Отново за неочевидното: „София Прайд Филм Фест 2025“

За пореден път „София Прайд Филм Фест“ ще доведе света в българската столица от 3 до 12 юни с малка, но широка в обхвата си подборка от филми от последната година. В селекцията си тандемът Симеон Цончев и Яна Алексиева са включили 11 пълнометражни и 13 късометражни творби – документални и игрални, мудни и трескави, увличащи и не съвсем, тъжни и весели, „наши“ и „чужди“ (съзнателно ги слагаме в кавички, защото хубавата смесица от култури, информация и ракурси, която предлага СПФФ, обезсмисля механичните деления на „тук“ и „там“, „мое“ и „твое“).

Всяко заглавие ще бъде прожектирано по веднъж в Дома на киното и – тъй като в програмата мъдро са заложени филми за взаимно изключващи се вкусове – за всеки вкус ще се намери по нещо. Както и миналата година, избрахме три от пълнометражните предложения, за да онагледим една идея по-детайлно размаха на 14-тото издание на фестивала, посветено на паметта на трагично напусналия ни Марко Марков.

4 юни: „Сали“

Сали Райд е третата жена (и първата американка) в историята на човечеството, която полита в Космоса. Тя е от първия випуск на НАСА от десетина „различни“ по пол и цвят на кожата астронавти (дотогава това са – изненада! – само бели мъже). Първият ѝ полет е на 18 юни 1983 г., когато тя е на 32, следва и още един: общо петнайсетина дни в извънземното пространство... Сали е атлетична, волева личност с магистратура по английски и физика и докторска степен по астрофизика, силна тенисистка, отличен пилот на самолет, слави се със сдържания си, работлив характер. „Обожавам да съм в безтегловност“, казва тя.

Преди първия ѝ полет от НАСА ѝ подготвят несесерче за грим (какъвто тя очевидно никога не ползва), а към багажа ѝ добавят 100 тампона за една седмица в небето (женското устройство и до ден днешен продължава да е загадка за мнозина). На пресконференции ѝ задават въпроси за госпожици: Дали с тези екскурзии в небето няма да си съсипе шансовете да бъде майка? Дали очаква след края на полета да остане в историята като „бележка под линия“? Ако по време на работа стане засечка, какво прави, плаче ли? (В същия период Светлана Савицкая, втората астронавтка в света, пристига на станцията „Салют 7“ и за „добре дошла“ получава кухненска престилка от изцяло мъжкия екипаж.)

„Сали“ на Кристина Костантини е създаден за „Нешънъл Джиографик“ и пристига в София след премиерата на тазгодишния „Сънданс“. Плод е на гигантски труд по пресяването на хиляди часове документални материали преобладаващо от 60-те, 70-те и 80-те, с цел да се състави правдива картина за ситуацията, в която Сали съумява сама да стане ковач на щастието си. Филмът съдържа и заснети специално за него разговори с нейни колеги от НАСА, със симпатичната ѝ, дръпната майка, със сестра ѝ Беър и с Там. Там е любимата на Сали, с която тя живее 27 години, но за която светът научава едва от некролога на астронавтката през 2012-та.

Архивът за публичния живот на Сали Райд е огромен, а частният се състои от само 5–6 снимки, на които двете партньорки дори не се докосват, та в местата със спомени за връзката им Костантини се е видяла принудена да вкара мънички визуални възстановки с актьори – леко абстрактни, снимани на лента „кръпки“ в подобаващ колорит. Те, натрапчивата музика и склонността на режисьорката към буквална илюстративност (когато зад кадър се каже „телефон“, в кадър се появява човек със слушалка до ухото; при споменаването на „кола“ виждаме оживена магистрала; заедно с изговарянето на „рожден ден“ на екрана грейва торта със свещички) са сред постановъчните слабости. И все пак „Сали“ успешно събира важни факти и прочувствени моменти и дава ясна представа за един свят, свикнал на къде по-агресивно, къде по-нехайно снизхождение към жените. Светът от тази сутрин, не дори от вчера, камо ли пък от отдавна минали епохи.

5 юни: „Физика на невидимото“

Филмът на бразилката Рафаела Камело идва от тазгодишното „Берлинале“ (от раздела Generation Kplus, отреден за автори, които „в своето повествование и киноезик вземат на сериозно младите хора“) и е пълнометражният ѝ дебют. В него две десетгодишни момиченца с нетипично трудна предистория, дъщери на сами жени, се срещат в една болница и се заиграват, както става с децата – без много обяснения и въпроси, без предразсъдъци, естествено. (Апропо преводът на заглавието прави – волно или неволно – несполучлива препратка към „Физика на тъгата“ и лоша услуга на филма. Natureza е „природа, естество“ и съвсем не е произволно, че режисьорката е предпочела да нарече творбата си „Естеството на невидимото“).

