„Тук можем да бъдем свободни.“ Защо България отказва убежище на Оксана и Елена от Русия?

С Оксана Глазунова и Елена Санина се срещаме онлайн. Те имаха готовност да говорят на български език, но по предложение на „Тоест“ използваха предимно родния си език. Преводът от руски е на Светла Енчева.

Първо бих ви помолила да се представите накратко.

О: Аз съм Оксана Глазунова, театрална режисьорка от Русия.

Е: Аз съм Елена Санина, актриса и преподавателка от Русия.

В Русия сте имали проблеми заради политическите ви позиции. Може ли да разкажете повече за това?

О: И с политическите ни позиции, и със сексуалната ни ориентация. Напуснахме Русия през 2021 г. Сега много ни е страх за приятелите ни, които са в Русия, защото законодателството става по-репресивно. Във Върховния съд на Русия ще се гледа иск на Правосъдното министерство за признаване на ЛГБТ движението за екстремистка организация [няколко дни след интервюто Върховният съд на Русия действително обяви ЛГБТ за екстремистка организация – б.а.]. Вече не се изненадваме от ожесточението…

Занимаваме се професионално не само с театър и спектакли, работим също като педагози – и с деца, и с възрастни. Когато заминахме, по закон не можехме да работим с деца. Защото в Русия вече съществуваше законът за ЛГБТ пропагандата, който забранява на хората, отнасящи се към нашата социална група, да работят с деца. А когато вече бяхме тук, беше приет закон, по силата на който вече е забранено да работим и с възрастни – заради „ЛГБТ пропаганда“.

Открити ли бяхте за сексуалната си ориентация?

О: Криехме се, разбира се. Но имахме снимки в социалните мрежи… Когато подадохме молби за убежище за първи път и отидохме в съда в Бургас, събрахме всички наши снимки в социалните мрежи за последните десет години и ги предоставихме като доказателство, че сме двойка. Но в Русия, естествено, ни се налагаше да се крием. Много често работим заедно. И дори да казваме, че сме просто колеги или роднини, хората виждат, че идваме и си тръгваме заедно. Трудно е да го скрием, защото в Русия нещата с личните граници са много зле. Много е трудно в женски колектив, защото всички питат защо не си омъжена, защо нямаш деца…

И тук питат…

О: Не (смеят се). В България за първи път мога открито да говоря за сексуалната си ориентация.

Да, в България ЛГБТ хората могат да са открити, аз например съм. Имах предвид обаче, че и тук хората питат защо нямаш семейство и деца. Но да се върна към темата – може ли да дадете примери, когато сте били репресирани в Русия?

Е: Работехме в културния дом и – ако може да го кажа меко – не се вписвахме в колектива. Наши колеги ни агитираха, доколкото културният дом също е държавна институция, да ходим на митинги за Путин, за „Единна Русия“, за [Сергей] Собянин. Собянин е кметът на Москва. Защото работещите в културни учреждения просто са длъжни да го правят. Съответно ние всячески се опитвахме да изклинчим, защото е в противоречие с нашите политически позиции.

Разбраха и че сме двойка и живеем заедно. Невъзможно е да скриеш принципите си. За нас не е важно каква е ориентацията ти, важен е животът ти и зад какво стоиш. Когато все пак разбраха за нас, ни извикаха в кабинета и казаха: „Не сте подходящи за нашето учреждение, вие сте ЛГБТ, опозиционери. Напишете, че напускате по собствено желание.“ Сега не можем да докажем, че са ни принудили да напуснем, защото в трудовата книжка пише „Напуснала по собствено желание“.

О: Нашия театър го закриха от пожарната инспекция заради несъответствие с правилата за пожарна безопасност. Наложиха ни огромна глоба, защото сме имали много тесни врати. Но вратите нямаше как да се сменят, защото бяхме наели помещение в сграда – паметник на културата.

Заради всички тези неща ли решихте да напуснете Русия?

