Външната политика обичайно не е фокус в предизборната кампания на партиите в България, а в техните програми е по-скоро маркирана с клишета и общи формулировки. Темата не е обект и на предизборни дискусии, занимава малък сегмент от избирателите, а някои политици я използват единствено за собствен пиар.

Така например бившият премиер Борисов беше обсебен от мегаломанската идея, че може да бъде регионален лидер и мотор за присъединяването на държавите от Западните Балкани към ЕС, но се провали с политиката си по отношение на македонската страна. А други партии, открито прокремълски като „Атака“, „Възраждане“ или новата коалиция „Ляв съюз за чиста и свята република“, използват историческия сантимент на българите към Русия в посланията си за промяна на евро-атлантическия път на България.

Разбира се, избирателите най-често не четат програмите на партиите, които се борят за представителство в парламента.

Според социологическите агенции с най-големи шансове да състави мнозинство и да излъчи кабинет след предсрочните избори на 11 юли е партията „Има такъв народ“ на Слави Трифонов. Ако приемем, че на уморения и залязващ шоумен ще се падне тази роля, е добре, или по-точно задължително да знаем какви са външнополитическите приоритети на неговата политическа формация. Оказва се обаче, че в програмата ѝ няма и дума за това как ще се развиват отношенията ни със САЩ, Русия или със страните от Югоизточна Европа и/или Черноморския регион например. Това е не просто несериозно, но поставя тревожния въпрос каква външна политика ще провежда едно правителство, избрано с мандата на „Има такъв народ“.

Едва ли някой си мисли, че Димитър Гърдев, Павела Митова и Станислав Стоянов – експерти по международни отношения и международна сигурност, представени в сайта на ИТН като „хората зад Слави“, ще определят приоритети в политиката ни в ЕС или на Балканите, където невинаги непремерени изказвания предизвикват дрънкане на оръжие, но дипломацията често става жертва на емоции и исторически наслагвания. Затова въпросът #КОЙ добива нова актуалност.

Голяма част от правителствата по време на т.нар. Преход в България не използваха геополитическите предимства на страната ни, за да я направят фактор в тази част на Европа или транспортно кръстовище между Европа, Азия, Близкия и Далечния изток, което щеше да даде тласък за по-ускорено развитие на икономиката ни. В същото време правителствата на ГЕРБ и Бойко Борисов позволиха изграждането на газова инфраструктура в България, която обслужва интересите на чужди държави.

Продължението на „Турски поток“ през страната ни погълна 3 млрд. лв. на държавното дружество „Булгартрансгаз“,

а после се оказа, че по тръбата ще може да пренася газ само руската „Газпром“, и то 50% по-малки количества от първоначално заявените. Това на практика означава, че държавата ни няма да може да възвърне инвестицията си от транзитните такси, които също ще бъдат редуцирани наполовина.

Огромни финансови щети за милиарди нанесе на бюджета ни и проектът АЕЦ „Белене“, който през годините беше ту замразяван и отричан, ту възкресяван и възхваляван, но за всеки е ясно, че никога няма да бъде реализиран. През всичките тези години българските данъкоплатци платиха за мегаломанския проект 1,5 млрд. лв., по-точно само за изграждането на площадката на ненужната и опасна ядрена централа. При това проверка на Агенцията за държавна финансова инспекция установи, че всички споразумения между НЕК и „Атомстройекспорт“ и извършените плащания от страна на НЕК към руската компания за изграждане на АЕЦ „Белене“ в размер на над 810 млн. евро са били извършени в нарушение на Закона за обществените поръчки. А българската държава се отказа да обжалва решението на Арбитражния съд в Женева, който постанови страната ни да заплати изработеното до лятото на 2016 г. оборудване на „Атомстройекспорт“ в размер на 620 млн. евро, което беше чисто предателство на националните интереси.

Непоследователната политика на българските правителства през последните 15–20 години и двойната им игра спрямо Русия и партньорите ни от САЩ и ЕС станаха причина западните медии да нарекат България троянски кон на Кремъл в Европейския съюз. Но картината далеч не е толкова проста. От системните политически партии за традиционно проруска се смята БСП. Именно това позволяваше на Борисов да играе лицемерната роля на единствен гарант на евро-атлантическата обвързаност на страната ни. Затова раздуханите руски шпионски скандали у нас някои чужди медии свързаха с редовните парламентарни избори на 4 април.

По оста Запад–Русия се разглежда и конфликтът между Бойко Борисов и Румен Радев.

С отношението си към руските енергийни проекти у нас, с твърдата си позиция срещу сделката за американските изтребители F-16 и с неодобрението на икономическите санкции, наложени на Москва, държавният глава сам засили подозренията към себе си, че е издигнат и подкрепен от БСП в президентските избори след проучване, поръчано от руския разузнавач генерал Леонид Решетников, директор на Руския институт за стратегически изследвания (2009–2017). Това бе причина западните лидери да са сдържани и резервирани в отношението си към българския президент.

В последната година от мандата си, особено след като обяви, че ще се кандидатира отново на президентските избори наесен, Радев рязко промени тона и позициите си и се дистанцира от БСП, макар това да е поза пред външните ни партньори и пред българските граждани. В този контекст срещата между него и президента Джо Байдън в Брюксел изглежда напълно логична след американските санкции срещу български олигарси и държавни служители по закона „Магнитски“. След като обяви в Брюксел, че Америка се завръща, новата администрация на Белия дом очаквано ще направи преглед на съюзниците си в региона на Югоизточна Европа, който добива нова значимост в контекста на отношенията между САЩ и Русия и разгръщането на НАТО на изток.

