По буквите: Тодорова, Христов, Радичков

„Да ти бъда тяло“ от Албена Тодорова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Насред грохота на предчувствията, насред мръсната диря от боклукчийския камион на страха, под затискащия аромат на овошките, който се промъква в линейката, тези стихотворения отварят пространство, в което читателят може да си позволи да бъде внимателен към себе си. Да посрещне чувството, което няма име, и вместо да го пропъди или преименува, да го подслони в детинската „къща“ от играта на гоненица, две ръце над главата, къща от тяло. Домът, който можем да бъдем.

Домът, който един ден ще бъде разрушен, но ненапълно. Защото тайнството на отношенията между тялото и душата още не е разгадано и не знаем кой от тях първи ще каже, че „е тръгнал“ снегът. Защото дори когато тялото е голо и готово в линейката, ароматът на овошките – или на „краката на великан“ – се промъква при него. И дори след смъртта пак потътряме крака обратно към живота.

Тези „внимателни към вниманието“ стихотворения се вглеждат в него и тихо демонтират безсмислените правила, за които нямаме време. Като забраната да наречеш насилника насилник, дори да живее (вече само) вдън сърцето ти. Като неловкостта да запишеш свои препоръки за живеене, по даоистки кратки и мъдри, докато пишеш в женски род. Да използваш своето име в множествено число, като че ли говориш за странно, малко познато животно – „Албените са неми“. Да изкушиш читателя да подпъхне своето име в този стих, своите страхове в твоите, да им бъдеш тяло. Помня времена, когато беше неудобно да говориш за етика в естетическото, сякаш територията на собствено поетическото трябваше да бъде отбранявана на всяка цена.

В тази стихосбирка се вижда как душата на поетическия език може да му бъде тяло.

Преди време приятел предложи като тест за искреност в четенето на поезия кое стихотворение помниш няколко месеца по-късно. Аз бих предложила „на кое стихотворение отваряш, когато самолетът ти минава през гръмотевична буря“ (стр. 52). И „на кое стихотворение се спираш по-дълго на опашката в ИСУЛ“ (стр. 10). Жестока корица на Моника Вакарелова.

„Маслен нос“ от Владислав Христов

София: изд. „Ерго“, 2025

Морска буря. Капитан, който крещи на пътниците да се приберат по каютите – за тяхна собствена сигурност, разбира се. Пътниците обаче очакват да се обърне към тях поименно, а капитанът се чувства неловко със своите заповеди.

Маслен нос е собствено име, име на куче. Хора, куче, море – тази книга има заготовката на приключенски роман, на романите от нашето детство,

тя мирише на водорасли, на потънали гемии, на паламуд, на корморан, на кит, на несвойствена и некотловинна жажда по неежедневния живот.

Маслен нос е впрочем единственото име в книгата. Останалите персонажи са непознатият, рибарят, капитанът, „аз“ – и „ние“. Какво се крие зад това загадъчно местоимение? Неясното, тъмно, фосфоресциращо „ние“? То явно е пришълец от дълбините на страната, идва загърнато в ямурлук, козяк, после шляпа с джапанки, постоянно губи ориентир между севера и юга, лашка се сред светещия планктон, посреща стъписано мъртъв рак, мъртъв делфин, кит, бомба, войната оттатък, към Одеса – и ги приема като предопределение. Като камък, който е бил хвърлен, а днес се връща към теб, без алиби.

Привидната невинност на летуващото „ние“ започва да лъха на „Повелителят на мухите“. И на Шон Тан с неговата чудовищна акула, из чиито недра продължават да излизат все по-малки и по-многобройни чудовища. И тук от разпорения паламуд излиза сафрид, от сафрида – хамсия, от хамсията обаче излиза празнота. Човешката война с природата е завършила с победа – и тази победа е мъртва. Бих казала, че това е една от редките нови български книги, в които отеква толкова ясно болезненият отлив на природата.

 „Дървеният костюм“ от Йордан Д. Радичков

София: изд. „Кота 0“, 2025

Освен че пише поезия, Албена Тодорова е и от най-интересните и непринудени водачи към поезията у нас; Viber каналът ѝ „Поезия на крак“ е разнообразен и точен в избора си; със сигурност ще срещнете неща, на които не сте попадали преди. Литературните ѝ разходки не са екскурзоводски, а перипатетически – имат характера на разговор по време на вървене, на задълбочаване в движение. През нейното литературно любопитство открих и блога на Мария Вирхов, а там – потресаващо стихотворение на Манделщам с призив да оставим хляба в унилите, забравени гори, защото ще дойдат нечакани, неканени гости. На пръв поглед стихотворението напомня за варварите на Кавафис, само че злокобното предчувствие се усилва, чувстваме погрома, който носят със себе си тези гости – докато във финалния стих не разбираме, че те са нашите деца. Става още по-страшно, особено като имаме предвид какво правят „децата на революцията“ със самия Манделщам, когато пристигат.

Бруталното, гледано в упор – това е и усещането при четене на „Дървеният костюм“ на Йордан Д. Радичков.

Абсурдистка сатира в духа на големите източноевропейски образци, книгата всъщност е и смущаващо директна, натуралистична дори в представянето на определени мисловни нагласи. Литературата често говори за емпатия, защото е основана на нея, на съпричастието ни към героите. А тук текстът ти казва директно: „съпричастие друг път“, огледай се, така ли щяхме да живеем, ако на хората действително им пукаше едни за други. Това не е отказ от милост, не е безсърдечие, не е безчувственост – тези думи съдържат в себе си своята противоположност, сякаш съществуват в опозиция с нея.

В книгата обаче „вълчето начало“ е само по себе си, малко подобно на „носорозите“ у Йонеско. То изниква навсякъде по пътя на двамата главни герои, има свой глас, който звучи все по-близо до тях. Дали ако го приемем за естествено, самородно състояние на немалка част от човечеството, няма да ни е по-лесно да разберем и нахлуващите по Манделщам „гости“?

Героите нямат проблем да го направят. Нещо повече, присъствието на смъртта под формата на вкочанения странник е съвсем в реда на нещата, за тях то е практически, а не метафизически проблем. Човешкият смисъл – като да провериш дали някой не познава покойника – става дразнеща, досадна формалност, която пречи на живите.

Здравословна адаптация – или нормализация на чудовищното?

Прочетете книгата, прочетете последните новини и решете. След историята за детето, преседяло часове наред с мъртвото тяло на баща си, защото никой от съседите не искал да му помогне, като звънне на 112, може би тези литературни редове ще се окажат класически реализъм. А не-четенето на уж „абсурдистка“ литература – бягство от действителността.

Поне авторът застава между тези писатели, които посрещат страховитото със смях. Това си личи и от подбора на заглавията в неговото издателство „Нике“ (което неотдавна издаде и „Маус“ на Арт Спигелман, и Булгаков, и Гомбрович), и от страниците на неговите книги. Ако поезията е „къща“, то смехът какво е? Буря срещу бурята.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“, „Ерго“, „Кота 0“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.