О: Да, защото ситуацията ставаше все по-лоша и по-лоша. През цялото време се сблъсквахме с цензура – и в театралните постановки, и в работата с учениците… Последните години се стигна дотам, че искаха да одобряват текстовете на спектаклите ни. Затова решението назря. А след избухването на войната не успяхме да тръгнем по друг път, освен да станем бежанци.

Е: Пристигнахме в България преди войната, купихме си жилище. Но за да получиш виза за България – за обучение или работа, – трябва разрешение от Русия. Когато дойдохме, се опитахме да останем на законно основание с помощта на брат ми, но избухна войната. Брат ми загуби целия си бизнес и нищо не стана с документите. Разбрахме, че не можем да се върнем в Русия, защото за един месец от 24 февруари 2022 г., докато подадохме молби за убежище на 25 март, Русия прие огромно количество репресивни закони, в т.ч. и за ЛГБТ.

О: И се въведе военна цензура.

Е: Просто разбрахме, че ни грози опасност. Защото открито се изказвахме против войната в социалните мрежи. Работехме с украински бежанци, с деца. Разбрахме, че ако се върнем, ще бъдем преследвани.

О: А тук можем да бъдем свободни. Беше много приятно откритие да отидем на митинг и полицията да е там, за да ни пази. Защото в Русия, ако отидеш на митинг, полицията идва да те бие и да те арестува.

Имам един може би странен въпрос: защо решихте да кандидатствате за убежище точно в България? България не е много добра страна за бежанци. И за ЛГБТ хора не е добра страна, но за бежанци – особено.

О: Когато подавахме молбите си за убежище, не знаехме това. (Смеят се.)

Е: Когато преди войната се подготвяхме да дойдем в България – защото в Русия стана просто невъзможно да творим, а творчеството е огромна част от живота и от нас самите, – се влюбихме в страната. Защото останахме с впечатлението, че тук има хора, които много се интересуват и разбират от култура. Приветливи, добри, хубави хора. За първи път дойдохме през 2019 г. и се влюбихме в Бургас. Бяхме на прайд в София същата година…

О: Първият ни прайд!

Е: И независимо че там [във връзка с прайда – б.а.] също имаше някакви вълнения, все пак вярваме, че страната ви върви по демократичен път, макар и бавно. Вярваме, че България няма да тръгне след Русия, защото Русия върви към пропаст.

На прайда в София видях огромен радостен флаг, висящ на сграда, мисля, че беше сграда на институт [знамето на прайда беше закачено на сградата на Френския културен институт – б.а.]. Емоциите ме изпълниха, защото в Русия това е невъзможно.

Може ли да разкажете за делата си в Държавната агенция за бежанците (ДАБ)?

Е: За първи път подадохме молба за убежище през 2022 г. Много дълго чакахме за интервю. Нямахме адвокат, защото просто не намерихме. Всички адвокати в Бургас се занимавали с недвижими имоти, а с бежанци – никой. Тръгнахме сами. Много дълго чакахме за интервю, защото ДАБ в Баня [регистрационно-приемателния център на ДАБ в село Баня край Нова Загора – б.а.] не можеше да намери преводач.

Интервюто се състоя в най-горещия ден от лятото. Преди нас имаше момиче, което интервюираха четири часа, а ние чакахме. За интервюто с нас вече нямаше достатъчно време и само казваха: „Хайде по-бързо, хайде по същество.“ Преводачката беше страшно уморена. Стаята беше малка и много задушна.

О: Сега вече знаем някои неща. Разбираме, че имаше нарушения от интервюиращите, но и ние много неща казвахме с неправилни термини, защото нямахме адвокат.

Е: И защото ни подвеждаха.

О: След това все пак намерихме адвокат в Бургас, който се занимава с бежанци, и обжалвахме. Той направи всичко, което можа, но нито моят съдия, нито съдията на Елена застана на наша страна. В съда се държаха странно – на моето дело практически нямах възможност да кажа нищо, а Елена я разпитваха половин час. На нея ѝ стана лошо.

