Оптимизмът на невъзможните неща. Разговор с Нели Керемидчиева

Тази рубрика се казва „Възможното образование“ и започна през 2023 г. Преди да ѝ дадем име, я обсъждахме като идея и съдържание. Установихме, че темите, които ни вълнуват и предстои да излязат, са отвъд дидактиката, законите и наредбите, предметите, учебниците и строгите правила. Представяхме си цялостната картина зад конвенционалното образование, или иначе казано – онова, което би го направило съвременно, атрактивно и адекватно. Редакторката на рубриката беше и нейна кръстница – тя повярва в идеите и оптимистично реши, че промените и предизвикателствата в образователната система са възможни.

Нели Керемидчиева започва да се занимава с образование преди повече от 16 години с осъзнаването, че ще става родител. Тръгва да събира информация за всички образователни подходи и стига до демократичното образование. Тогава решава, че това е моделът, който иска за детето си. Присъединява се към движението от родители и учители, което създава впоследствие Демократичното училище в София. Превежда два филма за образование – испанския „Забраненото образование“ и немския „Свободен час“, а прожекциите им са пълни с будни родители, търсещи промяна.

През 2017 г. със съмишленици създава фестивала „(Не)Възможното образование“. След няколко успешни издания, през 2024 г. екипът решава да промени името на „Възможното образование“, за да отрази нарасналия брой образователни пространства в България, които реално практикуват човеколюбиво образование.

След разговора с Нели Керемидчиева дълго мислих как по неведоми пътища в тази рубрика се събират хора, които намират красотата в образованието и във всичките му проявления и посоки, въпреки че то на пръв поглед става все по-неадекватно. Дадох си сметка и че тазгодишното мото на фестивала „Възможното образование“ – „Свързване. Принадлежност. Общност“ – е основата, от която трябва да започнем да градим наново.

Как нещо от (не)възможно става възможно? И защо този (сякаш безпочвен) оптимизъм расте колективно с всяка година?

Как, кога и защо решихте да започнете с всичко?

С осъзнаването, че ще ставам родител, си дадох сметка, че ще отговарям за чисто ново човешко същество, за целия му живот и развитие. И въпреки че нямам лош опит от училище и от детската градина, не исках точно тези модели за моето дете. Започнах да се интересувам от образование, като първата ми стъпка бяха методите на възпитание.

Когато попаднах на една книга за Мария Монтесори, бях много впечатлена, че всъщност има коренно различна парадигма за възпитанието и въобще за детето. Този интерес започна да се задълбочава и изучавах всички образователни подходи – „Монтесори“, „Валдорф“, „Реджо Емилия“, сугестопедия и много други.

Много харесвам кино и се интересувам от него. В същото време ме интересуваше и образованието. И така, случайно или не, попаднах на документални фирми за образование, които много ме впечатлиха. Не спирах да мисля как, ако и други хора ги гледат, биха разбрали толкова много неща и биха променили коренно отношението си към децата, към възпитанието, към образованието. Много исках да направя нещо по този въпрос.

Имах опит с превод на един-два филма, но тези бяха повече – общо шест. Обсъждах го с приятелки, вече имахме малка общност покрай създаването на Демократичното училище. Когато разказах на преводачката Илияна Михайлова за тези филми и за желанието си да ги преведем и покажем, тя с лекота каза: „Хайде, ще направим фестивал.“ Това беше искрата! Тук е мястото да благодаря и на Катина Цолова, която е част от фестивала от създаването му, на Светлана Нанчева, която има голяма роля във възобновяването на събитието, както и на Петя Славова, Найден Йотов и Албена Радева, които са голяма подкрепа в последните две години.

След „Хайде, ще направим фестивал“, естествено, трябваше да се пише проект за финансиране, което направих за пръв път в живота си. Може би просто извадихме късмет, но проектът беше одобрен. Имахме финансиране за всички разходи и така възникна първият фестивал през 2018 г.

