Политкоректност по български

Един от въпросите, който буди най-много спорове в обществото през последните вече около десет години, е този за така наречената политкоректност. В действителност става дума за термин, който в Америка се налага през 90-те години, а по-късно бива заменен от по-актуални названия. По времето на първия мандат от управлението на президента Тръмп той се наричаше „борба за социална правда“ (social justice), а напоследък се възприе понятието woke, или „будна“ (за несправедливостите) култура“. В най-общи линии понятието поставя въпроса за наличието на структурни неравенства, основани най-често на расата и пола, в обществата на западните държави (но и не само). 

Може би своя пик политкоректността достигна през 2020 г., когато смъртта на Джордж Флойд предизвика бурни протести от страна на движението „Животът на черните има значение“, в резултат на които биваха събаряни статуи, преименувани сгради, проблематизирани моменти от цялата американска история. За мнозина това бе дълго чакана справедливост. За други – опасна крайност, заплашваща да се изроди в нова мутация на комунизма.

Признавам си, че аз лично сериозно се притесних от случващото се в онези години, когато всички бяхме безкрайно изнервени и заради коронавируса, сеещ смърт и предизвикал толкова ограничения при свободата ни на движение и контакт с други човешки същества. Стори ми се двоен стандарт, че нормалните човешки срещи са проблем, а за масовите протести се казва, че са безобидни или дори че рискът от избухване на нови огнища на пандемията е приемлив заради борбата с расизма. Тогава си спомням, че разговарях с моя приятел доц. Искрен Иванов и по човешки го запитах дали смята, че този тип протести ще стигнат и дотук.

Не само че ще стигнат, те са вече тук – отговори ми той. – Но няма да са като тамошните. Ще бъдат пречупени през нашата национална специфика.

Тогава не разбрах абсолютно нищо от това, което ми каза. Попитах го дали ще става въпрос за правата на малцинства като ромското или турското у нас. Но той отрече и повтори, че движението ще бъде пречупено през българската национална специфика. Отново не схванах, но малко по-късно и в България избухнаха протести, които бяха насочени срещу корупцията и стигнаха до създаването на така наречения Орловград, превърнал се в символ на съпротивата срещу властта. Тогава ми се стори, че тези протести действително напомнят на американските по това, че отново се стига до крайности – разнасяха се ковчези, сгради се целеха с риба и яйца. 

Но не ми хрумна, че може да става въпрос и за друг общ корен – борбата с привилегията.

На тогавашните протести имаше много студенти, учещи в чужбина и върнали се временно у нас заради коронавируса, който затвори и университетите. Това, което не беше наред в страната ни според тях, беше шуробаджанащината. Склонността да се назначават хора, които са верни, но не и умни. Гневът към т.нар. калинки, заради които тези млади хора, заминали в чужбина, не получават равен шанс в страната си, така както в Америка едни хора са уверени, че изостават по рождение заради цвета на кожата си.

И все пак прилика с дълбоки социални кливиджи, като расовото неравенство в САЩ, тогава не можах да намеря. 

Протестите минаха и заминаха. Байдън стана президент и това като че ли отне от кислорода на възмущение, захранващ западната политкоректна култура, имаща нужда да е в опозиция, за да бъде ефективна – неслучайно звездният ѝ миг настъпи по време на първото управление на Тръмп.

У нас протестът роди партии, които поставиха под въпрос управлението на ГЕРБ и за един кратък период дори задържаха партията на Бойко Борисов извън властта. Наличието на дълбоки, неразрешими противоречия относно геополитическата ориентация на страната направи този успех нетраен, но за известно време изглеждаше, че протестът е победил – както тук, така и там. Ако обаче в САЩ болезненият разговор за неравенствата предизвика остра реакция, то у нас той още не беше започнал.

Това се случи, след като Путин нападна Украйна.

И до ден днешен не мога да осмисля това събитие. Отново Искрен Иванов беше този, който ме предупреждаваше още преди години, че тази война е неизбежна. Аз до последно смятах, че тя не може да избухне. Рискът за Русия ми се виждаше прекалено голям, загубите, които тя можеше да понесе при атака срещу съседите си – твърде непоносими.

„Те не са рационални. Няма да ги разбереш, ако търсиш мотиви на действията им като на западна държава“, казваше ми Искрен, автор на книгата „Православната геополитика на Русия“. По-късно и баща ми каза същото: „Вашето поколение обича да калкулира плюсовете и минусите от едно начинание. Не можете да разберете култура като руската.“

Непосредствено след началото на войната като че ли обществото се обедини от възмущението си срещу агресора, беше солидарно с нападнатите, възхитено от дръзката им отбрана, като че излязла от подвизите на Гондор в книгите на Толкин. Това обаче не трая дълго. Глашатаите на режима в Кремъл, стъписани от първоначалния неуспех, навириха гребен и пронизителният им вой огласи социални мрежи и сайтове. Русия бе предизвикана, твърдяха те. НАТО я заплашваше до границите ѝ. Тя е тази, която е нападната. Тя е тази, която се отбранява.

Контрааргументите на спорната теза достигнаха мнозина, но за други се оказаха безсилни. Че НАТО вече граничеше до Русия с балтийските държави. Че с контрола на Москва над Крим възможното членство на Украйна в Алианса вече е на практика предотвратено заради негласната му политика да не приема държави, които не контролират териториите си, и по този начин да избегне включването си във война автоматично (независимо от реторическите сигнали в една или друга посока).

Нищо от това нямаше значение. Защото голяма част от българите обичат Русия. И не говоря (само) за действително великолепната, изумителна култура, изразяваща се в прекрасната литература, дръзко кино или красив балет. Говоря за Руската федерация, преди това за Съветския съюз, за самата идея за самодържавие. И сега сигурно се чудите: но какво общо има това с политическата коректност?