Е: Съдийката на Оксана не знаеше какво се случва в Русия. Тя не разбираше какви документи ѝ даваме, изобщо не беше в час. Затова Оксана не можа да каже и дума в своя защита. А мен ме разпитваха дълго. Въпросите, които съдийката задаваше, просто се губеха. Тя задава въпрос, започвам да отговарям, но не разбира нищо и задава още един въпрос.

О: Елена толкова се уплаши на моето дело, че щеше да загуби съзнание.

Е: Малко като паническа атака. Защото изпитвах чувство за отговорност – аз говорех и заради нея на нейното дело. И това, което щях да кажа, беше много важно. Адвокатът каза, че просто ще ме разпитат като свидетел, ще отговоря на два въпроса. А толкова дълго ме разпитваха! Аз изобщо бях за първи път в съд в живота си.

На моето дело всичко изглеждаше добре. Съдийката много ми съчувстваше, по човешки. Попита ме: „Искате ли да отменя решението на ДАБ?“ Аз отговорих: „Да“. Тя разбираше всичко, което казвам, и беше в течение какво се случва в Русия. Говорих много добре и по същество. Но за съжаление, получихме отказ, макар да бяхме убедени, че ще спечелим.

После беше Върховният съд [Върховният административен съд, ВАС – б.а.]. На делото дойде и нашата адвокатка, която се занимава конкретно с ЛГБТ – Деница Любенова, забележителна адвокатка. Тя ни каза, че в началото не сме направили нещата правилно. Делото беше само по документи – дадохме ги на съдията и толкова, буквално за 5 минути. 

Но най-интересното беше, че делото във ВАС на Оксана протече без нито тя, нито адвокатът да бъдат уведомени. Тоест те сами са проверили нещо и са отказали. Когато имахме дело в Административния съд в Бургас, бяхме получили на адреса си уведомление от съда кога ще се гледа то. От София не получихме никакво официално уведомление. Не бяхме и информирани, че вече има решение на ВАС.

Отидохме в ДАБ след съда за удължаване на документите ни [временни документи за хора, търсещи убежище – б.а.]. Оказа се, че от половин година има решение на ВАС за отказ. И когато отидохме за втори път след три месеца, ни съобщиха, че делото е загубено, производството е прекратено. Тогава Деница [Любенова] каза, че ще подадем [молба за убежище] за втори път, тъй като обстоятелствата са се променили. За тази година [в Русия] бяха приети нови репресивни закони, в това число политически и за ЛГБТ. 

Подготвихме второто заявление. Но този път от ДАБ в София много дълго не искаха да приемат документите ни. Изпращаха ни ту в „Овча купел“, ту във „Враждебна“. И все пак в „Овча купел“ приеха документите ни от втория път, когато вече позвънихме в централния офис. Приеха ги, издадоха ни входящи номера и след това… ни отказаха.

Помня деня, когато отидохме да вземем решението. Към нас дойдоха веднага три жени. Застанаха като стена: „Разбирате ли български?“ Отговорих [на български]: „Аз мога да разбера думичката „не“.

Връчиха ни отказите. Беше напълно ясно, че разбират, че не са прави. Ние сме актриси, наблюдателни хора сме. Една от жените попита Оксана: „Искате ли да знаете причините за отказа?“ „Но защо? Аз знам, че съм права.“ „Ами тогава пак ще се срещнем“, казаха те, а ние отговорихме: „Да, да, да.“

О: Приложихме нотариалния акт за апартамента, защото той е на името на двете. Тоест парите бяха мои – от продажбата на апартамента ми в Москва. Но го купихме на името и на двете като доказателство, че сме двойка. В моя случай ДАБ изобщо не спомена това в отказа. А в решението на Елена написа, че наличието на собственост върху апартамент не е повод за искане на убежище (смее се). 