Кръстихме го „(Не)Възможното образование“, защото вече имах достатъчно опит покрай Демократичното училище, чийто съосновател съм. Та този опит беше, че когато разказвах на повечето хора за какъвто и да е различен метод от стандартния в нашите училища, реакцията им беше: „Това е много хубаво, но не е възможно.“ Тази реплика ме впечатли и си казах: „Защо пък да не е възможно?“

Фокусът на фестивала и на моята работа е по-скоро да въздействаме върху хората. Преките участници в образованието са родителите, учителите и децата. Децата няма какво да ги убеждаваме – те се поддават на онова, което ние им подаваме. Когато не виждат алтернатива, дори не могат да си я представят. Но родителите и учителите са хората, които трябва да могат да променят нещата.

Тоест вярвате в промяната „отдолу“. А къде е тук Министерството на образованието и науката (МОН)?

Много хора ме питат защо не отидем в Министерството. Ние винаги каним МОН на фестивала. С удоволствие бихме се срещнали с някого, който би откликнал. Бихме предоставили и материалите, които показваме. Чувала съм за истории от други страни – например в Холандия Министерството на образованието беше поканило едно демократично училище да направи обучение на тема „Самонасочено учене“. Но някак в България това досега не се случва.

Със сигурност знам от професионалисти в сферата, че има какво да бъде подобрено в нормативната рамка в България.

Но основното, което искаме да променим, е човеколюбието в образованието, отношенията. А те зависят от хората, не от образователната рамка.

Съвсем целенасочено търсим добрите примери именно в общински училища, за да стане видимо какво е възможно при настоящите условия.

Бих казала, че участниците в нашия фестивал са поравно учители и родители. Все по-голям интерес има и от училищни психолози. Те първи виждат децата в друг контекст, а не в този на „днес имаме да научим един урок“. Вярно, че първо ги срещат при проблеми, но се надявам и да търсят различни, адекватни начини за решаването им.

Кое Ви мотивира най-много?

Ентусиазмът на хората, които идват. От самото начало фестивалът е доброволческа инициатива. Хората от организационния екип имаме „истинска“ работа, а в свободното си време правим всичко възможно, за да се осъществи фестивалът. За това трябва много ентусиазъм.

Когато се събрахме първата година, не сме си и мислили, че ще има следваща. Но хората имаха нужда от съмишленици, от това да не се чувстват сами и неразбрани. Защото много учители, които се опитват да правят човеколюбиво образование, понякога се чувстват точно така. Никой не иска от тях да работят по подобен начин, не е част от длъжностната им характеристика, не е от значение за оценяването на работата им, колегите им не разбират защо толкова се стараят, каква е нуждата... Понякога и родителите не разбират и питат: „Защо давате толкова малко домашни?“ или „Защо не накажете някого?“.

И тези учители например имат много голяма нужда да са сред хора с подобни разбирания.

Няколко души са ни споделяли в прав текст: „Най-после разбирам, че не съм луд.“ Това за нас като организатори означаваше, че правим нещо важно.

Първоначално бях разочарована. Зрителите се допълваха по време на дискусиите. А аз исках да стигнем до хора, които не са чували например за Монтесори, и да им кажем: „Елате да видите!“

Но всъщност дойдоха хора, които не само бяха чували, но бяха доста навътре и напред в разбирането си за този тип образование. Не го научаваха от нас. Запитах се дали не сме се провалили, защото сме привлекли само онези, които са съгласни с това, което представяме.

И тогава променихме гледната си точка. Бяхме успели да съберем единомислещи хора, да ги подкрепим, да създадем общност от единиците. И другото голямо нещо беше, че събрахме родители и учители на едно място извън училищната обстановка. Дадохме им възможност да се видят като хора, да разберат, че всъщност целите им са сходни, да се разпознаят като партньори, а не като противници.

Какво ще намерим в настоящото издание на фестивала?

Тази година е петото. През 2020-та се наложи да го прекъснем, защото настъпи първият локдаун. Довършихме фестивала през лятото. Известно време просто участвахме с дейности в други събития и правехме някакви малки формати, които не изискват много усилия.

Възобновихме всичко миналата година. Тогава си дадох сметка колко е важно това събитие да е редовно. Бяхме загубили връзката с хората през годините, в които не провеждахме фестивала, те бяха охладнели към темата и инерцията беше загубена.

