„Като писател аз не изживявам табута.“ Разговор с Марийке Лукас Райнефелд

„Нежно и дълбоко описание на едно детство, белязано от чувството за срам и мисълта за спасение. Книгата истински заслужава Международната награда „Букър“ за 2020 г.“ С тези думи миналата година журито награди романа на Марийке Лукас Райнефелд, сега издаден на български от ICU, в превод от нидерландски на Мария Енчева.

В „Неудобството на вечерта“ наративът се води от десетгодишната Яс, която е от набожно семейство. Още в началото на книгата по-големият брат на Яс загива в инцидент и за семейството се оказва напълно невъзможно да функционира заедно с болката. За смъртта нито се говори, нито успешно се мълчи. Книгата потъва във все по-голям мрак, но тук не става дума толкова за меланхолия, колкото за потиснати залежи на срам и гняв, които ще избият в болезнени посоки – психически, емоционални, физически. Дори за читателя понякога е трудно да продължи. Езикът на Яс е повече езикът на автора – силно поетизиран, пълен с метафори.

Севда Семер разговаря с небинарния по пол нидерландски автор (на английски Райнефелд предпочита местоименията they/them – „те/тях“, тъй като не се идентифицира с нито един от двата пола) за табутата в текста, за една от шегите в книгата и защо я няма в английския превод, както и за последния случай, в който чухме името Марийке Лукас Райнефелд.

Откъде ни отговаряте в момента?

Намирам се в Утрехт, в новия ми дом. Живея тук вече четири седмици. Все още свиквам с мястото. Нямам никакви мебели, нито пердета. Затова разпънах една палатка и сега къмпингувам в собствения си дом.

Части от книгата Ви са автобиографични*. Напоследък виждаме все повече автобиографични романи – защо е така според Вас?

Мисля, че като писател търсиш това, което е най-близо до теб, това, което те докосва най-много – и често са нещата, които сам си изживял. Дори в романи, които не са наречени автобиографични (като моя), все пак има такива елементи. Често това е просто рамката на книгата. Струва ми се, че един артист страда по-малко, когато превърне страданието в изкуство. Вероятно заради това има все повече и повече автобиографични книги.

Романът Ви засяга сериозни табута: има насилие върху деца и животни, самонараняване – и кресчендото на финала. Защо според Вас е важно да се пише по директен начин за тези неща?

В работата си търся границите, а също и откритостта, която като човек показвам по-малко. Като писател аз не изживявам табута, а само като човек. Никога не ми е минавала тази мисъл предварително: „О, сега ще разруша няколко табута!“ – не, аз трябваше да пиша за това. Историята нямаше как да се получи без тези теми. Исках да покажа суровостта на провинцията със светлите и с тъмните ѝ страни. Не би трябвало да се смущаваме от нещо подобно или да го избягваме.

Казвали сте, че написването на „Неудобството на вечерта“ е отнело шест години. Как процесът беше различен в края в сравнение с началото на книгата? Знаехте ли от самото начало, че ще се превърне в роман?

Първоначално приличаше повече на дневник, пишех го за себе си. През тези шест години имаше много версии. Търсех как да представя историята, какво мога и какво не мога да разкажа. Едва в последната година от писането – след като приятел ми каза, че трябва да пиша безмилостно – посмях да вляза изцяло в процеса и да приключа книгата. Но чак при написването на последната страница си помислих: „Сякаш написах роман.“

Бихте ли казали нещо за решението си да се оттеглите от превода на стихосбирката на Аманда Горман**?

Всичко, което искам да кажа, го има в стихотворението ми Everything inhabitable.

Според Вас възможно ли е един преводач да бъде напълно точен с оригинала – или виждате превода повече като вид съвместна работа с автора? Известен е случаят с шегата за Хитлер във Вашата книга, която е била пропусната в английския превод, тъй като е сметната за твърде обидна.

Да, понякога съжалявам, че се съгласих да махнат шегата за Хитлер, защото беше много смешна. Определено го виждам като вид съвместна дейност, но в крайна сметка решенията са на автора, а не на преводача.

Какво четете напоследък?

Тъкмо започнах „Шъги Бейн“*** на Дъглас Стюарт. Не мога да кажа много за нея, понеже съм още в началото, но засега наистина ми въздейства.

За кого е Вашата книга?

За всички, но виждам, че книгата се харесва предимно на хора, които се чувстват по подобен на Яс начин. Това ми допада. Как те се разпознават в нея и вече не се чувстват толкова сами. По този начин имам усещането, че Яс е прегърната от хората.

* Семейството на Райнефелд живее във ферма в провинцията и също губи дете при инцидент.
** Младата Аманда Гордън става известна, след като на церемонията по встъпване в длъжност на президента Джо Байдън прочита стихотворението си „Хълмът, който изкачваме“. Впоследствие Гордън одобрява избора на Райнефелд за преводач на нидерландски на своята дебютна стихосбирка, но статия критикува решението заради това, че Горман е тъмнокожа, а Райнефелд – не.
*** Дебютен роман на шотландско-американския писател, с който той спечели британския „Букър“ за 2020 г.