„Сан Себастиан 2025“. Иберийската следа

Извън основната селекция от филми в надпреварата за Златна и Сребърни раковини фестивалът в Сан Себастиан всяка година оформя по още няколко подборки (също конкурсни, но с отделно жури, като „Латинохоризонти“ и „Нови режисьори“, или пък „мострени“, като „Направено в Испания“ и „Перли от други фестивали“), в които се помества най-любопитното от новото испанско и латиноамериканско кино. По-долу сме отсели шест от най-коментираните през 2025 г. истории на иберийски езици (в случая: испански, португалски, каталунски, галисийски), прожектирани в рамките на 73-тото издание на фестивала. За отбелязване е, че премиерите на пет от тях се състояха през май в Кан. И че сме ги подредили от шедьовър (най-горе) до ерзац.

В обичайния случай тук щеше да има и поне едно произведение от Аржентина, чиято продукция е традиционно силна, но поради липса на подходящо заглавие ще вмъкнем цитат. Откакто в края на 2023 г. президент стана Хавиер Милеи,

започна борба с киното, защото то е пространство на идентичността, паметта и поставянето под съмнение. Институтът за кино вече не работи, парите не се използват по предназначение, а като няма образование, конкурси и подкрепа за дебюти, няма бъдеще...

Това каза в Сан Себастиан Мария Алче, съсценаристка на Лукресия Мартел в документалния филм „Нашата земя“.)

„Поет“ (Колумбия). Малък филм с огромен характер – главната роля умно е поверена на изключително интересен натуршчик, наблюдаван отблизо с лакомо любопитство, а способността на киното да разказва с прескоци, метафори, музикални намигания, смяна на скоростите и активно съучастие с публиката е използвана без стеснение. Оскар Рестрепо (ве-ли-ко-ле-пен Убеймар Риос, в живота учител по философия) е прехвърлил 50-те готованец, разчитащ на грижите на пенсионираната си майка, поет с две книжлета от младини, неудовлетворен търсач на възвишеното и алкохолик – „едно печално стихотворение“, както го нарича друг герой. В същото време той е и комично-симпатичен, а в непрокопсаната му траектория просияват искреност и рядкото умение да отделя зрънцето на поезията от плявата на дните.

„Поет“ (награда на журито в раздела „Особен поглед“ в Кан плюс отличия от Мелбърн, Мюнхен, Лима, Биариц) работи с фантастична емоционална амплитуда и няма как да бъде сведен просто до сюжета си – Рестрепо става наставник на ученичка с дарба; дебютът на ученичката в поетичното общество се проваля с гръм и трясък; от новото пожарище изникват нови надежди. Филмът съдържа такива количества нежност и нелепост, че от един момент става свидетелство за човешкото същество въобще и за необходимостта му от нещо отвъд килията на делника. Безкомпромисното, хапливо вглеждане в определени социални превземки, което предизвиква смях в залата, няколко пласта по-надолу преобръща играта и разкрива трогателни детайли с реална важност. При получаването на приза в раздела „Латинохоризонти“ в Сан Себастиан режисьорът Симон Меса Сото каза:

Посвещавам наградата на всичките си колеги в Латинска Америка, където е толкова трудно да се прави кино! Този филм се роди от фрустрацията ми.

„Глуха“ (Испания). Един от най-хубавите моменти на „Сан Себастиан 2025“ беше, когато по време на разговора между екип и публика след прожекцията на „Глуха“ (награда на публиката в раздел „Панорама“ на тазгодишното „Берлинале“) всички зрители минаха от привичното ръкопляскане към аплодисменти на жестомимичен език – с високо вдигане и въртене на разперени длани. За да напише и снима тази история, Ева Либертад се вдъхновява от личните перипетии и разсъждения на сестра си Мириам Гарло, художничка, фотографка и първа глуха актриса с главна роля в испански филм. Анхела (Мириам) е в любяща връзка с Ектор (Алваро Сервантес), с когото чакат дете. Но радостта от раждането на тяхното чуващо (като баща си) момиченце е помътена от съмненията, обзели майката – до каква степен ще се промени сега балансът в семейството ѝ? До каква степен тя ще се окаже неволно изключена, неусетно подценена?

