Здравей, Нева!

Ще ми бъде любопитно да прочета твои размисли относно общуването. Цял живот се измъчвам, че не съм достатъчно общителна, че не съм непринудена в комуникацията си с другите, че съм скована и скучна. Недолюбвам т.нар. small talk, но и не умея да го прескачам, за да достигна до по-вълнуващ и удовлетворяващ разговор. А обичам да съм сред хора.

Добре че имам общителна сестра да ми „прокарва път“ в близки и далечни компании. От друга страна, осъзнавам, че това ми е попречило да развия тази си способност, наясно съм, че и това се учи! От трета страна (дръж се), често ме мързи да говоря и избягвам срещи, за да не ми се налага…

Чисто и просто не ми остава енергия от толкова опасения как ли се справям… ха-ха, не ми е лесно, знам. А според мен една от основите на хубавия живот е способността да общуваш. Много пътища може да ти отвори, много положителни преживявания да ти донесе! Темата има много нюанси, които няма как да откроя, ще стане прекалено дълго. Това са моите лъкатушещи размишления, надявам се да прочета и твоите!

Боряна

„Вие италианка ли сте, или чужденка?“, пита младежът на съседната седалка, което, макар и да излитаме от Италия, е странен въпрос за самолет. „Аз съм българка, значи вие сте чужденец“, отговарям и се усмихвам, за да види, че не е с лошо. „А откъде сте?“, продължава той. „От България?“, отговарям, уж озадачена от недосетливостта му, и пак се усмихвам, за да види, че е на шега. Чужденецът също се усмихва, следва бърза размяна на биографичен минимум и пет минути по-късно дружно потъваме в неговото „бартедзàги“, което уплътнява половината ни полет.

Сега, аз може да не съм италианка, но съм италианистка и за мен откриването на „бартедзаги“ от професионална гледна точка е златна жилка. През 1949 г. един милански господин, Пиеро Бартедзаги, започва да съставя кръстословици за La Settimana Enigmistica – седмичник за главоблъсканици, който излиза до ден днешен. Публикува ги четири десетилетия (до смъртта си), винаги на с. 41 и подписани само с „П. Бартедзаги“, и фамилията му става нарицателно за трудна кръстословица. От 90-те години в списанието застъпва синът му Алесандро (той е съвременният автор на „бартедзагита“), а другият му син Стефано става теоретик на ребуси, гатанки, анаграми.

Е, мила Боряна, идната седмица чакам по пощата 400-страничната история на кръстословиците, написана от Стефано Бартедзаги и красиво озаглавена „Вертикален хоризонт“. Дали от моето запознанство с тази материя може да произлезе нещо интересно за някого – нямам представа. Но честно казано, нямам представа и дали нещо смислено произлиза непременно от чието и да било запознанство с химията или икономиката, да речем. Така че си запазвам правото на добро изкарване и на добро очакване. Едно ми е ясно: изключително съм благодарна на Борха и на прошарените си коси за възможността да си говоря с почти всички без някогашното напрежение.

Борха беше прекият ми шеф, докато стажувах в elmundo.es – пращаше ме да събирам сведения по непознати теми на моя кекав испански. Шест месеца плюене в пазвата и леки световъртежи преди всяка мисия – и станах нов човек, скло̀нен да влиза в несвойствени обсъждания и да се наслаждава на случайни събеседници. Възрастта се оказа друг коз – нали си забелязала как най-малките и най-големите някак усещат, че имат право да са извън протокола и да питат по същество, да надничат, където не са ги канили, и да се държат с останалите като с роднини?

Човек не бива да е самотен – на такова мнение съм аз. Човек трябва да се отдава на хората дори и ако не искат да го вземат. А ако все пак е самотен, трябва да мине през вагоните. Трябва да намери хора и да им каже: „Ето. Аз съм самотен. Отдавам ви се без остатък.“

Венедикт Ерофеев

Попадала ли си на репортажи за деца, отгледани от животни? Винаги става въпрос за трагични обстоятелства и нещастни съдби: Маугли е само в книгите, Ромул и Рем – в легендите. „Ранното взаимодействие с онези, които се грижат за нас – казва една страхотна статия за установяването на връзки с хората, – може драматично да се отрази на бъдещото ни себевъзприятие, на очакванията ни към другите и на начина, по който обработваме информацията, справяме се със стреса и владеем емоциите си като възрастни…“

Общуването за човека е като дишането – някъде му е леко и радостно, другаде го трови или обръща в бягство, веднъж е привилегия, друг път тегоба, но без него няма как. За самотата специалистите говорят като за епидемия и ускорител на всякакви болести, защото сме „задължително стадни“ и по природа устремени към игри (а игрите искат партньори). И понеже не става въпрос за избор да бъде или да не бъде, единственото, което ни остава, е да потърсим правилната доза и качество общуване за своите потребности…

Както всяка стара дума, „общ“ може да значи много неща, включително противоположни („общата култура“ е нещо, от което се иска повечко, „общите приказки“ – такова, от което е добре по-малко). Струва ми се, че „общ“ в „общуване“ е равносилно на „несам“. И ми се струва, че в трите абзаца на твоето писмо говориш за поне три вида комуникация, за които приемаш, че не ти достига я талант, я енергия, я мотивация. Аз обаче имам някои съмнения.

