дезинформацията, без да води диалог, затваря се в себе си и не пречи на никого.

Регионът изглежда фалшиво спокоен, терористичните атаки срещу Израел спират, а Техеран решава да ограничи антиамериканската реторика. Това е сценарият, който си представят много от критиците на САЩ и Израел, а някои от тях призовават Конгреса да гласува импийчмънт на Тръмп заради бомбардировките над иранските ядрени обекти. Доста от тези критици, които преди време критикуваха реализма и Кенет Уолц, задето представя системата на международните отношения като бездушен пъзел, днес запалено цитират статията на Уолц, в която се обяснява защо Иран трябва да има ядрено оръжие. Материалът на този гениален автор, разбира се, отразява съвсем друга геополитическа действителност, а казусът, който бащата на структурния реализъм операционализира, е насочен към тестване на теорията дали разпространението на ядреното оръжие може да направи света по-стабилен в условията на съвсем друг двуполюсен модел, където едно телефонно обаждане от Москва или Вашингтон е достатъчно, за да спре която и да е ядрена програма. 

Днес обаче времената са други. Но да се върнем към розовия сценарий. Той е най-опасният, тъй като един ден Близкият изток ще се събуди на прага на втора Кубинска ракетна криза. В случай че това стане, Иран вече ще разполага с ракети, които могат да достигнат територията на европейските съюзници от НАТО, както и на Русия, Индия, Пакистан, Китай, а в дългосрочен план – и Източното крайбрежие на САЩ. Парадоксално е, че Америка осъзна тази реалност и без да е заплашена в краткосрочен план, се намеси, докато Европа, която е пряко застрашена, не го стори. 

Ако трябва да обобщим, съдбата на иранския ядрен въпрос не е просто политическа прищявка на Израел или пък популистки опит на Доналд Тръмп да докаже военностратегическото превъзходство на САЩ. То е геополитическа реалност, която засяга целия свят и за която изобщо не сме подготвени. А Европа закъснява отново. Фатално.