Майките – преработили, всяка на ръба на собственото си неизказано отчаяние – решават да заминат заедно на село за лятото: за да си помогнат, но и за да позволят на малките да подишат. Изпълнителите са органични; колоритът и образността – великолепни, благодарение на камерата на Франсиска Саес Агурто; локациите и реквизитът – изключително интересни за разглеждане.

Звучи тегаво, но всъщност никак не е. Целият филм е издържан в духа на шарен спомен от детството, в който куп неща от света на възрастните остават недоразбрани, но и куп други са разбрани с бистрота и категоричност, каквато възрастните не са в състояние да постигнат. Надвисналия срив и нещастие „Физика на невидимото“ предава с недраматично, необострено усещане – тук добронамереното общуване е възможно, а летният възторг на децата от всичко наоколо, способността им да възприемат делника като изключително преживяване се предава и на зрителите.

Филмът е преход между крайности без крайност. Болест, обреченост, изолация, бедност, смърт – у Камело всичко изглежда достойно, спокойно, почти радостно. В атмосферата си „Физика...“ напомня за слънчевата безметежност на „Проектът Флорида“ на Шон Бейкър (без често провиждащата се там мрачна подплата) и многогласата жизненост на „Тотем“ на мексиканката Лила Авилес (с тази разлика, че във „Физика...“ наместо голямо семейство, събрано от кръвни връзки, на преден план излиза едно неочаквано сестринство, сплотено от щедрост и взаимно разбиране).

8 юни: „Любовници в космоса“

Педро пристига от Испания, за да изкара лятото с братовчед си и негови приятели в крайградска вила в Аржентина. Всички са на по двайсет и малко – хубави, свежи лица на хора без спешни грижи и отговорности, заети изключително с това да откриват себе си. Педро на секундата влиза в шеговит разговор с друго момче, Макси, и приказката им тръгва – забавно им е да се хапят със сходно чувство за хумор, добронамерени са и интересни един за друг.

„Не приличаш на гей“, отбелязва Макси, който неотдавна се е разделил с приятелката си. „Ама че наблюдение – завърта очи Педро. – Ако бях казал, че съм космонавт, нямаше да започнеш с „Не приличаш на космонавт“.“ „Да, нямаше – отговаря Макси. – Защото приличаш на космонавт.“ И тръгва един пинг-понг от реплики между двамата – къде по-сполучливи, къде по-тромави, къде по-непринудени, къде по-нагласени, но все по-устремени към една развръзка, която режисьорът и сценарист Марко Бергер хитро отмества на една йота по-нататък във времето, почти до края на филма. Така „Любовници в космоса“ се превръща в място за игра, в неочакван дансинг за ритуалния танц на приятелството и любовта.

Видимо създаден с миниатюрен бюджет, „Любовници в космоса“ разчита най-вече на осезаемата химия между двамата си главни изпълнители, на устойчивата нишка на разговора между персонажите им и на вълнуващия контраст между ставащото помежду им и а) версията, която двамата решават да представят пред другите, плюс б) тълкуването, което всеки от тях прави за себе си.

Филмът е чепат, на места наивен, често на ръба на вулгарното (позоваването на физиологията е в повече, а вярата в нуждата от елегантност – по-малко от нужното). Като някакъв „Преди изгрев“ за едно по-неромантично поколение, свикнало на почти делови отношения в приложенията за срещи и демитологизирало секса до баналност, което обаче също копнее за неслучайна близост и безпогрешно разпознава нежността... (Срв. с лустросания пакет от клишета, спретнато подготвен от огромен екип в закриващия филм на фестивала, американския „Сватбеното тържество“ – романтиката там сякаш вирее доста по-трудно именно защото всички неистово се мъчат да я изявят.)

На СПФФ не пропускайте и...

... двата филма от силната реколта на „Кан 2024“ – леко хаотичния, доста отвлечен в ключови моменти, но очарователен за преживяване „Бърд“ на англичанката Андреа Арнолд (7 юни) и яростната история за любов и смърт „Безсрамните“ (10 юни) на Константин Божанов.

Космополитът Божанов е изключителен случай на български автор с международна кариера, в която киното не е първата спирка („мигрирал“ е в него от скулптурата) и в която филм след филм декор и тема радикално се променят. Дебютът му в пълнометражното игрално кино беше на 43 години с българското road movie „Аве“. Последва европейското road movie „И после светлина“, където ирландецът Бари Кьоеган (чудесен впрочем в споменатия по-горе „Бърд“), изигра първата си главна роля. Изненадващо (и не) миналата година дойде времето на „Безсрамните“ – независима феминистка индийска драма, изнесена харизматично от две непрофесионални актриси, едната от които получи награда за ролята си в раздела „Особен поглед“ на фестивала в Кан...

Да живеят неочевидните връзки между нещата, местата и хората и онези, които умеят да ги разпознаят и оценят!