По буквите: Кутси/Остър, Брандао, Вожли/Манджуков

Дж. М. Кутси, Пол Остър, „Тук и сега. Писма (2008–2011)“

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Кръг“, 2025

Раул Брандао, „Хумус“

превод Даринка Кирчева, София: изд. „Кибеа“, 2025

Феликс Вожли, Петър Манджуков, „Началото. Укрепяване на пороите и залесяване“

спомени, фотоалбум, Александър Иванов, изд. „Булгея“, 2025

„Тук и сега.“ 
Така се казва сборникът с писма между Джон Кутси и Пол Остър, въпреки че писмата не са писани нито тук, нито сега. Писани са по време уж недалечно, а сякаш безвъзвратно отплавало надалеч от нашето – преди десетина-петнайсет години, тоест преди пандемията, преди нападението срещу Украйна, преди Тръмп. „Хумус“ на Раул Брандао излиза през 1917 г. В Португалия, не в Санкт Петербург. Феликс Вожли, герой на третата книга и баща на залесяването в България, идва у нас преди 120 години.

Не е ли незначително всичко това? Кутси и Остър обсъждат американската политика, без да знаят какво ще се случи. Техният свят е потискащ, но не отчайващ. В него има време да се обсъжда естеството на приятелството – дългогодишното мъжко приятелство; с какво ни привлича спортът; странните случаи, в които незначителен персонаж се явява отново и отново в живота ни; вътрешната подредба на стаите в съчинявания роман, подробна или скицирана... И така нататък. 

Действието в „Хумус“ на Брандао – доколкото го има – се развива в малко португалско градче, където сякаш нищо не се случва: със сигурност нищо на фона на Октомврийската революция, която сякаш не съществува. Не съществува като че ли и войната, току привършваща в Европа.

Залесяването също не е дейност, която присъства в учебниците по история. Няма място: там са революциите, войните, ефектните романтични фигури, които размахват меч, не лесничейска лопата. Само че залесяването спасява, когато дойдат пороищата. Това обяснява Феликс Вожли на българите, които изскубват фиданките и пускат добитъка си да опасе останалото.

Мене не ми трябва гора, мене ми трябва паша,

казват и слатинските селяни, като се бият срещу създаването на Борисовата градина. А Вожли изнася сказки, обяснява: виждате ли я онази махала, дето вече я няма? Ако не залесим това дере, същото ще стане и с целия град.

За първите 11 години от началото на ХХ век са регистрирани 168 наводнения (49 пъти на река Марица; 21 броя – река Янтра, 20 наводнения – река Искър, 11 пъти – река Тунджа) с 84 човешки жертви и щети за над 1 млрд. лева,

пише Вожли. Снимките в новоизлезлия фотоалбум „Началото“ са красноречиви; стоварилата се стихия причинява покъртителни трагедии. Впрочем скорошните кадри от Южното Черноморие също изглеждат така.

Докато образова хората защо трябва да се върши тази бавна, скучна и лишена от „келепир“ работа по залесяването, Вожли моли Петър Манджуков – неговия пръв български съратник – да му даде книга, с която хем да донаучи български, хем да разбере нещо за тукашния народ. Получава „Бай Ганьо“ и толкова я харесва, че я превежда на френски и урежда да я издадат в Париж. Какво родство на ума между родоначалника на туризма и родоначалника на залесяването у нас!

Родството на ума е и това, което прави писмата между Кутси и Остър опора в пороя от новини. Тема подир тема пускат корени между тях и приятелството, с което започва книгата, все повече се разраства, задълбочава. Опираш гръб в този език без преструвки, език, изкован в литературата, но обран от излишните хватки, език по същество, език за споделяне.

Ако имаш такъв приятел, читателю, може да му подариш тази книга и да предложиш да съставите ваш списък от теми. Теми устои, които правят връзката ни със света малко по-силна, малко по-надеждна. Все едно се движите през пустиня и виждаш насреща си оазис. Ако и приятелят ти го вижда, може да не е мираж. Сега си представи същото, но за нещата вътре в нас, примерно за ценностите. Мираж ли са, или не? Разбира се, може и двамата да се лъжете. Третото око е на времето. Особено когато става въпрос за политика; особено когато се случват непредвидими, немислими неща. Какво сте могли да знаете преди 10 години за Израел (не понасят Нетаняху) или за пътищата, по които ще поеме арабската пролет? Но какво можем и ние да знаем за завоите на бъдещето – и трябва ли да се откажем да имаме позиция сега, с непълните си знания? А какво можем да правим, ако нямаме такъв приятел?

