Трагедията в Золинген и двойният стандарт за малцинствата

Кога България е загрижена за малцинствата, техните права, дискриминацията и насилието срещу представителите на малцинствени групи? Когато става дума за българи. И то не по гражданство, а по етнос. Пример за това е отношението към българите в Северна Македония. Българските евродепутати внасят стотина предложения за промени в тази посока в доклада за напредъка на югозападната ни съседка по пътя ѝ към ЕС. Нашите медии следят под лупа всеки случай на насилие върху някой идентифициращ се като българин в Северна Македония.

Същевременно отношението към собствените ни малцинства е, меко казано, проблематично. България не само не признава наличието им на конституционно равнище, а системно третира представителите им като граждани втора ръка. И не се трогва особено, когато техните права се нарушават или когато върху тях се упражнява насилие.

Бързо позабравен случай

Помните ли имената на Катя, Кънчо, Галия и Емили Жилови? Това е четиричленното българско семейство от турски етнически произход, загинало при пожар в германския град Золинген (наричан на български и Солинген) на 25 март 2024 г. – майка, баща и двете им деца. Родителите така и не навършват 30 години, Галия остава завинаги на три, а Емили – едва на няколко месеца. Ранените при пожара са десетки. А някои от оцелелите, като Айше и Нихат К., скочили от прозореца с малкия си син, получават сериозни и дълготрайни здравословни проблеми. Нихат е в кома седмици наред след трагедията, Айше и до днес трябва да се подлага на операции. Детето също не остава без поражения.

Първоначално в България се наблюдава известен интерес към случая. Има дори репортажи от мястото на събитието, например на bTV. В онзи период водещата версия е, че заподозреният за палежа германец Даниел Чала е нямал расистки мотив, а е извършил престъплението за отмъщение, защото е изгонен от сградата поради неплащане на наем. Имигранти в Золинген обаче излизат на протест с настояване причините за трагедията да се разследват по-сериозно. На него се веят български, турски и германски знамена. Случаят събужда травматичния спомен за палежа в същия град през 1993 г., извършен от четирима десни екстремисти, чийто жертви са пет турски жени и момичета.

Когато разкритията излязат, как ехото заглъхва

През 2025 г. започва делото срещу Даниел Чала и постепенно излизат все повече данни, които са пренебрегнати от разследващите в началото и сочат към престъпление от омраза. В дома на обвиняемия е намерена доста нацистка литература, включително „Моята борба“ на Адолф Хитлер. Към Чала сочи и дълго неразследван пожар в близкия до Золинген град Вупертал. Той е възникнал скоро след като приятелката на Чала се е изнесла от същата сграда във Вупертал.

Въпреки смущаващите разкрития обаче, в България новините по случая не стават водещи. Отразяват го рехаво, преобладаващо протоколно и резюмират информацията от германската преса. С едно изключение.

Публикацията на Борис Митов в „Свободна Европа“

На 3 юли в „Свободна Европа“ излиза статията на съдебно-криминалния журналист Борис Митов – „Кошмарът в Солинген. Как полицията в Германия пропусна расистки мотив за палеж, убил българско семейство“. За изготвянето ѝ не просто се обобщават известните по случая данни, а и се вземат интервюта от адвокати, ангажирани по делото: представляващия роднините на загиналата Катя Жилова – Радослав Радославов, както и Фатих Зингал и Седа Башай-Йълдъз. Башай-Йълдъз коментира:

Моят дългогодишен професионален опит, за съжаление, се потвърди – обвиняемият е действал от ксенофобски подбуди. Всеки път, когато е влизал в конфликт с чужденци, си е отмъщавал чрез палежи и е предизвиквал смъртта на невинни хора.

Какъв медиен и институционален отзвук предизвиква в България статията на Митов? Засега – никакъв, макар в нея да става дума за български граждани, вероятни жертви на престъпление от омраза.

Омраза от българи към български граждани

В социалните мрежи статията също не се радва на особен интерес. Към редакционното приключване на настоящата публикация материалът на Митов е споделен във Facebook едва седем пъти. Затова пък някои от коментарите под него са пример за реч на омразата. Те внушават, че жертвите не са българи, а турци и/или роми и затова не заслужават нито институционално, нито медийно внимание. Камо ли справедливост. Важното е не дали са писани от тролове, или не (някои от авторите им имат съмнително малко контакти), а че не срещат особен отпор. Ето няколко примера:

В Instagram се намират повече хуманни коментари върху статията на Борис Митов, но има и обвинения към жертвите, че всъщност са роми, които се правят на турци:

Избирателно отношение към омразата

Традегията в Золинген е поредният пример, че Германия не е имунизирана срещу избирателно отношение към престъпленията от омраза. Освен общо трите пожара (в Золинген от 2024 г. и 1993 г.) и Вупертал (от 2022 г.) си струва да припомним и историята с Беате Чепе и партньорите ѝ в любовта и престъпленията Уве Мундлос и Уве Бьонхарт, които между 2000 и 2007 г. убиват десет души. Жертвите им са осем турци, една гъркиня и германска полицайка. Деянията им години наред остават неразкрити, защото разследващите не правят връзка между членовете на групичката и не допускат, че може да става дума за престъпления от омраза.

След разкриването на групата на Чепе Германия дава вид, че си е взела поука. Делото срещу Чепе е обект на силен медиен и обществен интерес, а животът на адвокатите ѝ се обръща с главата надолу. От една страна, клиентката им ги разиграва, както си поиска, от друга, те са възприемани като злодеи, защото я защитават. На едната адвокатка дори се налага да се пресели в друг град, за да избегне част от тормоза и да има работа.

Въпреки това обаче немските разследващи продължават да допускат същите грешки, което позволява на радикализирани германци като Даниел Чала да убиват нееднократно. Когато едно масово убийство се извършва от чужденец, особено мюсюлманин, обикновено първата хипотеза е тероризъм, дори да става дума за психически проблем. А ако то е дело на етнически германец, се търси психически или битов проблем.

За разлика от Германия обаче, България не дава вид, че се опитва да си вземе поука.

Представителите на етническите малцинства се възприемат – и третират – не само като не-българи, а и като непритежаващи основни човешки права, включително правото на живот, и незаслужаващи справедливост. Това не се променя, колкото и пъти Европейският съд за правата на човека да осъжда България за етническа дискриминация.

Затова хора като кмета на столичния район „Илинден“ Емил Бранчевски ще нарушават международното законодателство и ще продължават да трупат имидж с цената на оставянето на десетки ромски семейства без дом. Затова след края на ерата на Ахмед Доган българските турци ще продължават да гласуват под натиск и от страх от нов Възродителен процес.

Но ако питате нашите патриоти, най-важно е Северна Македония да спазва човешките права на представителите на малцинствата и да не ги дискриминира. Нашите си малцинства са си наша работа и никой не трябва да ни се меси в отношението към тях.