Партийните системи по света и де е България в тях

Когато Асен Василев постави като цел пред ПП–ДБ спечелването на над 50% от гласовете на следващите предсрочни избори, водещият на „Панорама“ Бойко Василев възкликна, че това не е реалистично. Председателят на ПП обаче заяви, че е абсолютно възможно, тъй като мащабът на протестите срещу кабинета на Росен Желязков е сравним с този срещу правителството на Жан Виденов от 1997 г. Социологическите изследвания обаче сочат, че по-близка до действителността е перспективата на водещия на „Панорама“. Мнозина се питат защо е така и каква е причината у нас винаги да имаме това, което във Великобритания наричат hung parliament [висящ, увиснал парламент – б.р.] – състав на Народното събрание, при което нито една партия няма абсолютно мнозинство.

По принцип в България всички разбираме от две неща – политика и футбол. Може би затова и двете са на това дередже. В действителност обаче липсата на достатъчно адекватно гражданско образование е една от причините хората да се подвеждат в очакванията си от изборите и от това, което се случва след тях. 

Напоследък разочарованието стана толкова силно, че избирателите масово се оттеглиха от участие, което свидетелства за криза на представителността. 

Преведено на прост език, това означава, че зад партиите в парламента не стоят достатъчно хора, че народът да чувства властта „като своя“. Но дори когато участието е по-масово, резултатите рядко са удовлетворителни за партийните лидери, а в резултат техните най-запалени поддръжници обявяват избирателите за „тъпи“. Народът прост, животът – тежък, скучен, както е казал поетът.

Всъщност не само средностатическият избирател, а дори силно ангажираният политически гражданин най-често не разбира достатъчно от политика. Това се получава, защото съществува прост набор от знания, които не са му преподадени в училище, а много политолози напускаме сферата на специалността си, за да влезем в ролята на политически агитатори. Така анализите ни опитват да привлекат четящите или гледащите ги за каузата на дадена партия, вместо да им помогнат да разбират по-добре политическите процеси. Навремето в лекциите, на които имах честта да присъствам, проф. Петър-Емил Митев изрично направи разлика между политолога и политическия агитатор. Без да отрича правото на съществуване на втория, просто за да подчертае, че ролята му е различна. 

Затова и понякога се шегувам, че ми се иска у нас да има хора, които говорят за политика така спокойно и обективно, както инженер Иван Тенчев за Формула 1. Но ако чакам да се появи такъв човек, може и целият ми живот да мине, затова ще опитам да се заема с тази роля. Доколкото ми позволяват възможностите, разбира се. Аз също съм човек със своите пристрастия, нямам самочувствието на чак такъв експерт, а освен това говоря по-горе за дефицитите в образованието от личен опит – чак при започване на следването си разбрах, че информацията, която съм натрупал от четене на журналистически материали, все още не се е превърнала в знания.

Желанието ми е да обясня защо целта, поставена от Асен Василев пред ПП–ДБ, е трудно постижима, а ситуацията не е сравнима с тази от 1997 г. Жокер – не е (само) защото протестите от декември не бяха гладен бунт както тези срещу Виденов. За целта ще се опра на професор Бари Аксфорд и съавторите му, които в учебника Politics: An Introduction (изданието от 2002 г.) запознават студентите с чудния свят на политологията, в който бързо разбираш, че нищо не си разбирал (което според Сократ е пътят към мъдростта), а потреблението на огромен брой публицистика само е вкарало мозъка ти в абсолютна мъгла. Най-малкото защото между научна и публицистична статия разликата е голяма и те дори се класифицират по различен начин, когато цитираме извори в дисертация например – наръчникът на проф. Мавродиева и проф. Тишева е отличен източник, от който незапознатите могат да се информират за разликата.

По света в демократични условия се срещат няколко вида партийни системи, 

споменати и в цитирания по-горе учебник. Нека прелетим над тях, за да опитаме да преценим къде в тази координатна система се намираме. Няма да се спирам на миналото ни, когато България е била тоталитарна държава, въпреки „доблестните“ усилия на някои политически сили да се върнем в това положение.

В света се срещат демократични партийни системи, които въпреки това са с една доминираща политическа партия. Изборите са свободни, честни и под надзора на международни наблюдатели. Ала поради определени причини една партия има постоянно надмощие. Днес типичен пример за това е Япония, където управляват консервативните либералдемократи от партия „Джиминто“ (в „Тоест“ вече съм обяснявал защо консервативен либералдемократ не е оксиморон). Дълго време и Индия беше пример за такава страна. Партията на Националния конгрес, свързвана с клана Ганди–Неру, печелеше „битка след битка“ (по Пол Томас Андерсън) на избори, защото беше свързвана с националноосвободителното движение в страната. Напоследък тази практика се промени заради успехите на консерваторите от партията на премиера Нарендра Моди. Това е нормален за една демокрация развой на събитията, тъй като националното освобождение вече се отдалечава във времето. В ЮАР то е по-прясно и затова Конгресът на Мандела все още държи властта, въпреки обвиненията в корупция.

Ние обаче определено не принадлежим към тази система. Българските граждани не гласуваха масово за опозиционния СДС, когато комунистическият режим падна, а дори и след Освобождението от османско владичество се наблюдава разделение на либерали и консерватори.

Следващият тип системи, заради които според мен идват заблудите у нас, са двупартийните демократични системи. Изборите са свободни и честни, но се доминират от две партии. Най-яркият пример за това са САЩ. В някогашната си статия „Трети в игра за двама“ описах донкихотовците, опитващи се да пробият доминацията на демократите и републиканците, но истината е, че каузата им е безнадеждна. Не толкова изразени, но като цяло също двупартийни са системите на Великобритания (консерватори, лейбъристи) и Австралия (десни либерали, лейбъристи).

