Шампиони по свой начин – да бъдеш себе си на подиума

2025 година ще остане знаменателна в историята на Формула 1. Официалният филм за този спорт с участието на Брад Пит, който излезе по кината това лято, не е единствената причина. Битката за титлата не между двама, а между трима пилоти изглеждаше немислима на фона на последното десетилетие, когато лидерът в класирането обикновено събираше достатъчно точки, за да стане шампион преждевременно и да направи последните кръгове протоколно. Освен това картината, която се оформяше до средата на годината, сочеше, че ще има категорично предимство на „Макларън“ и е вероятно австралиецът Оскар Пиастри да спечели първенството предсрочно. Финалният кръг в Абу Даби обаче поднесе драма, невиждана от 2010 г. насам. Сезонът в моторните спортове добави неочакван подарък, тъй като с подобна битка, но седмица по-рано в Саудитска Арабия завърши и Световният рали шампионат. Отново трима пилоти, отново с минимални разлики в класирането между тях.

Тест за политолога, следящ моторни спортове

Тези ситуации бяха идеален шанс за емпирична проверка на тезите, които представих преди по-малко от два месеца в статията си за „Тоест“ „Шампиони без броня“. В нея посочих, че новото поколение състезатели предлага нов тип концепция за мъжественост – за тях чувствителността не е слабост, която трябва да се крие. Тук трябва да направя уговорката, че съм политолог по образование – учил съм за професия, в която обясняваме постфактум защо прогнозите ни не са се сбъднали.

В наши дни стресът, през който пилотите от Формула 1 преминават, е значително по-сериозен, отколкото в миналото. Причината за това е драматично промененият медиен пейзаж. Спорните моменти, дори да са от отминали сезони, не се забравят, тъй като в социалните мрежи се повтарят отново и отново. Запалянковците не могат да продължат напред, а се ожесточават и спортната им злоба стига през интернет директно до състезателите. 

Британецът Ландо Норис беше състезателят, който изглеждаше най-засегнат от този феномен, а върху него лежеше и основната тежест в битката за титлата, тъй като той се състезава за водещия отбор на „Макларън“ от 2019 г. насам и е смятан за негов естествен лидер. Норис получи подкрепата на отбора до такава степен, че според някои специалисти Пиастри беше пренебрегнат. Но тъй като двамата си поделяха възможните за спечелване точки, нидерландецът Макс Верстапен, който е безспорен лидер в екипа на „Ред Бул“, успя да се приближи опасно и до двамата в класирането. Това застраши крайния успех на екипа на „Макларън“, а загуба на титлата при пилотите щеше да се приеме като провал, при положение че тимът завоюва първото място при конструкторите месеци по-рано.

Последното състезание за годината – в емирство Абу Даби, се проведе като игра на шах, но между трима.

Верстапен влезе в битката за титлата, без никой да го очаква. Трудната първа половина от сезона, в която изостана значително по точки, смъкна от плещите му тежестта на фаворитската корона, която силно го измъчваше миналата година, когато трябваше да защитава предимството си. Смяната на ръководството в отбора на „Ред Бул“ в средата на сезона преобрази тима. Напускането на дългогодишния шеф на отбора Крисчън Хорнър, върху когото тегнеше сянката от обвинения в секс тормоз над служителка в екипа, сякаш облекчи всички. Макс спечели серия от победи, които показаха класата му, но и нещо по-съществено. Дори шампион като него, удобно определян с клишето „машина“, има нужда от спокойна работна среда, в която да разгърне таланта си.

Верстапен спечели и последното състезание в Абу Даби, започнало под лъчите на залязващото слънце и завършило на изкуствено осветление. Докато гледах надпреварата, неговото пилотиране ми напомни повече на поезия, отколкото на жестока битка за спортна титла. Това беше поведение на човек, видимо освободен от нуждата да доказва каквото и да било на когото и да било. Тази нагласа беше от решаващо значение за реакцията му в развръзката на състезанието. Баща ми сравни пилотирането на Верстапен с бягането на героя от филма „Огнени колесници“ – бързина, постигната сякаш без усилие.

