Професор Мария Шнитер и преподаването на добродетели без учебник

В седмиците след организираната от Министерството на образованието и науката дискусия за изучаването на добродетели и религия търсим погледа на специалист от сферата на образованието и религиите, който не е участвал в нея, но има професионално и обосновано мнение относно така предложения нов учебен предмет. 

Донка Дойчева-Попова покани проф. Мария Шнитер на разговор, за да сподели как преподава религия и ценности. 

Професор Мария Шнитер преподава в Пловдивския университет от 1984 г. и е първият декан на Философско-историческия му факултет. Работи основно в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието. Има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има голям брой научни публикации в специализирани издания у нас и в чужбина, авторка е и на няколко книги.

Професор Шнитер, трябва ли според Вас предметът религия да е задължителен, или може да остане свободноизбираем, както е и в момента?

Не би трябвало изучаването на религия да е задължително. Казвам го като преподавател по история и антропология на религиите като задължителна дисциплина вече 30 години. Аз съм последният човек, който би отрекъл, че младите хора в България страдат от остър дефицит на религиозна грамотност. В началото на всяка академична година се изправям пред около сто студенти първокурсници от хуманитарни специалности – философия, социология, теология, антропология и т.н. Аз съм едва ли не първият преподавател, когото те виждат, щом влязат в първи курс в университета.

Обикновено започвам с въпроса „Защо според вас този курс е в първата година на вашето обучение в университета?“. Има разни отговори, които получавам, но задължително се появява и отговорът, че това според тях е излишно. Защото например „Ние сме атеисти, защо трябва да знаем нещо за религиите?“. 

Моят отговор обикновено е, че дори когато религиите са нещо, което персонално не ни интересува, не означава, че нашият живот може да е на остров без присъствието на религии. Ние се сблъскваме с тях на всяка крачка във всекидневието си. И така както уж не се интересуваме, се оказваме някъде и нещо се случва или пускаме телевизора и показват поредния атентат или нещо подобно. Ако моите студенти смятат да станат учители по философия, да кажем, което включва и етика, или ако смятат да станат социолози, политолози, сиреч анализатори на обществото, в което живеем, очевидно няма как да са неграмотни в тази област. Каквито те са. И се налага да научат нещо. 

На това място горе-долу постигаме някакво съгласие. После моля тези от тях, които определят себе си като християни, да вдигнат ръка. Обикновено от стотина души вдигат ръка около 60–70. Не е малко. Голямата част от останалите не се определят. Обикновено децата, които са мюсюлмани, се смущават да се обявят като такива. На по-късен етап обаче се включват, при това много интересно. 

При такова преобладаващо мнозинство от православни християни задавам друг въпрос: „Можете ли в такъв случай да ми кажете в какво вярва един православен християнин?“ Те, разбира се, не могат. Дори учещите теология, които обикновено са приети с изпит, включващ Символ верую, не могат да кажат в какво вярват. Тоест преобладаващото мнозинство в България настоява, че е християнско, и хората се гордеят с това, но знанията им по този въпрос граничат с нула.

Религията е част от учебните планове – първо чрез присъствието си в много от изучаваните хуманитарни предмети, но и като отделен свободноизбираем час. От учебната 2020/2021 г. има и одобрени учебници за свободноизбираемата дисциплина, но тя не се радва на особена популярност. Защо? 

Един от големите проблеми е кой и как преподава религия в българското училище в момента. Аз знам кой преподава, защото знам на кого даваме учителска правоспособност по религия. Това не е от вчера, съществуват такива курсове. Тоест аргументът „няма кой да преподава“ не е много убедителен.

Проблемът е обаче, че повечето от преподаващите религия в училище са завършили предварително само теология, а така както са завършили теология, те не могат да бъдат реално назначавани в училище, защото според сегашните регламенти религия се изучава само един час седмично, а никое училище няма да назначи учител, който има 1 учебен час седмично. Така е в учебните планове.

Дори 10 класа да си изберат този един час, пак няма да е достатъчно, за да може учителят да има необходимата заетост. Оказва се, че малцината – те наистина не са много, които имат реално правоспособност да преподават, – за да могат да го правят, трябва да преподават и нещо друго или да правят и нещо друго, а преподаването на религия да е между другото. 

Всъщност истината е, че работата по ограмотяването специално за православната религия би трябвало да е работа, която да върши Църквата. Това би трябвало да е нейна грижа. И не би трябвало да се случва в училище. 

Религията като тема все пак съществува в редица учебни предмети. Имаме я в часовете по литература, по философия, по история, по етика… И въпреки това се оказва, че учениците излизат дълбоко неграмотни по религиозните въпроси. Като автор на учебници от много години имам опит, защото с колегите наистина полагаме големи усилия да напишем понятно, доколкото е възможно обективно, в някакъв спокоен, неевангелизаторски дух тези уроци, специално в учебниците по литература. Чувала съм от учители, че те просто ги прескачат. Казват: „Аз не мога да преподавам Стария завет, защото не съм го чел.“ А това е част от задължителната програма.

Ако самите учители не намират за нужно да седнат и да прочетат Стария завет например или поне части от него, след което да се опитат да го преподадат, то за каква задължителна част от обучението по литература говорим? 

Дискусията относно въвеждането на религията като учебен предмет се води отдавна. Може ли да се върнем малко назад? Защо не се въведе религия още в началото на 90-те, когато имаше всички предпоставки и може би най-силно желание за това?

Имаше най-силно желание, но тогава възникна очевидният въпрос какво ще правим с децата, които не са християни. В България все пак по официални статистически данни над 10% са мюсюлмани, плюс определен процент хора, принадлежащи към други религиозни общности. Тоест ако ние наложим на децата, които изповядват православието или декларират, че изповядват православието, да учат православно вероучение, тогава логично би било да наложим на децата, които са мюсюлмани, да изучават ислям. И между другото, по този въпрос Министерството на образованието беше доста напреднало. Аз съм участвала в обучение за учители по ислям и то беше добре подготвено и проведено. Идеята беше, че тези, които ще преподават християнство, трябва да знаят нещо за исляма, а тези, които ще преподават ислям, трябва да знаят нещо за християнството. Това е разумна идея, защото няма как да преподаваш ислям, без да знаеш нищо за християнството, а е възможно да не знаеш дори когато живееш в християнска среда.

Тогава при мен попадна една група учители от Североизточна България. Голяма част дори не владееха съвсем добре български. Опитах се да преподам накратко на тези хора, на които предстоеше да преподават ислям на ученици, изповядващи исляма, най-важните моменти от историята на християнството, както и моментите на съприкосновение между християнство и ислям, защото няма как например да прескочим факта, че е имало кръстоносни походи. Това е известно на учителите по история, но за тези курсисти беше много интересно. Всъщност според мен те изведнъж прогледнаха за нещата по малко по-различен начин, но нивото на обучението беше отчайващо ниско. Признавам си, че и моят експеримент приключи с еднократно участие в тази програма. Повече не се включих, защото реших, че не е това, което трябва да бъде. Но самата идея не беше лоша.

Ако се изучават общо религии, то трябва да могат да се правят съпоставки, паралели, да се търсят общите места, темите, които се пресичат. 

При настоящата дискусия се повдигна и този въпрос: само православно християнство ли ще се преподава по религия? Какво правим с мюсюлмани, атеисти и други? Започна да се споменава конфесионално и неконфесионално преподаване на религия. Възможно ли е това?

Изглежда, е възможно, такава е и традицията. Всъщност в Западна Европа има конфесионално и неконфесионално обучение. Имам две лични истории, които онагледяват чудесно съществуващите противоречия. 

Преди много години в Пловдив съществуваше френска католическа детска градина, която, за съжаление, с дружните усилия на Общината и други заинтересовани страни беше закрита. Тази детска градина в рамките на 15 години успя да обучи и възпита много деца. Начело на градината беше сестра Мариане, възрастна монахиня, истински ангел, която преподаваше френски. Имам личен опит с това място, защото, въпреки че семейството ни е православно, синът ми я посещаваше.

На всекидневна база на децата показваха просто начин на живот. Например че две деца не могат да си тръгнат скарани. Стоим майките пред градината и чакаме, докато те не се сдобрят и не си простят, а сестра Мариане им помага да се изяснят. Няма написан урок, който да изслушат и да преразкажат – просто го живееха.

Имаше, разбира се, няколко религиозни празника, които се отбелязваха, но нямаше никакво религиозно индоктриниране. 

И продължавам с личния си опит. Някъде около 2000 г. живеем във Виена и в началното училище има предмет религия – католическо вероучение. Заявявам съгласието си като родител детето ми да посещава тези часове. Но не – докато другите третокласници учат религия, той трябва да седи някъде сам и да чака да мине този час. Не го приеха – казаха, че е православен и не може да влезе в час заедно със своите съученици. Какви тайни бяха решили, че трябва да споделят с 8–9-годишни деца, не знам. Междувременно разбрах, че сега е възможно учениците сами да изберат дали да присъстват, или не в този час, но тогава беше така. 

