Не дай боже училището да стане интересно

Промените в Закона за предучилищното и училищното образование минаха на първо четене в парламента със забележително мнозинство. На 8 октомври за тях гласуваха повече от ⅔ от народните представители – 169. Въздържаха се 28 (21 от ПП–ДБ и 7 от „Величие“), а против бяха трима от ПП–ДБ – Кристина Петкова от ДСБ, Надежда Йорданова от „Да, България“ и Явор Божанков, депутат от гражданската квота. Изглежда, от ПП–ДБ са предпочели (с три изключения) да не заемат твърда позиция по тема, която разделя обществото. Дори бившият премиер Николай Денков и Елисавета Белобрадова, които внесоха алтернативни законопроекти, гласуваха с „въздържал се“.

Освен въвеждането на предмет добродетели и религия, който е хем противоконституционен, хем има потенциала да навреди на психичното здраве на подрастващите, една от мерките в законопроекта, целящи да вкарат учениците в правия път, е

забраната на мобилни телефони в училище.

Подобно ограничение, било то пълно, или частично – например смартфоните са забранени само за по-малките или са разрешени за образователни цели – съществува и в други страни. Но България е от малкото държави наред с Южна Корея, която го въвежда със закон.

Човек може да остане с впечатлението, че образователният министър Красимир Вълчев вижда в мобилните телефони въплъщение на сатаната. Пред bTV той заяви, че те „пречат на образуването на префронталната част на мозъка“, и се позова на изследване (без да посочва източник), според което са по-вредни от алкохола. В отговор на въпрос на водещата от bTV министър Вълчев каза още, че би инициирал обществена дискусия за забрана на социалните мрежи за деца до 15-годишна възраст.

Да оставим настрана чуденето колко ли хора се въргалят в канавките, плетат език и крайници или ги избива на агресия, защото са пристрастени към мобилните си устройства, и дали те са повече от алкохолиците. Да се абстрахираме и от въпроса как ще се реши кои социални мрежи да се забранят, след като децата винаги могат да започнат да използват други канали за комуникация и забавление. По-важното питане е как забраната може да допринесе за повишаване на качеството на образованието.

Преоткриване на хартията

Ако не могат да си цъкат по телефоните, на учениците ще им се наложи да се върнат в клас към добрата стара хартия – учебници, тетрадки, помагала. Ще повиши ли това концентрацията и мотивацията им, ако им е скучно в час?

Този въпрос събужда у мен спомени от детството ми. Когато ходех на училище, мобилни телефони нямаше. Не бях от учениците, които създаваха проблеми с дисциплината, но ако не ми беше интересно, никаква сила не можеше да ме принуди да внимавам в час. Това се отразяваше върху последните листове от тетрадките ми, които бяха все изпокъсани и издраскани. Изпокъсани – защото с приятелите ми от класа (при това те не бяха много) си разменяхме бележки. Издраскани – защото често, преструвайки се, че пиша, си рисувах.

Мой съученик имаше далеч не толкова срамежлив подход към рисуването (когато то не е в час по изобразително изкуство). Веднъж сътвори картина върху целия чин. В отговор на реакцията на шокираната учителка той невинно попита: „Ама госпожо, не Ви ли харесва?“ Произведението му си го биваше впрочем. И ако си мислите, че съученикът ми е непрокопсаник, понеже е увредил училищното имущество, бързам да ви опровергая. Той още тогава знаеше какъв иска да бъде – кинооператор. И стана.

Но да се върна на хартията.

Освен да служи за бележки и рисунки, от нея може да се правят и фунийки, които да летят надалеч. Също и корабчета, жерави, изобщо забраната на телефоните може да доведе до възход на оригамито.

Учебниците пък могат да бъдат „разкрасявани“. Аз не го правех от уважение към книгите, но доста от момчетата изографисваха учебниците си с първични и вторични полови белези, особено върху снимките на древни статуи.

В цитираното интервю Красимир Вълчев изразява притеснението си, че в социалните мрежи децата виждат неща, които не трябва. Дали преди да има Instagram, Snapchat и TikTok, пък и преди ерата на интернет, децата са били защитени от неподходящо съдържание? По мое време все някой домъкваше порнографско списание в класната стая. Или голи снимки. Имаше и едни химикалки с жени, на които им падаше банският, когато ги обърнеш.

Дори преди 1989 г., когато в България подобни неща не се продаваха, се намираха съученици, чиито татковци са се снабдили с тях, защото са пътували в чужбина или защото познаваха някого, който е пътувал.

Ренесанс на аналоговите активности

Спомням си за още много неща, които се вършеха в училище, когато нямаше мобилни телефони. Доколкото ми е известно, поне някои от тях се практикуват и до ден днешен. А ако смартфоните са забранени, може да се очаква, че за компенсация учениците ще се занимават по-често с такива дейности.

Най-безобидното, макар и вбесяващо за повечето учители аналогово занимание в час е разговарянето. Според разбирането за дисциплина в България, което не се е променило от времето на социализма, от учениците се очаква да стоят като препарирани, освен ако изрично не им се разреши да вземат участие. И ако дори само се осмелят да попитат нещо съседа си по чин, рискуват да отнесат някоя забележка.

Говоренето в час може да е с различен интензитет на звука – от шепнене до крещене. Когато целият клас крещи, това се чува през няколко етажа.