Във всяка връзка на обич има места, където единият не може да придружи другия,

отбеляза режисьорката.

Самоосъществяващите се прогнози винаги са били благодатна почва за киноразказа, а този в „Глуха“ е и превъзходно изграден и изигран – напрегнат, но и забавен, неочакван, красив (едно от любимите ми музикални открития тази година е баската Верде Прато именно заради една песен от саундтрака на филма). Занимава се със специфични и все пак напълно разбираеми отношения и докато носи наслада, разширява мирогледа... (Сещам се за броени други филми, които се опитват да вникнат в глухотата, но все такива, които бих препоръчала без угризения: американския „Дете на глухи родители“, украинския „Племето“, френския „Чети по устните ми“, австралийския „Шум“.)

„Тайният агент“ (Бразилия) на Клебер Мендонса Фильо започва като роудмуви през 1977 г. (насред военната диктатура, мъчила страната до средата на 80-те), продължава като трилър и завършва като разследване в наши дни. Да, материалът е като за три филма, но 158-те минути, които трае, се услаждат. Богатството и своеобразието на колорита, звука, формите, местата и лицата са като от сънищата, а фактът, че действието започва в карнавалния период, додава елемент на колективна лудост – каквато в крайна сметка е всяка диктатура.

Главният герой се оказва не агент, а човек на науката, принуден да мине в нелегалност, за да се добере до родния си град, да вземе детето си и да се спаси в чужбина. По пътя му има преследвачи, помагачи и десетки свидетелства за прогниването на системата (зашеметяващите нива на корупцията и неуважението към човешката цялост например не подлежат на обсъждане в печата, където обаче охотно се спряга градската легенда за Косматия крак, дето нощем напада с ритници нищо неподозиращи минувачи...).

В Сан Себастиан авторът каза, че за стила на филма (с награди за най-добър режисьор и за мъжка роля от „Кан 2025“) се е повлиял от бразилската класика „Лусио Флавио“ и въображението на Серджо Леоне, и добави:

Замислих този проект преди десетина години заради чувството, че определен дискурс, който смятахме за преодолян и прибран в музея на историята, отново завзема политическата сцена....

„Поклонение“ (Испания). Карла Симон („киното ми позволява да си измислям спомените, които нямам“) изгря на световния екран с две награди от „Берлинале 2017“ за „Лятото на 1993-та“ и „Златна мечка“ от „Берлинале 2022“ за „Алкарас“ – две силно автобиографични, минималистични истории, деликатно структурирани около тежки загуби в детството. Третият ѝ филм е от същото тесто и с някои от същите параметри (рано починали родители хероиномани), но се връща по-наблизо в миналото, прибягва до една дълга фантазийна вметка и беше селектиран в Кан. Действието се развива през 2004 г., когато 18-годишната Марина (сияен екранен дебют на Люсия Гарсия) от Каталуния, където живее с роднини на покойната си майка, отива в Галисия, при роднините на покойния си баща, които едва помни.

Момичето пристига с видеокамера и с дневника на майка си (благодарение на който периодично се връщаме към една ярка любовна предистория) и е посрещнато с цял букет от сърдечности и неловкости, родови табута и легенди. Повествованието се дели на глави, всяка от които поставя съществени въпроси („Да си от една кръв с някого прави ли ви семейство?“). Вълнуващо е да се види как е устроен протагонизмът на водещия женски образ, за разлика от обичайния за филмите и романите мъжки – Марина се впуска не да покорява света чрез подвизи, а да го наблюдава, докато не се почувства в състояние да си го обясни. „Поклонение“ е отново солидно, умно кино, макар и да не стига до тихата мощ на „Лятото на 1993-та“.