Ако общителността например е охота за група, за глъч, за постоянно взаимно моделиране и зареждане, защо да я изпитваш в по-малка степен да значи, че си ощетена? Може вече да имаш това, което по-общителните си набавят по своя начин; може да усещаш вкуса на социалната „храна“ по-фино, ако е в по-малки количества… Неангажиращото бъбрене, което разбираме под small talk, често може да е обратното на заедност – то е по-скоро ритуална форма със съдържание главно за пълнеж. Може би не трябва да търсиш в себе си сили да го прескачаш, а събеседници, с които въобще да не минаваш оттам?

Да обичаш да си сред хора не е непременно да обичаш да разговаряш. Понякога общуваме чрез гледане. Чрез мимика. Чрез начина, по който се обличаме; чрез чистотата на мястото, което зависи от нас; чрез цветята на балкона. Чрез оказване на анонимна помощ. Чрез изкуство или наука – през вековете и границите. Чрез неподвижност, покашляне, избор на цвят. Има толкова начини да не сме сами или да изразим себе си… и за всички ще се намерят хора, които да отговорят с ентусиазъм, с враждебност или с обикновен камилски „хръп“.

И там някъде, на хиляди мили оттук, в една южна страна, в една кантора, в една от сградите на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болка се напрягаше да чуе следващите звуци. Отваряне на прозорец. „Ах“ – облекчено въздъхна старецът.

Рей Бредбъри

В тази сцена от „Вино от глухарчета“ един бивш военен в инвалидна количка звъни от Щатите на приятел, който знае какво да направи – отива до прозореца и оставя в слушалката да нахлуе град Мексико. И въпреки че всичко в описанието – от телефона до града – е станало възможно благодарение на натрупването и размяната на думи, ето ти общуване без среща и разговор. (Не съм чела романа – помнех само този момент, за който някой ми е разказал. Докато издирвах източника, попаднах на блог, в който една жена на име Лидия отвори прозореца и за мен. Ето ти общуване и без познанство…)

Наскоро прочетох някъде, че свенливостта в общуването може да се тълкува и като нежелание за поемане на отговорност. Всяко отваряне на устата, всяко излизане от очертанията на собствените ни разбирания, всяко привличане на погледите е възможност да се изложим… Ще ти задам един въпрос, който съм си задавала безброй пъти и чак когато взе да ми става смешно да си отговарям, почувствах, че е имало смисъл. Какво е най-лошото, което може да стане, ако ти се прище нещо да кажеш или да изтанцуваш пред хора? Да се покажеш скучна или тромава? Да се разочароват от теб, защото не си по-така или по-иначе? Но как това може да е по-лошо, отколкото да се снишаваш от страх?

Заповядай още малко от собствените ми „тренировъчни“ въпроси относно общуването (най-много да се изложа, но поемам тази отговорност). Длъжна ли си да си интересна? Не. Длъжна си да си почтена. Възможно ли е да изглеждаш и звучиш добре по всяко време и от всички страни? Не. Може би само за онези, които те обичат. Очаква ли се от теб да си спонтанна, бърза и остроумна? Не. Освен ако не се занимаваш с импровизационен театър. Нужно ли е да си дейна, бодра и вездесъща? Не. Достатъчно е да си спокойна и последователна. Трябва ли да се притесняваш и самонаказваш, ако отсреща те погледнат със снизхождение, защото не си доразбрала, или те нагрубят, защото не си угодила? Не. Но честито: вече знаеш с кого да не общуваш.

Напълно съм съгласна, че в основата на хубавия живот е успешното общуване и че способността за това се развива. Несамотата е определяща за здравето ни, обменът с другите – част от естеството ни. Но всеки си има степени и способи – до по-широко общуване не бива да се стига през насилване на даденостите и паническо препускане към неясно какви постижения. Общуването става по-лесно, когато си изясним ние кои сме и какви ни се падат останалите. Ако допуснем, че сме равни и добронамерени, хубавата изненада е, че ще получим многократни потвърждения за правотата си.

Мисля, че човекът има възхитителен потенциал, а съм любопитна, лакома за истории и идеи. Това е двигателят, който ме изкарва от саможивост и срамежливост. Твоят вероятно е друг, но ето една „рампа“, по която да го пробваш: повечето хора са като нас и се боят от същите неща, а нуждата им от топлота или разбиране е сходна. И още една: навън има повече дружелюбност, отколкото в представите ни за навън. И още: ти може би си единственият шанс на даден човек в даден момент да се свърже със света. И накрая: светът ни е дом, а човечеството – семейство, така че имаме и правото, и задължението да се осведомяваме как е.

Тази есен проектът Humans of New York ще стане на 10 години: един младеж с фотоапарат, Брандън Стантън, ходи по улиците, снима минувачи, убеждава ги да му разправят нещичко за себе си и публикува фотография плюс текст онлайн. Отначало е само Ню Йорк, а последователите са няколко хиляди, после Стантън започва да гастролира по същия модел и в чужбина – Мексико, Уганда, Германия, Ирак. В момента над осемнайсет милиона почитатели чакат новите му човешки етюди. Искам да завърша със семплата стратегия на Стантън в заговарянето на непознати по улицата: не се приближавай откъм гърба, гледай да не звучиш заплашително, питай за нещо трудно в живота им. „Колкото повече го правиш, толкова повече се получава.“


Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.