Следващата аналогова активност, неприемлива според тукашните разбирания за дисциплина, е мърдането. И то има степени на интензивност – може да варира от щракане с химикалката или невротично шаване на крайниците, до ставане, разхождане в класната стая, търчане, хвърляне на саксии и други предмети, бой… Въображението ми е бедно, за да опиша всички възможности.

Един ученик може и просто да излезе от класната стая без разрешение и да отиде, където поиска. Може впрочем и изобщо да не се появи в училище.

Справяне с тормоза, насилието и педофилите?

Сред причините да се иска забрана на мобилните телефони или на достъпа до социални мрежи за деца до определена възраст са, че те нерядко се използват за тормоз, разпространяване на компрометиращи снимки и видеа с малолетни и непълнолетни и че интернет улеснява достъпа на педофили до жертвите им.

Виртуалната среда действително има свойството да увеличава мащаба на тормоза и насилието и да разширява периметъра за рисковете. Но тези неща се случват онлайн, защото съществуват и офлайн.

По време на ученичеството ми имаше разнообразни форми на тормоз. Остракиране на определени ученици и изолиране на всеки, който дръзне да общува с тях, подигравки, обиди, заплахи, разпространяване на невярна или компрометираща информация са само част от ужасиите, за които се сещам.

А физическото насилие? Заплюване, блъскане, хвърляне на дъвки в косата, препречване на пътя, бой (индивидуален или групов). Тук не включвам случаите, в които учители са ни удряли или са ни дърпали ушите. Още помня с ужас един директор, който, когато видеше дете да тича по коридора, започваше да го налага.

И сексуалното насилие не беше изключение –

като се почне от подвиквания, вербално унижение на сексуална основа и неприлични предложения, мине се през известното „обарване“ и се стигне дотам, че веднъж шест-седем момчета от класа се опитаха да изнасилят съученичка, която бяха завлекли в мъжката тоалетна. Сред тях беше дори кроткият симпатяга, с когото седяхме на един чин.

И ако си мислите, че поне педофилия е нямало в училището ми – уви, имаше. Смяташе се за срамно да се говори за тези неща, така че не знам какво са преживели другите, но мога да споделя личен опит. Един учител ме гонеше из класната стая през междучасието в опит да ме прегърне, канеше ме на гости и искаше да си говори с мен за секс. Друг ме галеше по гърба в час, докато гледаше как се справям с писмените упражнения.

А портиерът на училището веднъж ме притисна до физкултурния салон, рецитирайки „Зайченцето бяло“. За този случай поне се осмелих да разкажа. Нямаше последствия – портиерът остана на работа години след като завърших. Но да се учудвам ли, след като в наши дни при наличие на данни за сексуално насилие над 4-годишно момиченце в детска градина, месеци по-късно случаят дори не е стигнал до съда?

А как би могло да бъде

Образованието няма да стане по-добро, ако го върнем в аналоговата ера. Дори да се забранят мобилните телефони в училище, ако на учениците им е скучно и не виждат смисъл, пак ще има проблеми с дисциплината. И тези проблеми няма да се решат с наказания. Няма как образованието да стане интересно на децата, ако то няма връзка с техния свят.

Представете си сега, че мобилните телефони се използват в час, за да се състезават учениците кой най-бързо ще реши определена задача. Или да дават отговори на поставен въпрос, които се появяват на интерактивната дъска, щом се изпратят. Или да гласуват по дадена тема. Или да потърсят информация, която да представят в клас. Или да сравнят доколко достоверни са генерираните от изкуствен интелект данни за някоя личност.

Дали в тези случаи телефоните ще разсейват учениците, или напротив – ще стимулират активността им и ще ги приобщават към образователния процес?

Представете си, че в училище има сексуално образование и часове по емоционална интелигентност. Че децата учат къде са границите им и къде са границите на другия, как да общуват, без да се нараняват, как да не допускат омраза и дискриминация, кога да казват „не“... Дали това няма да спомогне за намаляване на случаите на тормоз, насилие и сексуални злоупотреби – както онлайн, така и в реалния живот?

Българската образователна система обаче, парадоксално, се опитва да се справи с дефицитите си чрез регрес.

Легитимиране на хомофобията чрез забрана на „пропагандата“, разделение между учениците и възпитаване в догматично мислене чрез часове по религия, засилване на демотивацията чрез забрана на телефоните, хаотични промени в учебните планове и изпитите, заплахи, наказания, дисциплинарни мерки.

Към това можем да прибавим и мерките, ограничаващи децата и извън училище – идеите да се забранят социалните мрежи до 15-годишна възраст и да се налагат още по-големи наказания, ако вечерно време непълнолетни са навън без родителите си.

Имам предложение. Защо да се въвеждат ограничения на парче? Направо може да се забрани използването на интернет, излизането от вкъщи без родител и всякаква информация, свързана със сексуалните отношения, до навършването на пълнолетие. След това младите хора трябва възможно най-бързо да влязат в конституционните си социални роли. Момчетата да се оженят (единственият път, когато думата „мъж“ се споменава в Основния закон, е във връзка с брака) за момичетата, които пък да родят. Така на абитуриентския бал, вместо да крещят числата от 1 до 12, завършващите училище ще дундуркат бебета.

А след няколко години децата им на свой ред ще влязат в образователната месомелачка, която ще е все така неадекватна на живота им и фиксирана в дисциплинарните мерки.