Три минути. Толкова е времето между гласуванията на първо и второ четене на законопроект, приет с пълно мнозинство от 186 депутати от всички парламентарни групи (плюс четирима независими), присъстващи на заседанието на Народното събрание на 19 февруари 2026 г. Без дискусии, без експертни становища, без оценка на въздействието. Гласуването на първо четене е в 10:51, а на второ – съответно в 10:54.
Кой е нормативният акт, променен с такова забележително единодушие?
Става въпрос за Закона за закрила на детето (ЗЗД). Конкретно – за т.нар. регистър на педофилите, приет през лятото на 2023 г. по предложение на „Възраждане“. Отново „Възраждане“ инициира и гласуваното на 19 февруари изменение. С него част от регистъра става публична. По-специално, „три имена на извършителя, дата на раждане, постоянен и настоящ адрес, вид престъпление и размер на наказанието“, а за чужденците се включват и „данните за държавите по произход“.
Това нововъведение може да има последствия, отиващи твърде далеч – не само за извършителите, а и за някои от жертвите им, но също така и за цялото общество. Преди да се спрем върху потенциалното му въздействие обаче, нека припомним контекста, в който то беше прието.
Не консенсус, а поддаване на натиск
Гласуването на промените в ЗЗД става на фона на политическата употреба на една трагедия – смъртта на шестима души, между които и непълнолетно момче, в хижа „Петрохан“ и край връх Околчица. Още преди да стане ясно колко са мъртвите, случаят беше свързан с „педофилията“ и „сектите“ – токсични теми, особено когато са в комбинация, а отговорността беше хвърлена върху ПП–ДБ. Заради споразумение без правна сила, подписано от министър, чиято партия вече дори не е част от тази коалиция.
Етикетът „педофилия“ е прикрепен към трагедията на основата на твърдения от страна на един човек, който казва, че е имал интимни отношения с лидера на групата, когато е бил на 15 и повече години, и на подадени сигнали от роднини на дете – опасенията, изразени в тях, не са потвърдени. Дори да се окажат верни, няма никакви данни някой от ПП–ДБ да е знаел за това.
Светла Енчева
За сравнение, нека отново припомним, че кметът на Поморие Иван Алексиев (от ГЕРБ) публично защити учителка в детска градина в Каблешково срещу обвиненията, че е посегнала на 4-годишно момиченце. Подозрението за сексуално насилие в случая се крепи не само на думите на детето, а и на медицински свидетелства, установяващи болезнени издевателства и дори разкъсан химен. Наличието им е било известно на Алексиев към момента, в който защитава учителката. Това обаче не стана повод ГЕРБ да се асоциира с педофилията.
Под привидното единство при гласуването на промените в ЗЗД се открояват три вида парламентарни групи.
Първите („Възраждане“, ИТН и ДПС – Ново начало) активно призовават „регистърът на педофилите“ да стане публичен. Вторите (ПП–ДБ) се снишават, защото и без това без вина вече са обвинени в педофилия. Третите (останалите) са пасивни наблюдатели – било защото са печеливши от ситуацията (основно ГЕРБ), било за да не се набутват между точно тези токсични шамари.
Интересен детайл е, че макар законопроектът да е на „Възраждане“, представителите на партията са обрани в изказа си. Те изтъкват преди всичко необходимостта да бъдат защитени децата, позовавайки се на информация за различни форми на сексуални престъпления срещу малолетни и непълнолетни. Докладчикът Георги Хрисимиров посочва и статистически данни, показващи увеличаване на случаите на трафик на деца. Последното е отчасти подвеждащо, защото сексуалната експлоатация е само една от формите на трафик – наред с трудовата експлоатация, просията или търговията с органи.
За разлика от Хрисимиров, Тошко Йорданов (ИТН), който взема думата още преди депутатът от „Възраждане“ да е представил законопроекта, е неудържим. Той многократно използва думи, производни от „педофилия“, а следните словосъчетания – по няколко пъти: „педофилска секта“ (три пъти, два от които в съчетание с „петроханската“) и „ламата педофил“ (три пъти). В този словесен коктейл Йорданов 12 пъти споменава абревиатурата НПО в негативен контекст (едно от споменаванията гласи „педофилското НПО“), а ПП–ДБ, в същия контекст – 6 пъти. Без да броим споменаването на множество настоящи и бивши представители на коалицията и политици, асоциирани с нея.
И Хамид Хамид от ДПС – Ново начало споменава „педофилски НПО-та“. За разлика от Тошко Йорданов, който обвинява хора, организации и партии в прав текст, Хамид прави намеци като „има парламентарни групи, които се хвърлят на амбразурата да защитават педофилските прояви“. Когато заявява: „Макар и служебно, педофилите проникнаха в правителството на Република България“, председателката на Народното събрание Рая Назарян го съветва да се въздържа „от подобни квалификации“.
