Седмицата (23–28 февруари)

Два месеца от все още новата 2026 година са вече история. Една шеста от годината отлетя неусетно. Точно толкова е отрязъкът от време и между назначаването на служебното правителство на Андрей Гюров и предсрочните парламентарни избори на 19 април. Време, през което част от играчите на политическата сцена ще се изправят и на главите си, за да отблъснат колкото е възможно повече хора от идеята да гласуват. Така ще могат за пореден път да си напазаруват влияние евтино и да прескочат чертата за оставане в играта. За сметка на всички нас, които трябва да направим и невъзможното да убедим още други като нас да гласуват – въпреки всичко. Защото е време за друго политическо поколение с различна политическа култура. И защото всички имаме право на надежда и по-смислено бъдеще.

Няма друга по-важна цел през следващите седем седмици.

И в този ред на мисли защо да не започнем нетрадиционно редакционния обзор на седмицата, а именно със стихотворението на месеца? Този път то е на Мирела Иванова, озаглавено е „Игра с поговорки“ и пулсира в синхрон с все тази същата позната ни трескавост, с която толкова свикнахме напоследък.

Иначе, от началото на 2026 г. политическата сцена у нас сякаш е застинала в очакване, докато Румен Радев превръща мълчанието си в злато. Според актуални социологически данни бившият президент трупа обществено одобрение просто като отказва да участва в информационния шум. Докато повечето му политически опоненти приличат на „дебютантки на бал“, очакващи покана за танц, Радев залага на тактическо дистанциране от ежедневните скандали – от „Петрохангейт“ до споровете за съдебната реформа. Тази стратегия му позволява да остане „вкаменен като статуя“ и да не поема рискове, докато разочарованите избиратели проектират върху него коренно различни надежди: от юмрук срещу корупцията до „равнис“ по Москва. Прочетете повече в седмичния вътрешнополитически анализ на Емилия Милчева.

След края на Мюнхенската конференция по сигурността светът продължава да изглежда по-фрагментиран от всякога. И докато големите европейски държави трескаво търсят формулата за „стратегическа автономия“, България се оказва в деликатна позиция – между амбицията да бъде част от ядрото и риска да остане в сивата зона на новите геополитически линии на разделение. В анализа си за „Тоест“ Александър Малинов търси отговори на въпросите какво означава за нас пренареждането на приоритетите в Европа, каква е цената на политическото колебание и защо тишината от София по ключови теми се чува все по-силно в Брюксел.

Седмицата донесе лоша новина за все по-оредяващото медийно многообразие в България. Заради бюджетни ограничения редакциите на „Свободна Европа“ у нас и в Румъния спират работа на 31 март. Българският екип търси алтернативен начин да продължи работа и след закриването. А всички в редакцията на „Тоест“ здраво стискаме палци гласовете на колегите от „Свободна Европа“ да не заглъхнат.

Къде изчезна смисълът на образованието, е въпрос, който си задаваме непрекъснато и по различни поводи. А в новия си текст за „Тоест“ Светла Енчева изследва белезите, които и държавното образование, и неговите алтернативи оставят на подрастващите. И ако класната стая освен място за предаване на знания е и инструмент за социално инженерство, с което се произвеждат „винтчета“ вместо личности, дали бягството към домашното образование не заменя един капан с друг? Възможно ли е образование, което да не превръща детето нито в „още една тухла в стената“, нито в заложник на родителските предразсъдъци? Светла търси отговора в пролуката между обществения интерес и личната независимост, напомняйки, че в тази битка най-често залогът е самото дете.

Оставаме на същата тема и с най-новата статия на Донка Дойчева-Попова. Тя разговаря с Нели Керемидчиева – радетелка за модернизацията на родното образование и съоснователка на фестивала „Възможното образование“. Нели споделя за трудния път на една тиха, но категорична революция – от прожекциите на първите преведени филми, променили нагласите на много родители, до изграждането на общност и нови образователни пространства, в които личността и връзката между хората са поставени над сухата фактология и оценките.

Замисляли ли сте се колко често разговорите за архитектура са всъщност разговори за обществото? В предстоящия епизод на „Тоест разговаряме“ Владислав Севов ще търси смисъла отвъд фасадите именно с арх. Анета Василева – доктор по история и теория на архитектурата, преподавателка в УАСГ и авторка на множество критически текстове, писани през последните над 15 години за различни издания, в т.ч. и за „Тоест“. Формален повод за разговора ще бъде и новата ѝ книга „Неудобната модерност. Българската архитектура след Втората световна война“ (изд. „Жанет 45“), която предстои да излезе в най-скоро време.

Другата събота Анета и Владислав ще ни превеждат визуалния език на архитектурата в думи. Ще разберем защо в дигиталната ера книгата се оказва по-силната медия за съхраняване на паметта и защо писането за архитектура е акт на обществена отговорност. Двамата ще коментират важния въпрос кога архитектът е просто изпълнител и кога е длъжен да заеме позиция.

Гледайте „Тоест разговаряме“ с Анета Василева на 7 март 2026 г. от 16:00 часа в YouTube Live, като преди това може да довършите изречението „Градът за хората е...“ и да зададете предварителен въпрос на Анета в нашата анкета.

След като в първата част на своя текст в рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников ни въведе в света на арабските приложения за запознанства, във втората продължаваме да лъкатушим между вярата и алгоритмите, търсейки отговора на въпроса могат ли онлайн запознанствата да бъдат „халал“. И как оцеляват моралните императиви на исляма във време, в което „суайпването“ наляво и надясно стана част от ежедневието на необвързаните. Не пропускайте да прочетете продължението на статията за „Тиндър/Миндър“ и за битката за сърцата в дигиталния Ориент.

Тръгвайки от провокацията на поредната голяма класация, Миглена Николчина, Еньо Стоянов, Николай Генов и Чавдар Парушев деконструират мита за обективността в гейминдустрията чрез характерното за тях дълбоко философско и естетическо изследване на видеоигрите като поле на социално общуване. Потопете се в „Награди, класации, списъци – какво (не) казват те за видеоигрите?“ – един текст за всички, които търсят смисъла зад екрана на конзолата си.

И накрая – две страхотни новини за българската литература. Три години след като романът „Времеубежище“ на Георги Господинов в превод на английски език от Анджела Родел спечели международната литературна награда „Букър“, в дългия списък с номинирани книги за 2026 г. попадна и второ заглавие от български автор – „Остайница“ от Рене Карабаш в превод на Изидора Анжел. Романът ни сблъсква със суровата традиция на албанските жени, които заживяват като мъже, за да избягат от оковите на вековния патриархален закон. „Остайница“ е разказ за високата цена на свободата в свят, в който единственият начин да оцелееш е да се отречеш от собствената си природа.

А най-новият роман на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“ в превод на френски език от Мари Врина-Николов тази седмица влезе в краткия списък за европейската награда „Жан Моне“.

За мнозина този уикенд ще бъде по-дълъг, ако са си позволили в понеделник да са в отпуск, защото във вторник е националният празник на България. По този повод искам да припомня един текст на Зорница Христова отпреди осем години. Това е всъщност първата поява на Зорница в „Тоест“ – от времето, когато медията имаше зад гърба си едва един месец съществуване. И до днес обаче текстът ѝ „Трети март“ продължава да е актуален.