В първите години от Прехода, когато на избори доминираха СДС и БСП, изглеждаше, че България се насочва към този модел, с важното уточнение, че имаше силен трети играч в лицето на ДПС, който влизаше в ролята на балансьор. Именно състоянието на партийната ни система от този период допринесе за убедителните победи на ОДС от 1997 г., а преди това, през 1994 г. – на БСП. Появата на НДСВ през 2001 г. обаче разби тази система, което бе последвано от още пробиви.

Причината да не останем двупартийна система вероятно е в това, че представителството в Народното събрание е пропорционално. 

Обикновено мажоритарните системи водят до оформянето на две доминиращи партии и е добре да го имаме предвид на фона на периодично подновяващите се дебати за преминаване към мажоритарно избран парламент. Това се получава, защото при тези системи изборите за всеки от народните представители са отделни и само водещите партии имат възможност да спечелят. Например в САЩ през 1992 г. имаше опит доминацията на демократи и републиканци да бъде пробита от Рос Перо, за когото гласуваха милиони американци. Не получи обаче нито един делегат в Избирателната колегия, защото в нито един щат не успя да спечели първо място.

Мажоритарната система облагодетелства политическата сила с най-голям брой победи в отделните състезания дори ако победилата партия е получила по-нисък дял от общите гласове спрямо загубилата. Така Тръмп спечели повече делегати от Хилъри Клинтън през 2016 г., Буш-младши от Ал Гор през 2000 г., а Джъстин Трюдо излезе пред консерваторите на изборите в Канада през 2021 г. В случая обаче ни интересува, че при мажоритарните системи за третия остава много малко и неговата роля в парламента е да подкрепя някоя от големите сили, ако изобщо попадне в него.

Третата система е многопартийната. Тя се среща често в средноевропейски държави, като Белгия и Холандия, но също и в Израел. Най-често причина за нея е пропорционалната избирателна система. Тя позволява доста голям брой политически играчи да попаднат в Народното събрание. Гласът на избирателите по-трудно се губи и съответно те са по-склонни „да го рискуват“. Като резултат в парламента трудно се събира мнозинство и се налагат преговори за коалиция. Те са по-лесни в системи, в които е изградена висока коалиционна култура, и по-трудни, когато има силна поляризация. За съжаление, България е пример точно за последното.

Разбира се, ние сме имали период на тоталитарен режим и затова Аксфорд определя партийната система у нас като „зараждаща се“, но от 2002 г., откогато датира изданието на ползвания от мен учебник, вече минаха доста години. За толкова време би трябвало вече да сме изградили определен профил, въпреки останките от тоталитарните порядки в правораздаването например. Затова можем смело да кажем, че като размер, население и географска принадлежност България е средноевропейска държава и пропорционалната избирателна система е нормална за нея. 

От това следват няколко неща.

Преди всичко, в Народното събрание ще попадат различни партии. Причината се корени не само в разделението ни на различни политически племена (по Димитър Ганев) и във факта, че в България „всяка коза е за свой крак“, а най-вече в обстоятелството, че това състояние е очакваното – и дори желаното – за избирателна система като нашата. Различните групи от населението с различни виждания и интереси получават представителство. Задача на политиците е да намерят работеща формула, за да се съобразят с тях.

У нас обаче го има фактора на поляризацията. Като цяло гласоподавателите очакват от политиците да направят компромиси, но винаги това трябва да сторят тези от другата страна. Техните избраници следва да бъдат непреклонни. Затова и „сглобката“ на ПП–ДБ се прие тежко от избирателите им, независимо че политическите сили в ПП–ДБ са управлявали с почти всички парламентарно представени партии. Затова патриотични партии като ВМРО, НФСБ и „Атака“ изчезват от политическия живот след участие във властта, а „Възраждане“ играят „всичко или нищо“.

Но ако абсолютно всички политически сили предприемат модел на нулев компромис, стигаме до ситуацията с поредица от предсрочни избори и „увиснали“ парламенти, в които правителство така и не може да бъде съставено. Съзнавам, че попадам в хипотезата на закона на Годуин, но при такава ситуация в Германия на власт идват Адолф Хитлер и нацистите.

Така се връщаме на казаното от Асен Василев. 

Възможно ли е ПП–ДБ да спечели 50% от гласовете? На теория – да. Всичко е възможно, ние сме в „тегав“ период в политическо и икономическо отношение. И ако има масово недоволство, което се прелее към тяхната коалиция, а избирателите, които не я подкрепят, останат апатични, хипотетично може и да стане. Строго хипотетично.

На практика обаче не е много вероятно. Мнозина обвиняват еврото, че води до поскъпване, асоциират с него именно либералите от ПП–ДБ и вероятно ще гласуват за патриотичните партии. Други ще кажат: „От какво се оплакват, българите толкова добре не са живели никога“ – и пак ще пуснат бюлетина за ГЕРБ. Трети ще бъдат директно купени, четвърти ще гласуват, притиснати от зависимости, пети – неинформирано или след няколко шарени рийла в TikTok... и т.н.

В резултат по-скоро ще се получи отново пъстър парламент. Защото такава е системата в България – многопартийна и все още демократична. Добре е политиците да се съобразят с това и отсега да мислят за възможни коалиционни партньори. А не да се готвят с оправданията, че предстои още един вот наесен.