На другия полюс бе настроението при Оскар Пиастри. Стремежът на „Макларън“ да наложат равнопоставеност с Норис достигна абсурдни висоти на италианската писта „Монца“. Причината беше изискването австралиецът да върне позиция на пистата заради забавянето, причинено от механиците на Ландо при смяна на гумите.

Дълго време считан за леден човек, неподвластен на стреса и емоциите,

той внезапно показа уязвимост и няколко пъти не блесна с нищо. Оскар не опита „да се държи като мъж“, а сам призна, че инцидентът на „Монца“ е разклатил психическата му увереност. Тази откровеност сякаш му възвърна силите и той завърши последните две състезания в Катар и Абу Даби пред съекипника си, макар че не успя да победи Верстапен. Така Пиастри може да гледа към третата си година като пилот във Формула 1 с високо вдигната глава.

Световен шампион обаче стана Ландо Норис. Британецът караше спокойно в последните кръгове от шампионата. Макар да беше дисквалифициран в Лас Вегас по технически причини и без да има вина, Ландо се нуждаеше от едва трето място в последния кръг, за да спечели титлата по точки. И го постигна, като удържа натиска на Шарл Льоклер от „Ферари“. 

След финала този видимо уязвим и чувствителен човек се разплака от облекчение, благодари на родителите и отбора си и каза, че за него е много важно как е успял да стане шампион по своя си начин, без да се прави на такъв, какъвто не е. 

Прегръдки, джентълменство и пълноценен живот

Норис често е критикуван за липсата на достатъчно агресия. Но Люис Хамилтън, живата легенда на спорта, сподели, че преди състезанието му е дал съвета да бъде себе си, да не променя подхода си „само“ защото се бори за титлата.

Реакцията на колегите беше показателна. Верстапен, чиято серия от поредни титли беше прекъсната, пръв отиде и прегърна приятеля си, с когото се състезаваха заедно на виртуални симулатори. Пиастри, който най-много имаше за какво да се ядосва заради успеха на Норис, беше вторият на „опашката“ за прегръдки. 

Двамата големи съперници на Ландо, на които той благодари за оспорваните им битки през годината, го поздравиха, преди това да успеят да направят родителите му! А не бяха единствените – по-късно Ландо получи прегръдки и от ветераните Хамилтън и Фернандо Алонсо, от сънародника си Джордж Ръсел, с когото преди години спореха за титлата във Формула 2, от Льоклер, конкурента му в това трудно състезание. 

Най-щастлив беше бившият му съотборник Карлос Сайнц. Испанецът не само поздрави английския си приятел, но и каза, че е прекрасно как хора като Ландо Норис могат да станат шампиони, че добрите момчета не завършват винаги последни. 

Последното надхвърля като значение тесните рамки на моторния спорт,

макар да е важно за всички състезатели в него, притискани от очакването винаги да бъдат железни в реакциите си. Още в статията „Непознатият дявол на тревожността и депресията“ посочих Ландо като човек, чиято откровеност в битката с тези проблеми е важна и за милионите, които го гледат на пистата. Сега те получават нов важен урок от неговия успех – че да си раним не означава непременно, че ще загубиш. Колко важно е това, си дадох сметка, когато в личен разговор мой приятел сподели:

Възхищавам се на хора като Оскар и Макс, винаги запазващи самообладание. Но аз съм като Ландо – до последно се тревожа и очаквам да се проваля.

Оказва се, че провалът не е задължителен.

По друг начин изглеждаше битката в Световния рали шампионат.

Той е смятан за второто по сила автомобилно първенство в света, но за съжаление, вече не се радва на този интерес, който имаше към него през 80-те. Причините за това са комплексни, но се крият повече в остарялата медийна стратегия на промоутърите, а не толкова в самите ралита, които продължават да предлагат изключително зрелищни надпревари с мощни автомобили по екстремни трасета. 

Ралитата са дисциплина с напълно различна философия. Вместо на изкуствено създадени писти пилотите се състезават по трудни и тесни обществени пътища (разбира се, затворени за трафик по време на надпреварата). Борбата не е директно със съперника, а за време. Това е различен тип психологическо предизвикателство за пилота, който не е сам в кокпита, а с навигатора си. Ако иска да вземе правилните завои по маршрути, на моменти изглеждащи труднопроходими и за пешеходец, той трябва да му се довери безрезервно. Поради тази причина и в ралитата няма толкова драматични съперничества между пилотите,

а стресът е някак по-интимен – между състезателя, колата и пътя.

