По буквите: Радкова, Миндова, Денч

„И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024

„Лаш насам, лаш натам, сега има, сега няма, тука памет, тука забрава – коментира Стефан Русинов в разказа си за гостуването на Ю Хуа в България, – политическата обстановка е като природна стихия, която завихря безпомощните хорица и тласка умовете им в какви ли не посоки.“
Темата на литературните срещи с Ю Хуа, Мария Степанова и прочее… беше паметта. И тази тема продължава да ме човърка, искам да видя какво се случва с паметта тук, у нас.

Паметта е свързана с идентичността (страдащият от амнезия не знае кой е), с доброто и злото (без памет няма отговорност), дори с желанието за живот.

Затова ме вълнуват книгите, които насочват окото на читателя към слепите петна на паметта, опитват се да поправят изличеното от забравата, да го възстановят. Това обаче не е лесна задача – изисква пренареждане на цялостния наратив на историята, тоест иска от читателя не просто да научи нещо ново, а да се отучи да разказва нещата, както е свикнал.
Да видим.

„И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова говори за две малко засягани теми в нашата литература – обикновените българи в земите, останали извън Княжество България, че и Източна Румелия, и българската емиграция в началото на XX век. Първата е предмет донякъде и на „Рана“ на Захари Карабашлиев, но там детството на героя в Беломорска Тракия е еднозначно идилично, като в народна песен – по дваж на година жнеме и вършеме, по триж на година гюл-трендафил цъфти. В „И леглото ни е зеленина“ този гюл си има бодли. На Виолета Радкова ѝ стиска да напише, че децата в някогашните големи семейства са заменими – едно умряло, не го мисли толкова, карай нататък, гледай живите. Стиска ѝ и несигурността на жените да не е етнически обусловена, ей ги на – лошите ни застрашават, добрите ни бранят честта. И изобщо да не задълбава в травмата на етническия конфликт, в който българите са жертви, да ги види не само като носители на трагична съдба, а като хора.

Второто, което ми е много интересно, е връзката бежанци–мигранти. Трябва да призная, че аз самата съм пристрастна, изследвам тази връзка от няколко години покрай собствена родова история, която искам да придобие книжна плът; впрочем в „Кой е Сава Попов?“ Свобода Цекова и Антон Стайков също отбелязват как тази траектория не е била никак рядка. Огромният бежански проблем след Балканската война е карал много младежи от Тракия и Македония да търсят късмета си зад океана.

В литературен план това е доста рязка смяна на контекста – в нашата литературна традиция разказът за селския бит и разказът за Америка, пък и изобщо за далечния свят почти не се допират, и толкоз. Любопитно е как подхожда Радкова към това: с бавното отваряне на героя си към обитавания от него град, с ритуала за четене на вестникарски заглавия, през който скицира и контекста, задава важна разлика – жените тук, жените там – и добавя щипка хумор с вметката, че жените там са свободни да се самоубиват от любов на воля.

Впрочем такива „емигрантски романи“, които преминават от селското към космополитно-урбанистичното, не са рядкост в съвременната световна литература – ей на, „Мидълсекс“ на Юдженидис тръгва от съседна Гърция, и то пак в контекста на етническите трагедии. На тях си им отива и щипка магически реализъм, в този смисъл историята с ръцете на героя, а и раздвояването на неговата траектория биха се приели добре от англоезичната публика. Би било хубаво да предизвика дискусия и тук, в половината ни родови истории има едно такова „ами ако“ – „ами ако прадядо не се беше върнал“, или „ако чичо си беше дошъл“. Не знам дали за нашата публика това усложняване на сюжета ще работи (в комбинация с тематичната новост); надявам се, а и авторката е сторила възможното да направи фабулата увлекателна и четивна, със

семейна сага, тайни, любови, чувство за мярка в разкриването на характерите, богат език.

Чух оплакване, че на моменти е прекалено умел – че бързото отгръщане на страници те кара да го довършиш, преди да си успял да се стъписаш и замислиш – но това да ни е проблемът. Чудесна книга.

„Ангелът на прехода. Книга за майка ми и за свободата“ от Людмила Миндова

София: изд. „Изток-Запад“, 2025

Книгата на Людмила Миндова за Прехода и за нейната майка Свобода Стефанова поема друг курс към паметта. Не търси линейния разказ, сюжета, не се опитва да намести всичко в единна обяснителна фабула, да го навърже на една нишка... Защото това значи да изпуснеш някакви важни неща, а други да посмачкаш, за да се вместят в картинката. В тази книга е осезаемо важно това да не се случва, осезаемо важна е верността към събитията, верността и пълнотата на разказа.

Залозите са големи: думите трябва да уловят и запазят на този свят същината на любим човек; и заедно с това трябва да уловят и осмислят същината на времето, което е изтекло. Припряността може да е подмяна, дори на историята с литературата, а

за Людмила Миндова ролята на литературата не е да разказва приказки, фикции, а да уплътни достъпа до истината.

Да добави сетивността. Да извади до факта нещата, с които той е в емоционална връзка, за да може читателят да види назад в емоционалната си история какво се е случило, какво е преживял, какво го е разтърсило, натъжило, изпълнило с надежда, защо е реагирал така. И какво е станало с онези, които е срещнал по пътя си.

Спомняте ли си Кашпировски например? Телевизионния хипнотизатор, дето подканяше зрителите да сложат чаша вода пред телевизора, та той дистанционно да ѝ придаде лечебни свойства? Какво стана с него – но и какво стана с нас, когато времето, дето трябваше да ни лекува от травмите на комунизма, всъщност ни даде да пием студена вода, простете елементарната аналогия. Как е свързано едното с другото – доносничеството с унищожението на паметта, поезията с въздуха, отровеният въздух с отровеното куче, вчера с днес?

Всякак. Поетическият усет на Людмила Миндова ѝ е подсказал отлична метафора: мемъри картите, с които играят децата – търсенето на съответствия насред един пасианс, който се реди на сляпо, с гръб към теб. В рамките на една глава-карта виждаме събрани Свети Стефан, Сан Стефано и Свобода Стефанова; в друга – дядо Торбалан и Луис Корвалан (Марин също разказваше как в детството си ги е бъркал тези двамата); в трета – мемъри пяната и „Човешкият отпечатък“ на Цветан Тодоров, хазарта и the hazard, опасността; в четвърта – четвъртъкът на атентата в „Света Неделя“ и четвъртъкът на Народния съд, повтарящите се имена в нашите лични истории. И така нататък.

Това са римите на реалността. Възможните, неочевидни връзки, които могат да звучат случайно, повърхностно – тази стъпва върху алюзията, тази върху фонетиката, какво следва, миризми? Текстура, допир? Но именно те удържат паметта, когато централният разказ е строшен като предно стъкло на автомобил. Потъването в книгата на Людмила Миндова е като потъване във времето – но има какво да те задържи. И покрай цялата тъга и мрак има и памет за музика, за поезия, за дух. За свобода. За Свобода.

„Шекспир. Мъжът, който плаща наема“ от Джуди Денч, интервюта с Брендън О’Хий

превод Иглика Василева, София: изд. „Локус“, 2025

Свобода, страст, смях, усет за лекотата и дълбочините, езикова находчивост, характер – какъв разкош са Шекспировите героини, а? Ако имате дъщери, дайте им да четат колкото може повече Шекспир, обградете ги с тези великолепни жени, които бърборят, отстояват своето, преобличат се, пътуват, шегуват се, влюбват се, не остават никому длъжни и само в краен случай полудяват или се обявяват за умрели, за да избегнат обществения скандал!

Джуди Денч е била всяка от тях и нейните интервюта за Шекспировите ѝ роли са като сбирка на женската компания – не на благонравен чай (въпреки че „Чай с дамите“ за Джуди Денч и нейните колежки от „Чай с Мусолини“ Маги Смит и Джоун Плоурайт беше чудесен). По-скоро в кръчмата „Дърти Дък“ или зад кулисите на „Олд Вик“.

Спомените за театъра са нещо друго, защото те са спомен за различните хора, които даден актьор е бил, в случая – за лейди Макбет, за Титания, за Беатриче, Виола, Мария, Гертруда, Офелия, Регана, Хермиона, Пердита, Изабела, Жулиета…

Спомен „отвътре“ – какво движи лейди Макбет? Властолюбие или както мисли актрисата, силната връзка със съпруга ѝ, желанието ѝ да му помогне да постигне неговата си мечта, ако и да е твърде мекушав за нея? Защо Беатриче и Бенедикт се нападат така, предишна връзка ли е това и как е свършила? Знае ли Гертруда за престъплението на Клавдий, на колко години следва да е Титания… Трябва ли всички тези отговори да се изиграят? Не. Но според Джуди Денч все пак трябва да знаеш – за себе си.

За читателя на интервютата усещането е като сам да изпробваш роля подир роля. Бих ли могла да съм, примерно, мистрис Скокли? Ще ми писне ли от Бертрам на мястото на Елена? И т.н. Интересен тип история – този, който те приканва да си припомниш възможните свои алтернативи, възможните пътища. Но и реална история на едно славно време, на Олд Вик и Кралския Шекспиров театър, на Джон Гилгуд и Иън Маккелън, и Ванеса Редгрейв, и т.н. И другото славно време, разбира се, елизабетинското. И цялата утопична идея, че сме способни на приемственост, че сме способни да запазим смисъла на миналото и да го направим свой.

Джуди Денч говори за роли, но самата тя е чудесен ролеви модел. Дори когато отказва да дава съвети.

Чудесен превод на Иглика Василева, отлично оформление на Емил Марков. Да бяха направили още една стъпка от Locus и да бяха наели коректор, който да оправи очевидните пропуски при набирането, разменените или пропуснатите букви и пр. Същото при „Изток-Запад“, макар че там освен липсата на коректор буди недоумение и корицата. Защо?! При такива хубави книги.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.