Ден по-рано впрочем, на 18 февруари, Хамид предложи възрастта на съгласие, която според Наказателния кодекс е 14 години, да се вдигне на 16 – отново без оценка на въздействието. Това беше прието, засега само на първо четене. Ако мине и на второ, 18-годишните, които са в сексуална връзка с 15-годишни, вече ще са престъпници и ще могат да влязат в „регистъра на педофилите“.
Възможни последствия от публичния регистър
На пръв поглед основанията за промяната в ЗЗД изглеждат благовидни. Да си представим обаче, че публичният регистър вече е факт, и да проиграем няколко възможни хипотези:
Първа хипотеза. Благодарение на регистъра живеещите в един блок разбират, че техен съсед е осъждан за педофилия. За да предпазят децата си, те го принуждават да напусне своя апартамент. Съседите си отдъхват. Но този човек не може да си намери жилище другаде, защото при всеки опит престъплението, за което е осъден, излиза наяве. Ако не иска да остане бездомен, ще му се наложи да заживее някъде, без да се регистрира адресно. За новите му съседи регистърът ще е безполезен, защото няма да знаят кой е този човек. Може да предположим, че немалко от включените в регистъра биха постъпили именно така, за да могат изобщо да живеят някъде.
Втора хипотеза. Случай на сексуално престъпление срещу дете става медийно известен. След излежаване на присъдата си извършителят излиза на свобода. Възмутени граждани решават да вземат нещата в свои ръце. От регистъра разбират къде живее той. Причакват го и го подлагат на линч, в резултат на който човекът умира. А възмутените граждани стават подсъдими за убийство.
Трета хипотеза. Осъден за сексуално престъпление срещу дете не живее нито на постоянния, нито на настоящия си адрес. Но хората, които живеят на тези адреси, стават непрекъснато обект на тормоз и агресия от страна на „борци с педофилията“. Макар да не са извършили нищо нередно, а някои от тях може дори да са жертви на осъдения.
Четвърта хипотеза. Баща е осъден, защото е насилвал сексуално детето си. Понеже бащата е в регистъра, познатите на семейството и на детето могат да се досетят, че именно то е жертвата. Така, вместо детето да се възстановява психически и да намери сили да продължи напред, публичността на посегателството прибавя нова травма към вече съществуващата.
Пета хипотеза. Лице със сексуални предпочитания към деца и много пари има идея как да разреши проблема с намирането на жилище за осъдените за педофилия, или поне на някои от тях. Построява сграда, в която се заселват само такива като него. Разбира се, под сурдинка. Обитателите на сградата заживяват като сплотена група, влияейки се един от друг, вместо да са в среда, която ги стимулира да потискат склонностите си. Организират си партита, на които присъстват малолетни. Така, вместо децата да са по-защитени, стават по-уязвими.
Шеста хипотеза. Извършители на сексуални престъпления срещу деца, които имат дебели връзки и/или са злоупотребявали с деца, за които на обществото не му пука особено, правят всичко по силите си да не бъдат осъдени. Съответно регистърът не се отнася за тях.
Пардон, последното не е хипотеза, а факт. Сещате ли се за протестантския пастор, за когото има данни, че е насилвал поне 14 деца от ромския квартал „Надежда“ в Сливен? Той е подсъдим от почти три години, но досега близо 30 съдии са подали отвод по делото. И няма кой да го осъди. А учителката от Каблешково – повече от година след като случаят стана публичен, няма информация за движението по разследването срещу нея. Въпреки че казусът беше прехвърлен на варненската прокуратура, след като бургаската с нищо не показа, че защитава интересите на детето. Много случаи на сексуална злоупотреба с деца пък потъват, без изобщо да станат публично известни.
Светла Енчева
Ако не публичен регистър, то какво?
С инициирането на публичен „регистър на педофилите“ „Възраждане“ не открива топлата вода. Подобни практики съществуват например и в САЩ. В някои страни от Западна Европа подходът е по-скоро противоположен – дори за престъплението да се съобщава, не се споменава името както на жертвата (или жертвите), така и на извършителя. А ако името на престъпника е било известно, има процедура то да бъде „забравено“ в интернет. На тази тема е посветен анализ (на английски език) в YouTube канала Type Ashton.
Основанията за премълчаването на самоличността на извършителя са поне две. Първо, след като е изтърпял наказанието си, се очаква той да има възможност да се реинтегрира в обществото. Всеки, който не е осъден на доживотен затвор, би следвало да има този шанс.
Второ, когато извършителят не е известен, това намалява риска да се появят негови подражатели. Има немалко случаи на хора, които стават престъпници, защото са се вдъхновили от други престъпници, добили популярност в публичното пространство.
Що се отнася до „възпиращата“ функция на публичния регистър, има предостатъчно данни, че тежестта на едно наказание няма особена превантивна функция. Щом дори перспективата за смъртна присъда не спира някои хора да извършват определени престъпления, рискът от публично опозоряване едва ли би имал по-сериозен ефект за тях. Да не забравяме, че Щатите може да си имат публични регистри, но си имат и досиетата „Епстийн“.
