Американската мечта, европейската мечта, китайската мечта… Всички тези политически метафори са само част от опитите на поколения автори да опишат стратегическата култура на държавните и недържавните актьори в глобалната архитектура за сигурност.
Българската мечта, от друга страна, обикновено се използва по два начина. Първият изразява патриотичния патос за Велика България на три морета, който безспорно отразява конкретна историческа реалност от битието на страната ни, но се експлоатира и манипулира по толкова безпощаден и грозен начин, че по-скоро навява екстремизъм, отколкото патриотизъм.
Вторият обикновено включва заимстването на точно определени модели и нагаждането им към българската реалност, като например опитите да бъде създаден български Лувър, български South Park или български Манхатън. Това би могло да е символ на обикновена грандоманщина или на нещо още по-лошо – великодържавен инстинкт, който по нищо не се отличава от юлския маратон през 1949 г., когато мавзолеят на Георги Димитров е издигнат само за шест дни. Ето защо си струва да обърнем внимание на българската мечта и какво може да я превърне от изолиран феномен или културна прищявка в реалност, която трябва да бъде разгърната от по-младите поколения.
Корени и проекции на „българската мечта“
Уместно е историческите корени на българската мечта да се търсят в годините след покръстването на българския хаганат през 865-та, тъй като дотогава е приемливо да говорим за псевдодържавност, която не би могла трайно да се позиционира като част от цивилизационните пояси в Европа. Актът, с който хаганатът приема православното християнство за официална религия, е чисто прагматичен външнополитически ход – с него княз Борис I Михаил се стреми да съхрани българската държава на географската карта. В следващите векове стратегическата култура на България и българската мечта ще бъдат изцяло подражателни. Подобно на Русия по-късно, те ще търсят вдъхновение в културата на Източната римска империя (Византия), а българските владетели ще подражават на византийските си събратя.
С падането на Второто българско царство под османска власт езиковото и културното наследство на страната е напълно унищожено и единствено появата на „История славянобългарска“ успява да вдъхне свеж, макар и плах живот на новата българска мечта – Освобождението. То, разбира се, става факт, но заслуга за него има колкото Руско-турската война, толкова и Априлското въстание, което води до такива жестокости, че Великите сили нямат аргументи, с които да възпрат Русия да нападне Османската империя.
Макар и постигната, тази българска мечта почти веднага влиза в употреба от няколко империи. Първата – Русия, решава да превърне освободителната война в културно-религиозен акумулатор на геополитическа зависимост, която с времето придобива патологични размери. Втората – Германия, години наред изнася националистическа идеология към България, довеждайки до „романизирането“ на българското геополитическо мислене и в крайна сметка до формирането на един нов, радикален български национализъм, който значително се отличава от обективния стремеж на Левски, Ботев, Каравелов и Стоянов да видят България свободна и независима. Така тази мечта угасва със загубата на Втората световна война.
Искрен Иванов
Третата проекция на българската мечта обхваща социализма с български характеристики, който се състои от три стълба: трайното позициониране на страната в съветската сфера на влияние, налагането на марксистко-ленинската идеология и създаването на социалистическа средна класа. Именно последното продължава да бъде източник на соцносталгия днес, без да си даваме сметка, че социалистическата средна класа представлява изкуствено формиран феномен, който не може да се възпроизвежда поради спецификите на плановата икономика. С разпада на СССР и социалистическия блок България прегърна като своя мечта присъединяването към ЕС и НАТО – цел, която в първите години след 1989-та беше под въпрос, докато през 1997 г. българската икономика не преживя най-сериозната си криза след Втората световна война.
Българската мечта днес
За жалост, днес трудно може да говорим за българска мечта. Един от факторите е национализмът, който отново надигна глава и приватизира патриотизма като свой придатък. Така прагматично мислещите поколения бяха отблъснати от патриотичната идея, което окончателно доведе до овладяването на тези настроения от страна на националистите.
Искрен Иванов
Вторият фактор е, че доверието на българите в НАТО и ЕС беше сериозно разклатено не толкова от променените геополитически условия, след като Русия нападна Украйна, колкото от „класата“, която демонстрираха политиците на Запад. Глобалната криза на елитите доведе до изчерпване на лидерския капацитет и до цялостна липса на адекватни лидери, които да дадат на избирателите си нещо повече от класическите идеи за демокрация, човешки права и по-добър живот. И разбира се, изчезването на средната класа спомогна за изострянето на противопоставянето между богати и бедни, което поляризира българското общество във всяко едно отношение и го направи неспособно да защитава интересите си.
Или казано накратко, едва ли някой днес може да дефинира – или пък го е грижа да дефинира – какво представлява българската мечта. Тази политическа апатия е опасна, защото открехва вратичката към използването на понятието за политически цели и вместването му в съвършено различен контекст. Освен това има и геополитически измерения и може да тласне страната към маргинализация в рамките на ЕС.