Никъде това не личеше повече, отколкото в Саудитска Арабия, която беше домакин на последния кръг от шампионата. Ралито в Джеда мина по пейзаж, който съвсем официално се наричаше лунен и изглеждаше стряскащо на фона на изящните декори в предишни ралита в Централна Европа и Япония. Факт е обаче, че трасето предложи на състезателите изключително изпитание, натоварващо техниката, особено гумите. 

Французинът Себастиан Ожие влезе в историята на спорта с девета световна титла. Ветеранът дълго време влизаше в клишето за големия шампион – самоуверен, леко надменен, с минало на тежко съперничество с именития си сънародник Себастиан Льоб. С времето и успехите обаче омекна и от години не кара пълна програма, като пропуска някои ралита. В прякото предаване по телевизията, излъчваща надпреварите, коментаторът се пошегува, че великият шампион избира къде да кара само след консултация със съпругата си. 

Подобна свобода би била немислима във Формула 1.

В едно по-некомерсиално състезание като ралито обаче Себастиан намира ритъм, който му позволява да балансира между пилотирането и времето, което прекарва със семейството си. Тази година това му донесе успех, какъвто може би и самият той не е очаквал. Участията му се оказаха достатъчни, за да надвие уелсеца Елфин Еванс и финландеца Кале Рованпера. И тримата караха автомобили на „Тойота“, но от отбора нямаше никакви пристрастия в каквато и да била посока. Себ победи заслужено. 

За Елфин Еванс това е горчив хап, тъй като за пети път остава втори в крайното класиране. Той е тих и сдържан състезател, разчитащ повече на постоянство, отколкото на чиста скорост. Когато пред 2020 г. отпадна на последното рали „Монца“, той предупреди Ожие за коварния участък по маршрута, макар това да му коства крайния успех – етика от джентълменското минало на спорта, което изглеждаше безвъзвратно отминало.

Но за някои хора как печелят и губят, е по-важно от резултата,

а Елфин го показа и тази година, смирено и достойно поздравявайки противника си. Призна, че ако иска да стане шампион, за в бъдеще ще трябва да е „по-безпощаден“, но не вярвам това да стане на цената на неговото спортсменство.

Най-любопитен като типаж е третият претендент Кале Рованпера. Той беше смятан за дете чудо на ралитата, а лично аз ще го запомня с това, че веднага след като спечели рали „Швеция“, съвпадащо с първите дни от войната на Русия срещу Украйна, изрази пред всички подкрепата си за нападнатата страна. 

След две поредни титли през 2022 и 2023 г. Кале изглеждаше устремен към рекордите на Ожие и сънародника му Себастиан Льоб. След това обаче си взе почивка и се видя, че успехите са го изморили психически. През 2024 г. караше спорадично, опитваше други дисциплини, а догодина ще се пробва зад волана в японската Суперформула. Това изглежда странен избор за човек, бягащ от напрежението. Но показва, че за него е важно не да си тежи на мястото, а да живее живота си пълноценно – така, както той иска.

Англичаните казват, че и спрелият часовник е верен два пъти в денонощието. 

Така и аз, противно на клишето за политолозите, се оказа, че съм направил като цяло точна прогноза, че появилата се през последните години човещина по състезателните трасета няма да изчезне заради жаждата за победа. Водещите пилоти доказват това:

Ландо Норис, станал шампион такъв, какъвто е. Макс Верстапен, свалил короната с достойнство. Оскар Пиастри, запазил честта си въпреки изпуснатата титла. Елфин Еванс – готов да загуби, но да остане джентълмен. Кале Рованпера, търсещ нови неща. И Себастиан Ожие, балансиращ рекордите със семейството.

Всички те са ярки личности, които пленяват въображението на феновете и вече са запазили своя дял – кой по-голям, кой по-малък – в историята на спорта. А атлетите, казано метафорично, извървяват в истинския живот Пътя на героя, характерен за приказките. С това, че успяват да съхранят себе си по него и под фокуса на прожекторите, дават надежда, че и ние, „обикновените хора“ (доколкото всъщност има такива), също можем да успеем.