Лиз Райт за куража да си уязвим и прозрачен

Тя идва от малък южняшки град, където гласът се ражда още в църквата и музиката е едновременно молитва и игра. Първо е пианото, после песента – топла, дълбока, носеща спомен за корените и същевременно търсеща нови посоки. С времето открива, че госпълът и джазът могат да се прегърнат, че блусът има място до тях, че една история може да се разкаже и с шепот, и с крясък, и с тишина. Гласът ѝ е разпознаваем, земен и въздушен едновременно; кара публиката да се чувства не като статичен наблюдател, а като част от разговор. Всеки неин концерт е покана за близост, за споделяне на вътрешни светове, за тиха сила и откровение.

Вече две десетилетия тя е сред най-значимите съвременни американски изпълнители, чиито песни прекосяват жанрове и социални граници, за да дават любов, човечност и близост. В кариерата си е записвала за водещи компании, издавала е албуми, попадали в класациите на Billboard, а песните ѝ са стигали дори до плейлиста на Барак Обама. Паралелно с музиката тя развива и друга страст – кулинарията, като създава пространство в Чикаго, посветено на храната и общността. В последните години основава собствен лейбъл, с който си връща правата върху записите и изгражда нов модел за артистична независимост. С най-новия си албум Shadow отново се връща към темите за любовта, загубата и изцелението, съчетавайки американската традиция с международни музикални влияния. На тазгодишния Plovdiv Jazz Fest Лиз Райт ще има концерт на 8 ноември заедно със своя квартет в Дома на културата „Борис Христов“.

Какво е музикалното наследство от детството Ви – питам най-вече за църковните корени. Кои елементи все още резонират в музиката Ви днес?

Песните винаги са начин да бъдеш в общение. С природата и с хората. Мисля, че именно това научих от времето, прекарано в църквата. Църковната служба, поне в американската църква на чернокожите, е наистина специална, защото хората не само четат Библията и се опитват да разберат как да живеят, но и споделят много. Разговаряме за това, което се случва в живота ни, и се насърчаваме един друг. И така, тази идея да се опитвам винаги да намирам нещо подхранващо и вдъхновяващо в музиката се е пренесла и в мен. Винаги мисля за това как ще се почувстват хората; усещам, че имам мисията да нося радост и сила и да подхранвам. Това е много важна част от мен като артист. И е важно призвание, което съм приела от детските си години в църквата и все още го приемам много сериозно.

Но Вие също сте култивирана и подхранена от много хора и артисти. В албума си Grace сте избрала някои песни, които са Ви дали много – на Рей Чарлз, Нина Симон и други. Какво търсите в тях?

Знаете ли, винаги се опитвам да си спомням. Опитвам се да си спомня радостта и мъдростта на моите предшественици. В тези песни и в начина, по който са изпълнени, има страхотен талант и много мъдрост. Искам също да си спомня и какво е преживявала Америка като страна, когато са били записани тези песни. Винаги се опитвам да си припомня тази сила и тази издръжливост. И наистина гледам да размишлявам, докато ги пея. Питам се какво са преживели, каква смелост са имали тези артисти, за да продължат напред. Каква вяра са имали, за да живея сега в реалността, която имам. Та затова пея техните песни. За да си спомня силата им. Така аз също мога да бъда част от напредъка.

Като артист с дълбоки духовни корени чувствате ли призвание да говорите за социални проблеми и чрез музиката си, или предпочитате по-личен и споделен подход?

Склонна съм да напомням на хората чрез музиката за красотата на нашата обща човечност. Да се позовавам на мъдростта на природата, така че хората да могат да я приложат към това, което става в политиката. Смятам също, че пеенето пред публика е и акт да си пред хората и да си различен от тях. И дали е за шоу или не, да си уязвим и прозрачен е само по себе си акт на кураж, както и политически акт.

Във Вашите песни, почти като в онова зрънце пясък на Уилям Блейк, се вижда музикална вселена. Понякога дори в една песен има джаз, госпъл, блус, фолк музика, но все пак имате ли предпочитан жанр?