За това вина имат и самите европейци. Реформата в Съюза е неизбежна, ако иска да остане цял и сигурен в една международна система, където държавните актьори продължават да се борят за глобално надмощие. Но тъй като на Европа ще ѝ трябват трилиони, за да се въоръжи, а и европейците не желаят да развалят средната класа и спокойствието си, по-големите държави явно са решили да заложат на друг механизъм за реформа – доброто старо поделяне на Съюза на две скорости.
Александър Малинов
То неизбежно ще запрати България в периферията на ЕС. Фактът, че страната ни вече е член на еврозоната, е може би единственият защитен механизъм за това в един момент да се окажем изолирани от процеса на реално вземане на решения в общността. Остава отворен въпросът дали отбранителните политики, които вътрешният кръг на ЕС ще формира, ще важат с пълна сила и за „втората скорост“. Изглежда, че по-скоро няма да е така, тъй като Франция не показва признаци, че би споделила ядрените си оръжия с европейското командване на НАТО, а Германия едва ли ще предприеме масово превъоръжаване.
В тези условия държавите от втората скорост ще се окажат напълно зависими от САЩ и американските оръжия, за да обновят и разширят отбранителния си капацитет. Изолирането на Източна Европа от единните механизми за развитие в ЕС неизменно ще формира предпоставки и за още нещо – появата на нови мечти за позиционирането ни като мост между Изтока и Запада.
Възможно ли е България да бъде мост между Изтока и Запада?
Най-просто казано – не. България не може да бъде нито регионален хегемон, нито мост между Европа и Азия, тъй като тази роля много отдавна е поета от нашата южна съседка Република Турция. Или както гласи теорията за регионализма на Бари Бузан, съществуват два вида държави: изолатори и буфери. Изолаторите могат да бъдат медиатори между Великите сили и да използват стратегическото си разположение, за да влияят на регионалните конфликти. Буферите, от друга страна, са държави, които сдържат конфликтите между големите, но са първите потърпевши от тях, когато в крайна сметка се стигне до сблъсък – както се случи с Украйна. Ако България се опита да изпълнява ролята на изолатор, рискува собственото си буфериране и превръщането на българската мечта в желание за геополитически реванш за измамените от Запада.
Искрен Иванов
В такава позиция се намира Унгария, която се опитва да играе ролята на изолатор, стъпвайки върху много тънък лед в политиката си, тъй като унгарските управляващи вярват, че членството на страната в ЕС и НАТО е сигурен клон, за който могат да се държат при толкова рискована стратегия. В мирно време това може и да е така. Но колко дълго и при какви условия – предстои да видим.
В този смисъл истинската опасност от налагането на унгарски сценарий в България идва не толкова от възможността за подмяна на ценностната система или налагането на някаква крайна форма от национализъм. Такива у нас изобщо липсват.
Александър Малинов
Понятието „ценности“ обикновено се използва, за да направи дадени хора по-интелигентни или за да впечатли някой висок гост с добре познатия рефрен колко гостоприемни и толерантни хора са българите. Съвсем отделен е въпросът колко от говорещите за ценности разбират какво означава това понятие, и схващат, че то има пряко отношение към националната сигурност. В крайна сметка класическата дефиниция за несигурност казва точно това – заплаха за екзистенциалните ценности на страната, сред които основна е сигурността. А за България екзистенциалните заплахи са няколко.
Първата е иранската ядрена програма, тъй като съгласно визуалните статистики, с които разполагаме, новите ракети на Иран могат да стигнат до България, Румъния и Гърция. Това налага решителна позиция от страна на нашата държава по отношение на иранската криза и категорично заклеймяване на всеки опит от страна на Ислямската република да развива ядрен потенциал за военни цели.
Втората опасност е от разливане на войната в Украйна, което може да стане, ако САЩ се фокусират прекалено много върху региона на Близкия изток. Именно тук „Европа на две скорости“ може да даде накъсо и тогава отбранителният капацитет на източноевропейските държави ще е решаващ за това до каква степен може да се противодейства на руските провокации по границата с НАТО. Третата заплаха идва от разделението в обществото, което на практика може да доведе до период на нова политическа криза. В сегашните условия тя би била фатална за политическото развитие на страната ни.
Едва когато България успее да преодолее тези краткосрочни заплахи и да изгради ясна визия за своята дългосрочна сигурност без дежурни формулировки, новата българска мечта може да стане реалност. Някои държави на Балканите вече започнаха да създават регионални формати за сигурност, които да гарантират, че интересите им няма да бъдат застрашени. Това е крачка, която страната може да обмисли в координация с партньорите ни от НАТО. В крайна сметка, ако ЕС наистина реши да се подели на две скорости, България не може да рискува да остане във втората. Това ще рестартира българската мечта, а младото поколение у нас лесно може да стане жертва на манипулации, които да му обещаят „още дълги години просперитет“.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни