Новите проблеми на Варна

На хората им е тъжно за Варна. Признават ми го често, когато посещават града, когато им разказвам за него, когато четат новините. Правят го по начин, който е различен от преди. Някога обвиняваха – къде с основание, къде без, че варненци сме твърде инертни и подозрително толерантни към властта на митичния ТИМ – първото, което идва наум, като се заговори по варненски теми. Всички бяхме подозирани, че сме се колаборирали с „голямото зло“ на основа постоянен адрес. Днес в тъгата по Варна има и голяма доза съчувствие – това е разликата. 

Вече цяла България (от която половината е София) вижда, че гражданите на Варна правят каквото могат, изразяват позиция, протестират, гласуват, а резултатът – все по-голям упадък на града, който преди 30–40 години беше „най-европейският“, „лицето на държавата“ и т.н. 

Никой обаче не е наясно с това повече от самите варненци.

Преди две десетилетия, когато започна да се прави новият Общ устройствен план на Варна, прогнозата за развитието на града беше фантастична. Нови булеварди и урбанизирани зони смело се чертаеха около една централна идея – населението ще расте. Според предвижданията към 2030 г. Варна трябваше да е половинмилионен град, а след още 20 години да е пораснала толкова, че да има нужда от метро. 

Реалността се оказа друга. През 2012-та, когато с доста зор Планът беше най-сетне приет, във Варна живееха около 340 000 души. Според някои данни обаче през 2025-та населението не само не се е увеличило над тези стойности, а даже леко е намаляло. Все по-ясно е, че красиво обрисуваната „варненска мечта“, превърната в план със силата на закон, няма да се сбъдне.

Колкото по-голяма е амбицията, толкова по-болезнен е провалът

Идеите бяха наистина мащабни, но не стигнаха доникъде. На отворената обществена зона на пристанището трябваше да има концертна зала (нещо като Операта в Сидни), морски музей, аквариум (като в Барселона). В момента тя е запълнена с широка палитра от кръчми, лунапарк и автомивка. 

Аспаруховият мост си остава единствен над канала море–езеро, поемайки самостоятелно целия трафик на Черноморието. Големият стадион все така се строи със скоростта на магистрала „Хемус“ и оптимистичната версия е, че след 20 години бавене най-накрая ще го има, макар и с двойно по-малък капацитет от някогашния „Юрий Гагарин“, който заслужено носеше титлата „национален“. 

За новата библиотека, проектирана след голям международен конкурс, вече не се чува ни гък, ни мък. И това са само няколко примера за излъганите надежди, а има още много. 

Библиотеката във Варна – рестарт или предизвестен край?

Защо ни е нова, модерна и красива библиотека, като можем да си имаме общински паркинг с кодово име „градинка“? За обществения „дебат“ около проекта на Варненската библиотека и неговата дълга и вълнуваща предистория разказва Анета Василева.

ТоестАнета Василева

На този фон е очевидно едно – Варна е по-малък град, отколкото ни се иска, въпреки потенциала му, който винаги е бил огромен. Защо се получава така, е наистина дълга тема, в която са намесени сериозно и геополитически фактори. Нека припомним само, че тъкмо по времето на големите мечти и амбиции във Варненския залив военни кораби на България, Румъния, Украйна, Русия, Грузия и Турция правеха съвместни учения, а на Морска гара се извиваха опашки от семейства с деца, които чакаха да се качат на борда им и да се снимат за спомен с нагиздените в безупречно бели униформи чуждестранни моряци. Честите посещения на бойни кораби на САЩ и другите държави от НАТО също бяха атракция, не знак за някакво напрежение.

Руско-грузинската война и най-вече анексирането на Крим сложиха край на идиличната ситуация в Черно море и го превърнаха в рискова зона, което удари лошо Варна тъкмо когато тя беше намерила мястото си в тази оптимистична картинка. Няма ги днес десетките големи круизни кораби на сезон, няма ги красивите ветроходи от регатата „Тол Шипс“, която си остава най-престижното (и единственото) световно морско събитие не само за града, а и за цяла България. Липсва това, което караше и варненци, и туристи да въздъхват с възторг: „Ех, друго си е…“

Това, което има Варна днес, е имоти 

Апартаменти – нови, стари, малки, големи, реновирани, санирани, в центъра, в комплексите, в курортите, които окончателно се превръщат в жилищни квартали. А има също и парцели, на които да изникнат още нови апартаменти, натъпкани в абсурдни сгради със съмнителни архитектурни и инженерни качества. На практика това вече не е град, а РЗП – разгърната застроена площ. 

Не е ли абсурдно, че жилищата в един град растат като брой, а населението му намалява? 

За мен е, но не и за пазара на имоти у нас. След като българите виждат в недвижимото едва ли не единствената възможна инвестиция, високите цени във Варна стават обясними. Все пак говорим за имот на морето. Да, не е гръцкото море, но все пак е нещо. А и по необясними за мен причини цените на имотите във Варна продължава да растат неудържимо, така че, ако си купил нещо преди няколко години, днес можеш да го продадеш с печалба. Или пък да събираш наеми, които също са диспропорционално високи на фона на състоянието на града и бизнеса в него.