Не мисля в жанрове. Отразявам своя опит като човек, като американка, като жена и намирам за съвсем естествено жанровете да се смесват. Мисля за тях не като за културни традиции, а по-скоро като за места, които дават силен принос. Струва ми се, че стилът ми вероятно има доста общо със стила на визуален артист. Реагирам и правя неща, които може да са от различни традиции, медии, стилове, материали, за да изразя онова, което става в ума ми, в сърцето ми. Мисля, че има граница на степента, до която мога да се придържам към рамката и езика на пазара. Ако създаваш изкуство, трябва да позволиш на изкуството да те води, но ако го продаваш, просто правиш всичко възможно, за да го продадеш. Същевременно обаче смятам, че хората, които продават изкуство, не трябва винаги да диктуват как един артист вижда себе си или своето творчество. Моят житейски опит е дълбоко американски, дълбоко свързан с хората, от които съм се учила, които съм обичала и с които съм се сприятелила.

Мислите ли, че в днешното разделено общество музиката може да вдъхновява промяна и обединение?

Мисля, че да. Тя е чудесен начин да покажем уважение и загриженост един за друг. Не е нужно да приемам напълно някой конкретен жанр, за да уверя определени хора, че наистина ме е грижа за тях, че ценя тяхното присъствие. Но понякога, за да покажа съчувствие и уважение, пея – за да разберат, че ги гледам и ги слушам. Например работих с един млад блестящ композитор от най-северната част на Холандия на име Тан Вабенга и той ми разказа история за свой приятел, сириец, преживял много войни, свидетел на бомбардировки и сражения близо до дома си. Човекът даже си разработил специална техника, с която се научил да заспива. И това е вид умствена и духовна практика, която се е развила от суровата необходимост да спи. Историята ме развълнува много. Като потомка на роби аз мислих за историята с месеци. Когато написах песента, в крайна сметка изпях припева на арабски, защото английският ми се струваше твърде беден за емоциите, които изпитвах. Накрая се запознах с този млад мъж, Васим, който е прекрасен. Благодарна съм, че имах шанса да пея на неговия език и за пореден път да си дам сметка, че никога не бих загърбила възможността, която изкуството ни дава, да се свързваме с хората и да споделяме нашата човечност.

Ще се върнете в Пловдив, където бяхте преди шест години... Какво беше Вашето най-силно впечатление от този опит?

Много харесвам българската публика. Усещам някаква гордост, която излъчват хората, и разпознавам тази енергия. Чувствам се много добре в Пловдив. За моя изненада, когато потъна по-дълбоко и пея песни, с които семейството ми или хората в южните щати наистина биха се идентифицирали, получавам много отзиви от български слушатели, че и те усещат свързаност. Това за мен е наистина изненадващо. Много е забавно да наблюдавам на какво реагират хората.

Къде според Вас се крие магията на живото изпълнение?

Мисля, че се крие в чувствата. Толкова е красиво това, което усещаме заедно! Емоциите представляват една много интелигентна част от нас като човешки същества. Невинаги им вярваме, не разчитаме на тях толкова, колкото бихме могли. Но те са чудесен път към разбирането, към истинското осъзнаване. Затова съм много щастлива, че имаме тези възможности да преживяваме концерти на живо. Преди няколко години някой ме попита: „Какво искаш да изпитват хората след твоите концерти?“ И аз казах, че повече от всичко искам просто да се радват, че са живи. Искам да си спомнят за миг, че поезията е жива и че са хора. Ако по някакъв начин почувстват това, ще бъда наистина щастлива.

Кой беше първият албум, който сте си купили?

Помня първия билет за концерт, който си купих, но не и първия албум. Вкъщи имахме плочата Amazing Grace на Арета Франклин. Като дете се взирах във винила толкова много – това е едно от първите ми визуални преживявания с плоча. Тремейн Хокинс също е част от моята същност, тъй като съм роденa по времето на съвременното госпъл движение. Тогава имаше много артисти, които се занимаваха с госпъл музика и можеха да пеят във всеки жанр наистина много добре. Те просто говореха за Бога. Това бяха християнски песни.

А кой беше първият концерт, първият Ви билет?

Баща ми беше много строг, а аз точно преди да вляза в гимназията, си купих билет за концерт на Кърк Франклин. И той, подобно на други съвременни госпъл артисти, беше много популярен и в поп света. Така че за първи път щях да видя група, за която да разкажа на приятелите си в училище.

Смятате ли, че в момента е важно християнството да бъде приобщаващо?

Да, разбира се. Според най-важния пасаж в Светото писание Бог е любов. Със сигурност сме загубили пътя си, ако разпространяваме нещо, което е противоположно на любовта. Християнството трябва винаги да бъде врата, която се отваря лесно и остава отворена, защото, ако някой наистина се интересува от посланието на Христос или от библейските ценности, то любовта трябва да бъде в центъра. Затова винаги усещам кога хората са загубили сигнала – когато любовта не е там.