Дали според Вас дискусията се изкривява с обяснението, че децата ще учат добродетели? Как се преподават те? 

Изкривява се наистина, защото добродетелите се показват, те не могат да се преподават на теория. Децата са достатъчно чувствителни и интелигентни, за да не вярват, когато някой се изправи пред тях да им декламира някакви принципи, без да ги спазва в собствения си живот. Не можем да ги излъжем така лесно, струва ми се. 

В Античността се е считало, че добродетелите идват от боговете. Всъщност още съвременниците на тази идея я оспорват и Аристотел твърди, че има два вида добродетели – дианоетически (идващи чрез учене) и етически (чрез традиции). И сега изведнъж се връщаме отново в Античността и ни обясняват, че добродетелите идват от Бога. Доколко добродетелите могат да бъдат изучени чрез религия?

Това, разбира се, е един от начините и всяка една от религиите, които познаваме, има собствен етичен кодекс, собствени дефиниции какво е добро, какво е зло. Още древните египтяни въвеждат идеята, че след смъртта душата се явява на съд и за добрите си дела бива възнаградена, а за лошите – наказана. Тоест това не е нещо, което са измислили, да кажем, юдеите или християните, нито древните гърци. Тази идея съществува доста по-отдавна, така че е нещо универсално. И ако така ще изучаваме религиите – да, добре, нямам нищо против. Но в такъв случай не би трябвало да се ограничаваме до една-единствена религия. Нека тогава да ги учим в паралелност. Само че, струва ми се, колегите от православното духовенство не биха го приели. Предполагам, че и тези от исляма също.

За събитието, което Министерството на образованието и науката организира – Дискусия за изучаване на добродетели и религии, смятате ли, че беше дискусия? Умеем ли да дебатираме и дискутираме, без да се нападаме много страшно един друг?

Много съжалявам, че не знаех за събитието. Истината е, че разбрах постфактум. Гледах записа по-късно. Струва ми се, че това с дискусията е голям проблем в българското общество. Не само в този случай. Ние изобщо не сме научени да дискутираме качествено, а това би трябвало да се учи.

Може би е не по-малко важно от добродетелите, защото да умееш да изслушаш чуждата позиция и да умееш да потърсиш пътя за среща някъде между собствената и чуждата позиция е сред най-висшите умения на съвместното живеене. Ние живеем все пак с различни хора около нас и трябва да знаем как да общуваме. 

В продължение на десетина години организирахме всяко лято Международно лятно училище по религии и публичен живот в Пловдивския университет. Пристигаха хора буквално от цял свят – от Япония и Индонезия до Канада и Африка, представители на всякакви религии. Обсъждаха се различни неща, идеята беше как да живеем с различието.

В началото на XXI век религиозните конфликти на Балканите бяха ужасно изострени и с помощта на колеги и на фондация CEDAR, която възникна като реакция след войните в бивша Югославия, си зададохме въпроса как да живеем с другите.

Имахме две правила: първото е, че никой няма монопол над страданието, тоест никой не може да претендира, че той е най-голямата жертва. Нито дори евреите. Самите организатори са евреи и точно на тях им е най-трудно да удържат тази позиция.

А второто беше, че не можеш да отсъстваш от нищо. Ти трябва да бъдеш с другите през целите две седмици, в които се правят най-разнообразни неща. Едно от тях беше съвместно посещаване на религиозни храмове. Пловдив е прекрасен терен за подобни обиколки. Бяхме навсякъде – в месджидите [молитвени домове – б.р.] в „Столипиново“, в синагогата, в арменската църква, в протестантски храм, в православен, в католически…

И докато сме в арменската църква, става участник от Турция и казва: „Искам да се извиня от името на моята държава за геноцида, който е извършила.“ Стана след него арменският поп, обърна се към него на турски, нарече го „приятел“ и започнаха да си говорят като стари приятели. 

Имали сме случаи да пристигнат в една и съща година участници от Сърбия и Хърватия. В началото си говорят само на английски, защото твърдят, че въобще не се разбират – те са съвсем различни, поне така заявяват. А накрая пеят заедно песни и се разделят като приятели.

Възможно е човек наистина да намери начин и подход. Да, много е сложно, изисква сериозно научно отношение и голяма инвестиция на време и на усилия. Изобщо не изисква формални правила. Не е случайно, че тази наша инициатива не намери подкрепа. Всеки път я правехме на магия и почти за без пари. Никой не можеше да повярва, че е възможно. Но такъв модел съществува. Той беше усвоен например в Япония, в някои държави в Африка, в Индонезия – там възникнаха такива академии. В България тя, за съжаление, замря.