Бяхме приложили и документ, че сме се занимавали с благотворителна дейност. Помагахме да се събират пари за украинските бежанци и провеждахме събития с деца бежанци от Украйна. Проектът на фондацията, която организира това, е екологичен – хората да слязат от автомобилите и да се качат на велосипеди. И това стои в заглавието. Въпреки че документите ни с Елена бяха еднакви, в нейния отказ бяха реагирали, сякаш нищо подобно не е правила, а в моя пишеше, че пропагандата на здравословен живот чрез каране на велосипед също не е основание за убежище и не се преследва в Русия.

Всъщност това, което правят [от ДАБ – б.а.] не само по отношение на нас, а и на други наши приятели, търсещи политическо убежище, е, ако нещо могат да оспорят, да го оспорят, а това, което не могат да оспорят, просто го игнорират.

Е: Или го преиначават по някакъв начин.

Ако ви депортират в Русия, какво ще ви се случи?

О: Надявам се, че няма.

Аз също. Но ако все пак ви върнат в Русия, какво ви очаква там?

О: Мисля, че затвор. Несъмнено. Много показателен и ужасен е случаят с художничката Александра Скочиленко. Тя прекара половин година в ареста и сега я осъдиха на седем години и половина затвор. Александра също е против войната и е ЛГБТ, има приятелка и двете открито са заявявали сексуалната си ориентация. Мисля, че това също е повлияло на присъдата.

Изобщо, оставам с впечатлението, че понастоящем руските власти нарочно провеждат такива дела, за да се изплашат останалите и да си мълчат. 

С какво се занимавате в България?

Е: Продължаваме артистичната си дейност в читалище, правим малки представления за рускоговорещи. Привличаме и пълнолетни българоговорещи, които се интересуват от театър.

О: Имаме огромен професионален и педагогически опит. Успях да заснема клип онлайн за артрок група в Русия. Антивоенен клип. Те [членовете на групата – б.а.] също се страхуват, но се опитват да направят нещо. Казах им да не обявяват, че аз съм режисьорът, защото тук давам интервюта, ходя по митинги. Ако не ги свързват с мен, ще бъдат в по-голяма безопасност. За първи път през живота си снимах клип онлайн (смее се). Но много ни харесва да работим и в България.

Е: Скоро ще има дебют на нашата група. Ще четем сонети на Шекспир на български.

О: Миналата година работихме с деца. Имахме група рускоговорещи деца, сред които и украинчета. Мисля, че това е много важно, защото, когато периодично между тях възникват спорове или някакви обяснения кой от каква националност е, кой откъде е, ние се опитваме да балансираме всичко и да покажем, че има творчество, има мирен живот, всички хора са индивидуалности, не трябва никой да бъде съден по етнически признак и т.н.

Имате ли вече приятели в България?

И двете: Да, да.

О: Запознахме се с много хора. Участвахме в мастърклас по имерсивен театър. Запознахме се с хора на изкуството в България. Беше наистина страхотно, много приятно. И сега си общуваме и може би ще създадем нещо интересно и творческо.

Искате ли да добавите нещо, за което не съм ви попитала?

О: Вярвам, че всичко ще бъде наред с правата и свободите в България, защото България е много хубава държава. Сега тук има много бежанци от Русия и Украйна, които могат да бъдат полезни, защото истински са обикнали тази страна и искат да имат принос. Да не бъдат в тежест, да не използват ресурсите ѝ, а да дадат нещо на хората.

Е: Усещаме ценността си, понеже призванието ни е да говорим с хората, да им помагаме. Преподавателската дейност чрез театър, чрез актьорски тренинги много помага да бъдеш вътрешно свободен и по-разкрепостен. Иска ни се да продължаваме да правим това.

О: Вече не можем да впишем тези ценности в Русия, но можем да го направим тук, без да бъдем преследвани. Мисля, че от това трябва да последва нещо хубаво. Защото Русия няма да успее да убие всичко добро, което е съществувало в нея. То може да се съхрани и преумножи – ако не в Русия, то извън границите ѝ.