Общото е, че това е въпросът за привилегията в България. 

В Съединените щати едни хора са били роби, а други господари и тази рана не е зараснала никога, а периодично гнои до ден днешен. Но и в България се е случило нещо такова след 9 септември, когато съветските войски окупират страната и инсталират марионетен режим, който я управлява близо половин век. За една част от нашия народ този период е свързан с репресии и убийства, с несправедливо осъдени и безследно изчезнали близки, с ежедневни унижения от всякакъв аспект – колко дълга коса можеш да носиш, колко къса пола може да облечеш, къде можеш да пътуваш, какво можеш да си купуваш. 

Но за други не е така. За много хора комунизмът е като манна небесна, спуснала се от Съветския съюз, за да ги извади от мизерията на западналите села, от които произлизат, и да ги постави в уютни апартаменти (някои от които чужди) и приятна работа „на бюро“. Да цивилизова децата им и те постепенно да развият рефлекса едва ли не на аристократи – културни, образовани, пътували в чужбина и знаещи езици. 

Това развива лоялност, вярност, а понякога (но само понякога, други са отблъснати от това си минало) дори и любов към силата, която ти е дала всичко това – Съветския съюз и неговия наследник Руската федерация (обичта към царското време в Русия е рефлексия от опитите на Кремъл да примири различните периоди от историята си). Защото каква е целта на Путин, ако не да върне СССР, да спусне отново желязната завеса, да обърне стрелките на часовника назад? Това неговите сподвижници много добре го знаят, на това се и надяват, макар малцина да го разкриват толкова простодушно, както прави Костадин Костадинов със заплахите си да отвори отново лагера в Белене.

Тръмп обеща да направи „Америка отново велика“ и да възстанови славното десетилетие на 50-те, когато американският (бял) мъж можеше с работа в завода да гледа цялото си семейство. А жената (предполагаемо) е била щастлива да си живее у дома и да гледа децата, докато по телевизията се въртят реклами колко опасни са гейовете, а чернокожите са сегрегирани в градския транспорт, образователните институции, обществените сгради и т.н.

Путин обещава на русофилите и на комунистите да се върнат времената, когато те са решавали кой какви права има в обществото. И когато с един донос могат да зачеркнат цялото ти бъдеще.

Но не всички българи са съгласни с това, напротив, много не са и те водят борба с останалите – такава, каквато има между движенията на „будните“ и MAGA в Америка. Там либералите искат САЩ да ревизират погледа към историята си в частта с изграждането на институциите, твърдейки че те са заложени като несправедливи и расистки. А тук – да се погледне критично към ролята на Русия за независимостта на България още от времената след Освобождението, а може би и преди това. Там се опитват да премахнат паметниците, свързани с миналото на Конфедерацията и с нейния бунт за запазване на робството. Тук статуите, които възхваляват съветския окупатор, извисяващ се над не един и два български града – ПСА (или МОЧА) в София и Альошата в Пловдив, – са само най-фрапантните примери. 

Затова у нас БСП е партията, която се опитва да консервира, макар да е лява. Защото нейното минало е миналото на властта. Тази нейна характеристика, между другото, е и причината за много мъчителните разломи сред съмишленици. Част от тях са десни срещу комунизма у нас в лицето на БСП и автоматично са срещу демократите в САЩ, защото са лява партия, при това ставаща все по-радикална в ревизията си към историята. Други са либерали срещу Русия, която сега, наопаки на времената на Студената война, се ползва със симпатии от страна на републиканците. Разбирам и двете страни, макар да не искам да казвам на коя симпатизирам.

Лично за мен обаче е безспорно, че американската политкоректност достигна до крайности и започна да се усеща не като насочена „за“ представителите на малцинствата и жените, колкото „против“ белите и мъжете – нещо, което те също чувстват и което ги кара да подкрепят шоумена Тръмп, дори част от тях вътрешно да не харесват просташкия му маниер. У нас отрицанието на Русия сред демократите също е прекомерно обострено според мен. Редом с Путин се отрича и Пушкин, заедно със Съветския съюз и 9 септември се отхвърлят още Трети март и Освобождението. Това прави русофобите да изглеждат ирационални в очите на пасивното мнозинство, което не харесва инвазията на Путин, но не може да се откаже от симпатията си към Дядо Иван.

Факт е обаче, че в България има голям проблем с предимството, което децата на старата комунистическа номенклатура, свързана с Русия, имат пред останалите, свръхпредставени са във всички партии, дори в демократичните (спомнете си каква буря от негодувание предизвика номинацията на Васил Терзиев за кмет на София). Още по-голям е проблемът с отношението към историята и с това, че дните на болка и страдание за едни са символ на триумф за други. Опасявам се, че докато не разрешим това противоречие, трудничко ще стигнем до въпросите за расата и пола, които са в основата на културните войни сред държавите, в чиито политически семейства все още сме. Разбира се, стига да искаме – все пак България не е била колониална държава и нещата тук не могат и не бива да се повтарят на сляпо. Или поне могат да се избегнат някои грешки.

А що се отнася до САЩ, всичко ще зависи от това дали Тръмп ще успее да овладее икономиката, така че да върне силните времена на Рейгън и Никсън за Републиканската партия и с това да спечели културните войни, или ще бъде поредният президент, повален от високите цени, както стана с Байдън. За нас обаче може би е по-добре да се съсредоточим върху нашата държава, защото, увлечени в безспорно вълнуващите спорове около културните войни на глобалното село, може и да пропуснем как нашият Голям брат отново слага хомот на шията ни, за да ни поведе в друга посока.