Героят на „Хумус“ е в това положение. Персонажите се движат край него като призрачни сенки, силуети в мъглата на вътрешния монолог. Представям си ги на сцена, високи и мълчаливи, полухора-полуидеи, персонажи с нереални имена. Дона Леокадия. Дона Библиотека, дона Прокопия…

На влизане в книгата ми се струва, че авторът ги ненавижда. 

Братовчедката Анжелика не вдига лице от чорапа. Небитието я очаква, а дона Прокопия сънена се прозява, сякаш не ѝ предстои да спи цяла вечност. Живеят жените Телеш, а те мразят жените Соза. Живеят жените Фонсека, а Фонсека прекарват живота си в правене на реверанси като разглобени кукли. Живеят жените Албергария, а Албергария имат само една житейска цел: всяко полугодие да се покажат с нова рокля в градината. Живеят тези, които дъвчат, предъвкват и смилат…

Виждате ли хореографията на този спектакъл, мълчаливия, почти механичен танц на персонажите? Току някой спира, показва лицето си, основанията на живота си, за да бъдат разчепкани и отречени. Старата чистачка има блян, разправя на всички как дъщеря ѝ е истинска дама. Само че това не е вярно, дъщеря ѝ е по-клета от нея. Дона Леокадия пък има дълг, който я озлобява и крепи. И той трябва да бъде разклатен:

Дона Леокадия, дългът е договор. Договор с по-висше същество или договор с другите. Има задължения към Бога и задължения към хората. Договорът с Бога се провали, защото Бог не съществува; договора с хората не го изпълнявам, защото, ако приема само аз да спазвам клаузите му, ще ме ограбят.

Разказвачът в „Хумус“ продължава, пали се. Ако Кутси и Остър взаимно подкрепят устоите си, той като че ли иска да събори всичко, във всичко да се усъмни, защото нищо не може да устои на помитащия порой на смъртта. И това го изпълва с гняв.

Как може да се изгради един живот върху медальон с лика на субект с бакенбарди и стъклен похлупак с образа на светец и да се вмести в него драма, основана на представата за дълг, дотам, че да те обсеби изцяло, ето това не разбирам и ме удивява, долна човекомаймуно с изкуствен кок!

Защо е толкова ядосан? Имам подозрение. Годината е 1917-ва: световна война, революция, всичко познато се е оказало крехко, обратимо. Недостатъчно, за да устои. Страхът от пороя на бъдещето се преживява като повеля настоящето да бъде значимо, да бъде проникновено, изпълнено с живот. Ако не пуска корени в отвъдното, защо изобщо съществува!

Незначителността на живота е важна пред лицето на смъртта – като у Далчевото „не, не ме оставяй да загина, / Господи, преди да съм живял“. Вижте у Брандао:

Не ме е грижа дали съм щастлив – не ме е грижа дали съм нещастен. Грижа ме е какво идва след това, какво има под земята и какво над нея.

– Не съм живял!
– Какво от това, ще умреш!

И все пак вижте: Брандао може да казва, че животът е просто едно постоянно вглъбяване в смъртта и да пита: „Тогава за какво съм се родил? За да предусетя тайнството и да не го разбуля?“, но очевидно намира смисъл да пише. Намира смисъл да вае изречения, нежни и тежки като везано кадифе, да строи своята гневна и безнадеждна, но очевидно изпълнена с обич философия (защо иначе ще го гневи слабостта), намира смисъл да говори с нас, читателите, и може би да ни предизвика да спорим, да защитим неговите старици и с тях – собствените си основания за живот.

Албумът „Началото“ съдържа снимки от порои, но и разкошни снимки на пищни български гори, израсли на мястото на залесеното. Има надежда, казват те.

„Нова надежда за мъртвите“: велико заглавие. Жалко, че вече е заето,

казват Кутси и Остър.

Не унивайте. Някъде и след нас ще растат мощни гори.

P.S. Раул Брандао, Кутси и Остър са преведени от две разкошни преводачки – Даринка Кирчева и Иглика Василева. Албумът, посветен на Феликс Вожли и Петър Манджуков, съпътства изложба по идея на Александър Иванов, координатор Катя Христова и графичен дизайн Георги Шаров, във великолепната програма, която Художествена галерия – Казанлък развива под ръководството на Пламен Хаджипетров. Тази грижа за езика, тази грижа за вкуса също залесяват склонове и пазят от порои. Благодаря.

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.