Две български правителства – на Филип Димитров и на Иван Костов – заложиха във външната си политика гарантирането на сигурността в региона след разпадането на Югославия като социалистическа федерация. Да припомним, че през 1992 г. България призна Словения, Хърватия, Република Македония и Босна и Херцеговина за суверенни държави още преди ЕС. А кабинетът на ОДС с премиер Иван Костов пое цялата отговорност за тежкото и непопулярно решение да даде коридори на НАТО за въздушните удари срещу Сърбия, с пълното съзнание, че това ще предизвика негативни настроения в обществото ни и ще срине доверието към управляващите. Но след като видя какво се случи с Жан Виденов, Иван Костов прозря, че всяко друго решение в онзи момент би означавало страната ни да остане в изолация и с перспектива за задълбочаване на тежката финансова и икономическа криза, които можеха да доведат държавата ни до фактически фалит.

Днес ситуацията в региона на Югоизточна Европа изисква не по-малко гъвкава, но и последователна политика.

Такава, която да изгражда мостове между държавите, а не да ги гори; която да създава съюзници, а не врагове. Външната политика на България в региона при управлението на трите кабинета на Борисов беше политика на потупване по рамото и на мимикрия. Тя нямаше как да предизвика уважение, въпреки театралните пози на бившия ни премиер, който се домогваше с всякакви средства до палмата на лидерството в процеса на евроинтеграция на страните от Западните Балкани и затова направи темата водеща по време на Българското председателство на Съвета на ЕС. Но с недалновидната си политика съсипа тези усилия.

Днес, вместо да подкрепи македонската страна за приобщаването ѝ към Европа, България застава на пътя ѝ като непреодолима пречка. Това се случва, защото Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете страни не се превърна в инструмент за бързата европейска интеграция на съседната ни държава, с която имаме обща граница, език и история. И това много ясно посочи служебният премиер Стефан Янев в ексклузивно интервю пред Македонската информационна агенция, както и по време на общата пресконференция с македонския премиер Зоран Заев в София.

Затова опитът на Борисов да дискредитира усилията на президента Радев и на служебния кабинет за намиране на решения за изход от кризата в отношенията между двете държави предизвика реакцията на „Демократична България“, изразена от бившия дипломат Стефан Тафров. Той определи поведението на проваления политик Борисов като абсолютно скандално и будещо отвращение, а позицията му нарече шизофренна, защото тъкмо ГЕРБ и „Патриотите“ прокараха в Народното събрание Рамковата позиция относно разширяването на ЕС и асоциирането на Република Северна Македония и Албания, която поставя условия пред двете страни. Изказването на Борисов разгневи и бившия му коалиционен вицепремиер Красимир Каракачанов.

Безспорно е, че договорът и позицията на България относно започването на преговори за членство на македонската страна в ЕС могат да бъдат променени само след одобрение от парламента, защото сме парламентарна, а не бананова република. А дали това ще се случи, зависи от конфигурацията в следващото Народно събрание и от политическата воля на мнозинството в него.

Намирането на дипломатически начин за излизане от кризата между двете страни, освен че ще генерира стабилност на Балканите,

ще бъде удар срещу антибългарската политика на Сърбия и Русия по т.нар. „македонски въпрос“.

И на последно място, но не по важност, е въпросът как ще се развиват отношенията между България и Турция. Те също са твърде крехки и далеч по-сложни в исторически план, отколкото тези с македонските ни братя. Усложниха се още повече след идването на власт на правителството на президента Ердоган – ислямистко като идеология и с неоосманистки амбиции.

Силно развитият прагматизъм на Борисов и способността му да лакейничи пред световните сили (а Турция е такава) поддържаха фалшив баланс в отношенията между двете страни, които също имат обща история. Този баланс се дължеше на навеждането на Борисов пред Ердоган и обещанието му да подкрепя присъединяването на Турция към ЕС.

Турският президент много добре знае, че доктрината му за нова Османска империя може да се реализира не с огън и меч, както се е случило преди повече от пет века и половина, а единствено по пътя на бавното, но трайно ислямизиране на Европа. Което може да се осъществи само ако Турция стане част от европейската общност. И не в рамките на неговия живот чрез новото преселение към Стария континент. Следващото правителство трябва да помни амбициите на южната ни съседка, без да забравя, че в политиката няма вечни приятели и врагове, а вечни интереси.

България трябва винаги да има едно наум, когато интересите на исторически враждуващи държави като Русия и Турция съвпаднат,

както се случи при реализацията на общи енергийни проекти. Това не пречи да се разминават по други въпроси, като например отсъствието на Турция от форма̀та, предложен от Русия за решаване на конфликта в Газа. Най-вероятно заради напрежението между двете страни, породено от факта, че Турция снабдяваше с оръжие Азербайджан през цялата втора война в Нагорни Карабах.

Заради геостратегическите интереси към тази част на региона, в който се намира България, следващото правителство трябва да се откаже да бъде слуга на двама (или повече) господари. И въпреки че е трудно да вземаме напълно суверенни решения за това каква да бъде външната ни политика, една последователна позиция винаги ще се посреща с уважение от другите страни, дори и тя да не им харесва.

Заглавно изображение: Колаж на „Тоест“ по снимка на Henk Mohabier / Pexels