Разбира се, жилища купуват не само българи, а и чужденци. Един пристанищен град винаги е отворен към света и вълните от преселения са напълно естествени. Руското присъствие във Варна често е най-яркият елемент на засилващата се тъга по развитието ѝ. Мнозина директно изказват притеснение, че тя е станала „руски анклав“; че по улиците не се чува българска реч. Това не е далеч от истината, но с една малка подробност.

„Руснаците“ във Варна не са само руснаци, а и украинци, молдовци, казахстанци. Варненците, дори и без филологическо образование, вече правят разлика между украински и руски говор, но това е, общо взето, новост – преди 2014-та никого не го беше грижа за това. Самите рускоговорещи пък се принудиха бързо да учат български, защото езикът им вече не е универсалното средство за комуникация от епохата на „вечната дружба“ с България. Преди дни магазинерка с характерен акцент ми обясни, че еди-коя си стока е „на него рафт“, което ме накара да се усмихна. Ясно, тя вече е от местните, вече си е варненка, независимо откъде е дошла. 

За имигрантите „варненската мечта“ си е жива, защото им дава повече възможности за бизнес, за по-нормален живот, за повече свобода, ако щете. 

По тази причина твърденията за „руски анклав“ са преувеличени и леко намирисват на ксенофобия, която няма как да просъществува в един пристанищен град, където и да е по света. Така че руснаците не са големият проблем на Варна.

Доста по-голям проблем е амбицията на местните управници да гонят „челни позиции“ за себе си и уж за града. Това води до грешки и безсмислици, които остават като паметници на глупостта, при това изключително трайни, защото в тях е налят бетон за милиони. Обектите, които се появиха в последните години с главна цел „усвояване“, са твърде много, за да бъдат изброени. 

Емблематичен пример обаче е рибарското пристанище „Карантината“, заради което Европейската прокуратура повдигна обвинения за измама срещу бившия кмет Иван Портних и бившия областен управител Стоян Пасев, както и срещу други лица. Делото беше прекратено, а обвинението върнато от Софийския градски съд. Каквото и да е продължението на тази история, пристанището си остава на мястото, както и куриозният му проблем.

Оказа се, че то има вграден дефект от самото начало – точно на входа му се събират наноси и се образува плитчина, в която всеки по-голям плавателен съд може да заседне. При по-сериозно спадане на водното ниво плитчината се превръща в малко островче. Удълбочаването и изгребването на наносите, което не е евтино и не може да се прави постоянно, не решава проблема, защото теченията са такива, че пясъкът отново се натрупва на същото място. Грешката е в проекта, в който явно въпросните течения не са отчетени или нещо друго е сбъркано въпреки уверенията, че всичко е съгласувано със специалисти океанолози и всякакви други експерти, които би трябвало да предвидят тази „малка подробност“.

Днес „Карантината“ е пълна с малки лодки и яхти с по-малко газене, за които плитчината очевидно не е пречка, а шкиперите им са се научили да я заобикалят безпогрешно. Резултатът от инвестираните милиони обаче е много далеч от предвиденото. 

Целта беше пристанището да се превърне в рибна борса, на която рибарските кораби да предлагат пресния си улов директно от морето при всички необходими условия. Но тъй като то е недостъпно за корабите им, това просто няма да го бъде, докато не се намери трайно решение за справяне с наносите. А то ще бъде сложно и скъпо.

Нещо подобно се случи и с Шишковата градинка в сърцето на града. 

Целта беше тя да стане образец на модерна паркова архитектура, след като дълги години остарелият ѝ вид будеше съжаление. Изготви се красив проект, с амбициозен воден обект, наричан ту „водно огледало“, ту „водна стена“... Необходимите и за това милиони бяха намерени. След реконструкцията и с няколко години разлика Шишковата градинка изглежда точно толкова запусната, колкото и преди амбициозната намеса. Водното съоръжение бързо-бързо спря да работи и сега никой даже и не го забелязва, камо ли да помни било ли е красиво някога. 

В крайна сметка стана така, че когато във Варна се започва нещо ново, това не буди някакво положително вълнение у гражданите, а по-скоро притеснение какво ще се обърка или скапе този път. 

Новата коренна промяна, която очаква града, е свързана с Крайбрежната алея в района на буните. Там в момента са разчистени всички стари заведения, някои датиращи от 90-те, заради предстоящата реализация с огромно закъснение на проекта „Алея първа“ на „Холдинг Варна“ АД. По-младите поколения не помнят варненското крайбрежие в този вид и се чудят на радикалното разчистване. 

„Тимаджиите ще правят нещо.“ 

Това отговарят многозначително варненците над средна възраст, защото е общоизвестно, че каквото и да се случва край морето, е свързано с икономическите структури, които местните наричат с това общо прозвище. И млади, и стари в крайна сметка стискат палци сега нещата да се получат поне прилично в този град, в който провалите са се превърнали в устойчива тенденция. Защото голямото богатство на Варна е едно – морето. В повечето случаи то е достатъчно, за да преглътнеш проблемите, с които градът те товари всекидневно. Но ако връзката на хората с него бъде нарушена, а не подобрена, вероятно Варна ще стане още по-малък град – и като население, и като значение.