По буквите: Белева, Дън, Бърджър

„Божията милост“ от Йорданка Белева

Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

Представям си разказите на Йорданка Белева като обли истории, които можеш да вземеш в длан. В тях има нещо, за което можеш да се държиш, така както се държиш за кестен или талисман, нещо, което не ти обещава сигурност и все пак я вдъхва. В един от разказите момиче подава на безутешните хора в болницата (пациенти, близки) точно това, което имат нужда да чуят – да кажем, че детето им се е усмихнало в съня си. Също както в предишните ѝ книги

тези разкази са уютни –

не защото представят някаква идеализирана действителност, а защото нещата в тях се случват в мащаба на рода или най-много на общността, на малкия град. Тоест хората в тях са физически близо един до друг, взаимодействат, въртят се в общ свят – дори да сбъркаш за някого, има възможност да го срещнеш пак.

Добро ли е това, или лошо? Ами като билката, дето едното ѝ име е „божията милост“, другото – „змийско мляко“. Зависи. Разказвачката ту е дете, ту пораства, а малкият свят може и да бъде страховит. Например когато родителите са на нож. Например когато някой в рода се пропива. Например когато онзи, с когото си бил близък, криейки се от руските войници в глинена печка, после се извърти срещу теб. Но кестенът в ръката е свободен да се търкулне – също както писането. В друг знаков разказ момиче прекръства улиците на града си и дава нови имена на обикновените момчета. И улица „Мир“ става „Мир след дъжд“. Днес навън вали и на човек му се приисква да тръгне по такава улица.

„Естествена история на бъдещето“ от Роб Дън

превод от английски Александър Маринов – Санчо, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025

В един от разказите на Дана Белева дядото, който иначе хич не е положителен герой, избира бъдника за Коледа. Изборът му е драматичен, защото се страхува за бъдещето си. Интересно как тази дума през последните десетилетия се превърна от източник на надежда в източник на тревожност. И със сигурност климатичните промени и изчезващите видове животни и растения са една от сериозните причини за нарастващата фобия от бъдещето, както и да се проявява тя (примерно, чрез опит за реконструкция на някакъв отминал период).

Робърт Дън обаче успява да разкаже бъдещите перспективи хем без разкрасяване, хем с известна ирония към апокалиптичните ни видения. Иронията в неговата книга идва от самомнението на човека като венец и господар на природата; от неумението му да я опознае истински и да види собственото си място в нея, собствената си връзка с природните закони, които ръководят и неговото биологично оцеляване.

Защо не познаваме природата? Защото забелязваме в нея само това, което е подобно на нас.

В същото време не забелязваме колко ние самите сме подобни на другите видове, как също като тях имаме нужда от биоразнообразие, от коридори, свързващи териториите ни, от определени условия, за да можем да съществуваме. Имаме нужда от действие, основано на внимателното познание за природата – иначе ще сме като онези, които преграждат и отвеждат реките и застрояват коритата им, а после се чудят откъде е дошъл опустошителният потоп. За Мисисипи става въпрос в книгата, нищо че буквално същия пример имаше преди месеци и у нас.

„Към сватбата“ от Джон Бърджър

превод от английски Петър Прокопиев, София: изд. „Лист“, 2025

„Начини да виждаш“ се казва прочутият научнопопулярен сериал на Джон Бърджър по Би Би Си, в който той говори за изкуство съвременно, умно, неочаквано и непресторено. „Към сватбата“ е роман, но и показно как умението да виждаш се отнася не само за изкуството, но и за света, видим и невидим, за чувствения свят на сетивата и за сетивото на мисълта. Историята е на пръв поглед проста – още преди да срещне сегашния си любим, младата Нинон е заразена с ХИВ от случайна среща. Новината обаче не отказва Джино, който решително иска да се ожени за нея. Към сватбата им в затънтено селце до морето пътуват поотделно двамата ѝ родители – единият от Франция, другият от Чехословакия, разделени от години, съкрушени и изпълнени с обич и жал. Това е.

Но „Към сватбата“ е от времената, когато книгите не се съдържаха в своята анотация, не се пишеха като притурка към нея. Тя хем се разпилява в посоки, микросюжети, метафори и размишления, хем не обърква, а намества всичко в многогласна емоционална хармония. Това е стереокнига, не точно полифонична в смисъла на Бахтин, а по-скоро такава, която те обгръща със средата си. И българският на Петър Прокопиев го прави съвсем естествено.

Ние сме слепи за живота край нас, казва Роб Дън. Виждаме само това, което ни е подобно по размер, по физиология, по възраст. Не броим насекомите, да не говорим за бактериите и фагите, които се хранят с бактерии, за микробите, които живеят в земната кора милиони години.

Ние сме слепи за живота край нас, казва Бърджър. И въвежда в повествованието си сляп продавач на талисмани, чиято роля е да обърква сетивата ни и така да ги умножава. Допирът. Отчаяният вик, когато се събудиш и няма светлина между съня и бодърстването. И заместването ѝ с допир до завивките, до себе си. Звуците. Глас на момиче като резени пъпеш в порцеланова чиния. Дрозд и играчка с глас на дрозд. Миризми. Какъв парфюм да купи бащата на дъщеря си, която скоро ще умре, но преди това ще се ожени?

Свети Декември е покровител на завършеците, казва една от разказвачките на Йорданка Белева в „Божията милост“. Всичко си личи по края, по последните дни, по последното дете, по развръзката. Джон Бърджър прави друго –

устремена към смъртта, неговата история търси утеха в омаломощаващата красота на живота, който се случва междувременно.

Все едно да държиш в ръка напълно узряла праскова, докато чакаш разтреперан свечеряването. 

В „Към сватбата“ има влак с войници, които се прибират за Коледа, влак, който лети към своята катастрофа. В „Естествена история на бъдещето“ има човечество, което лети към своето екологично самоунищожение – например като дестабилизира екосистемите, чието разнообразие би ни направило по-устойчиви като вид.

В „Божията милост“ има хора, които вървят към личната си катастрофа като „нефотогеничния роднина“ към кладенеца. Как приличат прилежно сгънатите му дрехи на дрехите на „готвача“ от „Към сватбата“, оставени на тъмния плаж, преди случайните му обятия да задвижат трагедията!

И какво ни остава? В разказите на Йорданка Белева – усещането, че свети Декември не иде със смъртта, защото личността може да се открие и след нея, по следите ѝ. И всяка година има нов декември. 

В „Естествена история на бъдещето“ остава знанието, че можем да положим усилия, за да променим следите си, да спрем унищожаването на видовете ако не за друго, за собствената си сигурност. 

В „Към сватбата“ като че ни остава празникът на съществуването сега, макар (по думите на автора) естетическото да е утеха, когато етическото отсъства; макар денят да се смалява, както се смалява и сега. Някъде между страниците имаше градация на трите най-страшни неща – първо беше болестта и болката, второ беше остаряването, най-тежко беше „да умираш без работа“. И в тази последна клауза май е надеждата – хе, все нещо можем да свършим. 

Пък и в най-дългата нощ на декември иде празник. И бъдникът, видим или невидим, гори.

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.