„Загадъчният поглед на фламингото“ (Чили) е пълнометражният дебют на 30-годишния Диего Сеспедес („смехът е винаги революционен акт“), който му спечели основния приз в „Особен поглед“ в „Кан 2025“, а в Сан Себастиан – безапелационно – наградата на младежта, гласувана от жури от 150 души на възраст между 18 и 25 години. Действието е изнесено през 80-те години на ХХ век, а мястото е мина в пустинята, но епохата и средата не се виждат кой знае колко – събитията протичат в сравнително къс отрязък от време и в театрално стилизирана среда.

От едната страна са къщите на миньорите (мрачни, недодялани мъже), от другата – ханът на артистките (място, където група пъстри травестити живеят, изнасят представления и понякога утоляват самотата на миньорите). Някои от едните и от другите са болни от незнайна „чума“ (СПИН не се споменава, но препратката е очевидна), обвинения летят в двете посоки. „За тях момичетата са загадка – казва на дъщеря си Фламинго, една от болните артистки, – а аз не искам да си отида от този свят неразгадана...“ Сюжетните нишки са няколко, едни завършват с любов, други – със смърт, трети – с бягство, четвърти – в нищото. И все пак, колкото и хаотична и чепата да е историята, „Загадъчният поглед на фламингото“ успява да създаде собствена атмосфера (почти магична на места) и привързаност към персонажите.

В двучасовия „Сират“ (Испания) има една-единствена сцена, направена със сърце, и тя трае около минута: мъж с отрязан крак разиграва театър с чукана си, превърнат в кукла, която уж свири на китара и пее песничка по текст на Борис Виан. Нищо от останалото не е на нивото на този момент. Филмът разчита преобладаващо на натуршчици, но вместо естественият потенциал на тези хора да бъде изявен от режисьора Оливер Лаше, те са вкарани като марионетки в хилав сценарий и дървено изпълняват нелепи действия и елементарен диалог. Дългите празни кадри, в които визуалната, емоционалната и друга информация е нищожна, но пък мъчително развлачена, постигат чувствено отъпяване, нарушено в последната третина от няколко jump scares (най-недостойното средство за впечатляване на зрителя, равносилно на това да се промъкнеш зад него и да креснеш „бу!“ в ухото му).

Вижда се, че Лаше е гледал „Забриски пойнт“, „Свещената планина“ и „Лудия Макс“ и му се е прищяло да хвърли група чудаци в пустинята, но сякаш не е разбрал, че по пътя ще трябва и още нещо освен вдигащи прахоляк коли. Логична дестинация например, правдоподобен конфликт, отличими персонажи с минимален заряд от каквото и да било (предистория? лична философия? обаяние? мотивация?). Или поне гениален оператор с амбициозен план плюс композитор, който да се раздаде като за последно. Поради липса на всичко по-горно „Сират“ е едно безрадостно времеубийство, в което (парадоксално, защото е пълен с движение) не помръдваме и на йота в опознаването на образите, ситуацията, света и себе си. То обаче е продуцирано от Алмодовар, получи наградата на журито в Кан, и беше предложено като испански кандидат за следващите Оскари, а в пресата се разглежда като феномен.

* По някое време преди поредната прожекция две зрителки от предния ред се обърнаха към мен, едната кимна към екрана и попита: „Извинявай, знаеш ли коя е тази жена?“. На екрана беше плакатът на 73-тото издание на фестивала с Мариса Паредес на него и въпросът мъничко разби сърцето ми. Паредес (1946–2024) беше една от иконите на испанското кино – елегантна, талантлива, различна – и си заслужава да не я забравяме: като певицата идол от „Високи токчета“ или актрисата идол от „Всичко за майка ми“ на Алмодовар, но и незаобиколима част от хубави филми на Агусти Виляронга, Артуро Рипстейн, Гилермо дел Торо и много други.