Тази година имаме десет събития, което е повече, отколкото смятахме да направим първоначално. Решихме темата ни да е „Свързване. Принадлежност. Общност“. Тя е толкова важна и основна в образованието, че всичко, до което се добрахме, искахме да влезе в програмата ни.

Темата се породи от нуждата да се върнем към основите на човешките взаимоотношения. Защото когато стане дума за образование, не говорим за тях, а за оценки, знания, упражнения, фактология – знае ли ученикът откъде извира и къде се влива река Марица.

Повтаря се „иновативно образование“, което не знам точно какво означава у нас. В човеколюбието в образованието няма нищо иновативно. Това са основите, от които трябва да тръгнем. След тях може да правим STEM кабинети и всичко останало.

Aко нямаме уважителни взаимоотношения на равнопоставеност, ако не разполагаме с умения да се справяме с конфликти, ако не развиваме положителна атмосфера в класа, всичко останало много трудно би ни се получило.

Когато се опитаме да сложим академичния успех преди развитието на личността, понякога може и да успеем, но задължително след това наблюдаваме дефицити. Липси, които се отразяват на тези хора по-късно в живота. Ето един пример: Наоми Алдорт е американска авторка, която много се занимава със самонасочено учене. Тя разказва историята на един известен и успял пианист. Той самият споделя, че има множество концерти, постига световни успехи, но няма удовлетворение от живота. Няма радост от това, което прави. Казва, че свири не защото му харесва, а защото просто е добър в свиренето. Тоест ние можем да станем добри в нещо, хората да ни аплодират и по всички стандарти да сме успешни. Но това в никакъв случай не ни гарантира, че ще сме удовлетворени.

Позволете си да помечтаете суперсмело. Нямаме граници в момента.

Да, много си мечтая. Най-голямата ми мечта е свързана с промяна в нагласите на хората. Дори не смея да го казвам, защото имам чувството, че няма да се случи, ако го говоря. Трябва да правим каквото можем, и да се надяваме, че след няколко години промяната ще се прояви в действие.

Най-лошото е, че в момента има течение наобратно – към повече контрол и стандартизиране. Ето например това с въвеждането на религията като задължителен учебен предмет. Дори не с цел да се изучават отделните религии, а като вероучение.

Това, за което мечтая, е родителите и учителите да могат да избират метода, който най-много им допада и е в съзвучие със семейството или характера им. Да имаме избор в образователен контекст сякаш не съществува като понятие в България. Хората живеят с идеята, че училището просто трябва да го „нагласим“; че трябва да е хубаво.

Сър Кен Робинсън казва: „Всеки разбира от образование.“ Когато се съберат хора и някой от тях спомене, че се занимава с образование, всеки от останалите има мнение за работата му.

Няма универсален модел. Ние не сме едни и същи хора и няма как всички да сме в едно и също нещо и да сме доволни. Това важи и за учителите – един би процъфтявал във валдорфско училище, за друг това би било мъчение. Той например би искал да е в проектно базирано училище, където нещата са по-структурирани, не толкова творчески. Разнообразието от образователни модели, позволяващо на всеки да намери своето място, е много сериозна част от моята мечта.

В основата на всичко е потенциалът. Много специалисти говорят за погубения потенциал. Всеки се ражда с нещо, с което може да има принос. Когато няма условия да разпознае кое е това специално нещо в него, няма възможност да се даде този принос и потенциалът се губи.

Нереализираният потенциал се натрупва в нас и в крайна сметка се превръщаме в нещастни хора, които постоянно мрънкат, все са недоволни, все някой друг им е виновен или някой друг трябва да дойде да им оправи нещата.

Не можем да си позволим повече да губим този потенциал. Всички тези хора биха могли да променят съдбата на човечеството.

Тазгодишното пето издание на фестивала ще се проведе от 5-ти до 8 март в Топлоцентрала със специален гост на заключителното събитие Ирина Манушева. Заявка за участие срещу скромно дарение можете да направите тук.