В България обаче акцентът пада върху тежестта на наказанията, а не върху превенцията. Ако някой има сексуална склонност към деца, той или тя може да не е в състояние да я преодолее, но е възможно да се научи да я контролира, ако получи съответната подкрепа. И в резултат на това да не злоупотребява с деца. Както един алкохолик не престава да бъде такъв, но може да спре да пие.
В немската документална поредица Die Frage например се представя историята (на немски език, но са налични и български субтитри) на интимна двойка мъж и жена. Те са част от група за взаимопомощ на педофили, обединени от каузата, че не искат да стават извършители, и получават психологическа подкрепа.
Друга форма на превенция, която в България не се радва на одобрение, е сексуалното образование. Колкото по-рано едно дете знае кое отношение към тялото му е в реда на нещата, кое не и как да реагира, ако допустимите граници бъдат прекрачени, толкова по-способно ще е то да разпознава сексуалната злоупотреба. И съответно да се предпазва от нея.
Работата с родителите е също много важна с оглед на превенцията. Защото някои от тях отказват да повярват, че детето им е било сексуално насилвано, особено ако извършителят е познат на семейството и то има доверие в него. Да не говорим, че има родители, които знаят, но си затварят очите. Особено ако извършителят е другият родител (кръвен или доведен) или техен интимен партньор.
Светла Енчева
За какво говорим, когато говорим за педофилия?
Когато една тема е табу, представите за нея са мъгляви и безформени. Така е с педофилията. За да можем ефективно да се предпазим от нещо обаче, на първо място трябва да знаем какво е то. Ала какво разбираме под педофилия?
Първо, дали е склонност, или постъпка? Според Световната здравна организация (СЗО) е влечение. В едно демократично общество човек не може да бъде осъден единствено защото има някаква склонност – престъпление е само ако направиш нещо (или не направиш, а е трябвало).
Второ, на каква възраст трябва да е едно дете, за да става дума за педофилия? Според СЗО педофилията е влечение към деца в предпубертетна или ранна пубертетна възраст. В българския Наказателен кодекс думата „педофилия“ не се споменава, но са забранени сексуалните контакти с деца под 14-годишна възраст. Над 14 са разрешени, освен при определени случаи, например когато тийнейджърите са в зависима позиция спрямо извършителя. Регистърът на случаите на педофилия обаче включва извършителите на сексуални престъпления срещу лица до 18 години. В широк смисъл думата се използва за сексуални контакти с лица, ненавършили възрастта за съгласие, независимо каква е тя.
Трето, трябва ли да има някаква възрастова разлика между извършителя и детето, за да можем да говорим за педофилия? Според здравия разум – да, според българското законодателство – не. Ако 18-годишно момче е правило секс с 13-годишно момиче, защото момичето го е излъгало, че е на 16, момчето може да бъде осъдено. И да влезе в регистъра на педофилите.
50-годишен човек обаче, който е във връзка с 14-годишно дете по взаимно съгласие, няма да влезе в регистъра. В Германия например възрастта за съгласие е също 14 години, но човек, имащ сексуални отношения с тийнейджър между 14 и 16 години, трябва да е най-много на 21. В България, вместо да се помисли за въвеждане на подобна възрастова разлика, директно се върви към увеличаване на възрастта за съгласие. За да се създадат „служебно“ още повече престъпници и да има с какво да се пълни регистърът.
Но може би целта е да нямаме общо споделено разбиране за педофилията, а да я възприемаме като аморфно плашило.
Така тя ще продължи успешно да се използва като средство за натиск, за опозоряване на политически противници и на НПО-тата. Дори въпросните партии, политици и неправителственият сектор като цяло да нямат нищо общо с педофилията и със сексуалните престъпления срещу малолетни и непълнолетни.
А който си позволи да изрази критично становище, трябва да е готов да поеме риска да му лепнат етикета „защитник на педофилията“. И все пак някой трябва да го прави, защото иначе съвсем ще затънем в блатото на популизма – със съдействието на партиите, които уж са демократични, но ги е грижа за оцеляването си повече, отколкото за демократичните ценности.
И няма кой да повдигне въпроса: в европейско общество ли искаме да живеем, което цени хуманизма, или в общество на позорни стълбове и линчове?
В крайна сметка „Възраждане“, които също се борят за политическото си оцеляване на фона на новия политически проект на Румен Радев, победиха без бой. За трети път, след като през 2023 г. предложиха „регистъра на педофилите“ и той беше приет, а година по-късно инициираха промените в Закона за предучилищното и училищното образование, с които беше забранено говоренето по теми, свързани с ЛГБТИ. А ПП–ДБ, колкото и да се снишават, са в губеща позиция.
Британците казват, че любопитството убива котката. Може да добавим, че популизмът убива политиката.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни