По буквите: Праматаров, Барнс

През 2000 г., на обръщалото на века, преведох половин книга от Джулиан Барнс. Бях наскоро завършила студентка, бях довършила чужд превод на „Дългът към удоволствието“ на Джон Ланчестър и ми дадоха да довърша и „История на света в 10 ½ глави“. В моята част се падна последната глава – „Сънят“. Може би я помните, Мариус имаше прочут моноспектакъл по нея, сега Йордан Славейков я поставя чудесно.

В „Сънят“ героят се събужда умрял. Неговата лична история е свършила и му предстои вечен рай. Малко по-рано пък Фукуяма беше обявил края на историята, завършила с победа на либералната демокрация. Разбира се, вечността не се оказва райска работа, дори да е скроена според всичките ти желания (у Борхес безсмъртните оскотяват…). Но и вечност не ни предстоеше. Барнс явно беше поприбързал с епилога – в следващите си книги продължи да разказва за приближаването към този „сън“. Още през 2004 г. заговори за старостта през „Лимони на масата“; през 2008-ма издаде „Няма нищо страшно“; после дойдоха „Пулс“ и „Предчувствие за край“, и „Нива на живот“ – за скръбта по съпругата му Пат. 

През 2000 г. потъна „Курск“, на следващата самолетите се забиха в кулите близнаци, после дойдоха войните в Афганистан и Ирак, после Беслан, глобалната криза, Арабската пролет и Гражданската война в Сирия, анексирането на Крим, възходът на ИДИЛ… и за капак на всичко пандемията от ковид и трите големи войни. Очевидно проблемът ни е обратният: твърде много история, твърде бурна история се случва около нас. Все повече хора отбягват новините или гледат да ги дозират, за да не се побъркат. Какво прави писателят с такива читатели? Те не са жителите на провинциално градче, които отварят романче за малко драма. Тези читатели отварят книга, за да избягат от драмата. Дали?

„Златният сън“ от Веселин Праматаров

по мотиви от Шарл Нодие, София: изд. „Сонм“, 2026

В предговора на „Златният сън“ Шарл Нодие предписва като лек за смутни времена фантастичното. Склонни сме да му повярваме; той е живял по време на якобинския терор. Баща му бил инструмент на въпросния терор (като полицейски магистрат) и затова успявал някак да опази сина си въпреки непрестанните опити на момчето да помага на жертвите (защо това е опасно, можем да си отговорим, като си спомним сталинския терор). Шарл започнал още на 13 – заплашил да отнеме живота си, ако една жена бъде осъдена, задето изпращала пари на емигрант. Жената оцеляла, но бащата сметнал за благоразумно да предаде сина си на ментори, които да го занимават със старогръцки и други езици, както и с естествознание (единият бил виден фиколог – изследовател на водораслите).

И тъй, Нодие израснал между гражданската въвлеченост и ескейпизма – хем станал библиотекар (сравнително безопасно), хем скачал в защита на заподозрените (опасно); хем конфискацията на книжата му разкрила само труд по ентомология (безопасно), хем поседял в затвора, защото писал памфлет срещу Наполеон… След разни странствания се установил в Париж, където (вече по време на Реставрацията) станал библиотекар на Арсенала и създал прочут литературен салон, в който се навъртали младоците Виктор Юго, Ламартин, Алфред дьо Мюсе, Сент-Бьов, Нервал и пр. Един вид, таткото на френския романтизъм.

Нищо чудно, че предписва като хап фантастичното. „Златният сън“ е съвършена романтична история; в нея има екзотика (сцената е „Ориентът“), има притча, или по-скоро авторски сюжет, наметнал дрехата на древното предание; има прескачане от единичното към сюблимното. Имаме поредица от герои – изискан в разточителното си изящество гущер, млад глупав бедняк, мъдрец, разбойник и т.н. Попаднали един след друг на купчина жълтици, те кроят планове за богатството си (и двукраките „пречки“ пред него) – и заспиват под сянката на анчара, на огромното китно дърво. На смъртта. Всички са правили сметки без нея. И тъй, привиден ескейпизъм вместо политическите брожения на якобинска, Наполеонова и реставрационна Франция – „безвременния“ Ориент. От друга страна – опулване право в окото на дебнещата зад всеки сън смърт.

Интересно, че Веселин Праматаров, който в „На конци“ вече показа и художническо майсторство, и умение за подбор на тема, която хем е навременна, хем не е злободневна, тук е избрал за визуален език сецесиона, с видими препратки към неговото наследство. Това ми се струва подходящо както в едър план – този стил е видим наследник на романтизма, така и специфично в българската визуална история. Иван Милев например е силно белязан от военния си опит, който го разтърсва силно (и уврежда слуха му). И у Милев ще видим същия интерес към авторизираната легенда (например Ахинора). Праматаров добавя трети нюанс – изкуството на комикса за възрастни. Така книгата нарежда нашето време до якобинския терор и Първата световна война и някак казва: „Тези хора са живели близо до смъртта и вижте какво са създали, хайде по-смело.“

„Отпътуване“ от Джулиан Барнс

превод от английски Надежда Розова, София: изд. „Обсидиан“, 2026

В новата книга на Барнс срещата със смъртта не минава през притчи. Тя е доста фронтална – след толкова обговаряне в другите книги тук тя е буквална, медицинска: героят, а и самият писател, има рак. И Барнс не отвръща очи от реалността на тялото в медицинската машина – ту с почти смущаваща директност описва прегледа на простатата, ту с горчив смях коментира изливащите се в канала литри кръв (Барнс реколта…) Медицинският аспект на тази книга е странно успокоителен – за всеки преживял реалността, от която другите бягат.

Упадъкът на тялото е линеен и предизвестен. Но книгата се интересува от цикличността, от възвръщането. Най-явно това се вижда в любовния сюжет – двама приятели на героя, влюбени в студентските си години, се събират отново на старини и се женят. И в двата случая ги събира той. На пръв поглед историята следва холивудската формула „трагедия с щастлив край“. Само че щастливият край не е щастлив, защото не е край – историята продължава, трагедията продължава. Фукуяма за двойки. Но Барнс се интересува и от друга цикличност, от тази на спомена: повторната сватба между човека и преживяното от него. Споменът е изменчив, той лъже (както пише и Мария Степанова в погрешно „припомнената“ къща); освен това той бива редактиран (прочутата мадлена на Пруст в черновите е ту къшей хляб, ту суха бисквитка). Миналото, уж единственото ни останало владение на прага на смъртта, също ни се изплъзва – губейки паметта си, дали губим изцяло и себе си?

Странната утеха, предлагана от Джулиан Барнс, е не в края, а в началото на книгата. Също както в „Сънят“ той довежда до абсурд мечтата на човека за рай, тук представя колко страховита би била една вярна, неотлъчно следяща ни памет (като на Борхесовия Фунес?); как способността не просто да преразкажем, а да преживеем наново всеки изминал момент би била нетърпима, обсебваща. 

Човек има правото да бъде забравен, чух веднъж от приятел. Мисля, че Барнс добавя: „Дори и от себе си.“

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.