Капка Касабова – за животворната, стихийна и нежна душа на света

Писателите често биват идентифицирани с произведенията си. Още по-силен е рефлексът те да бъдат определяни чрез книгите си, когато съдържанието им не е художествена измислица. Капка Касабова тръгва на път, преди да започне да пише. Последните ѝ четири книги (които формират балканска четирилогия) се превръщат в глас на хората от периферията, в трансгранични летописи, в своеобразна Червена книга от съдби, взаимоотношения и знание, което губим. Но и в истории за пътя като свобода и търсене – отвъд „племенната паст“ („Към езерото“), захранвана с общи страхове и вина.

Балканите са травматично място. Място, на което всяка държава настоява на своя разказ, на своята трактовка на историята. Но хората тук са свързани с невидими нишки – родови и културно-исторически, защото паметта е по-стара от настоящите държавни граници. Тук са билкарките, помаците в Западните Родопи, пастирите в Пирин, събирачите на гъби или последният оцелял човек, грижещ се за диви коне, шепата хора, пръснати в различни планини, които се опитват да съхранят стада от автохтонни породи. Въпреки недомислиците в законодателството. Всички те живеят с фаталистичното усещане, че са последните, че няма кой да ги наследи. Капка Касабова говори и живее сред тях. И се превръща не просто в летописец на тези екосистеми от хора и други биологични видове, а и в човек, който е допуснат до съкровената простота, до извора на живота им.

„Макар историята да се живее хоризонтално, тя се осмисля вертикално“, казва писателката в книгата си „Към езерото“. Последните ѝ две книги („Еликсир“ и „Анима“) са генофонд на невидимите хора, живеещи с мисията да опазват.

Пастирският живот е суров и безпощаден, консервативен, но и дълбоко традиционен, облегнат на вечната „света троица“: стадо, кучета, човек. В тази екосистема човекът е равнопоставена (а понякога и най-незначителната) брънка. Преместването в търсене на паша е сезонно обусловено от хилядолетия. То е така нареченият трансхуманс, дълбоката култура на съвместното живеене и придвижване (на хора, кучета, коне, стада), в което не би могъл да оцелее никой, който не се съобразява с природните закони. Вероятно един от негативните обрати в човешката история настъпва тогава, когато „чергарите са станали другият в очите на уседналите“, пише Капка Касабова в една от книгите си.

В творчеството ѝ съжителстват документалният разказ, пътеписът и есеистичното.

Усещането, което със сигурност остава след среща с книгите ѝ, е, че всички ние сме части от общия пъзел – антропологично, екологично, исторически, психологически и в съхранените кодове на родовата памет.

Капка Касабова е билингвистична поетеса и писателка – нейните книги са написани в оригинал на английски език. На български те излизат в превод и благодарение на езиковото сътрудничество на авторката с нейните преводачки Невена Дишлиева-Кръстева и Мария Змийчарова. Родена в София, на 18 години тя емигрира със семейството си в Нова Зеландия. От 20 години живее в Шотландия. Носителка е на авторитетни световни литературни награди, книгите ѝ са утвърдени като модерна европейска класика и са преведени на двайсет езика.

Капка Касабова и литературно, и житейски има звънлив глас и широко отворени очи. Да, буквално и метафорично. След разговора с нея се сетих за кратък епизод от „Анима“, в който любопитно е обяснено как се брои голямо стадо, да речем от 600 глави. Животните текат ту като река, ту на отделни ручеи из пейзажа, спират, за да пасат, непрекъснато и бавно се преместват. Овчарят има няколко набелязани овце, трябва да намери тях. Ако те са там, стадото е цяло. Бройката иначе винаги леко варира – заради вълци, болести или нови раждания, но погледнато отвисоко, цялото и неговата анима са там.

И понеже книгите имат силата да ни предлагат генерални метафори, мисля си, че така бихме могли да бъдем преброени и ние – тук и сега, в пейзажа от първата четвърт на XXI век. Докато има хора като Капка Касабова, които да ни опишат, нашата цялост е защитима.

Кои са съвременните номади?

Номад е напоследък модна дума за хора, които имат лукса да се движат през всякакви граници. Ако погледнем корена на думата, на гръцки тя означава да се движиш в търсене на паша. Говорим за междувидово движение – хора и животни заедно. Иронично е, че сега говорим за дигитални номади и трансхуманизъм, а номадството е трансхуманно – хора, животни и земя в симбиоза. А ние сме стигнали до пълното разделение на видовете, до степен, че изкуственият интелект се превръща в идеология – вече не е само пристрастяване към дигиталното. Ние сме разделени от животните и земята си, не знаем откъде идва храната ни, не знаем по какви пътища е стигнала до супермаркета (разбира се, говоря за индустриалната, комерсиализирана храна, която повечето хора са принудени да консумират). Сега вече започваме да се разделяме и от себе си, от нашата биологична и духовна същност. Започва сливане на органичното със синтетичното.

Много бих искала да има алтернативи – затова ходя по такива места, затова пиша такива книги. За мен там е по-интересното бъдеще.

Означава ли това, че е възможно развитието ни да е циклично и един ден отново да се върнем към природното живеене? Дано не е дистопичен поводът, разбира се.

Няма как да не споменем войните. Няма как да не споменем взаимната свързаност на индустриализацията и военизацията. Голямата индустрия храни война, а не нас. Малките бизнеси хранят органичното, хранят семейства. Това са животворните връзки между хора, места и други биологични видове. Колкото по-монолитно и по-едро става едно явление, толкова повече се обръща срещу живота.

Но да се върна към номадите. В истинския си смисъл на свободно движещи се с природна цел хора в Европа такива вече няма, освен последните подвижни пастири и някои от онези, за които пиша в „Еликсир“ и които посвещават дните си на събиране на растения. Бих казала, че страстните гъбари са пастири на гъбите. За тях това е вид общение с гората и планината.

Мен също са ме наричали номад, но аз не съм. Винаги съм имала дом.

В „Анима“ има портрети на пастири – козари и овчари, които не се идентифицират с материални притежания и са способни да се грижат за големи стада животни, да живеят само с един покрив над главата си, в пълна изолация, да делят условията си със своето стадо и кучетата, които са тяхното семейство. Те са последните останали номади в Европа – забравени хора със забравени животни.

Затова и нарекох последната си книга така. Заради тази стихийна и нежна душа на света. За мен присъствието на Пирин е много различно от това на Западните Родопи или Рила. Пирин е вертикален, някои го определят като мъжка планина. В него има нещо брутално, може би и заради бруталната история на комитите, които са извършвали ред престъпления там, убивали са и местни, свои съселяни. Мюсюлманското население по Струма го няма, защото четите са изтребвали хора или са ги изселвали. Една от моите героини ми сподели, че баба ѝ е била туркиня. Това ме учуди – значи нещо остава, оцеляват истории, думи, златни обички, които следващото поколение носи. Вероятно тези хора са били юруци – една друга номадска общност, с времето претопена в българското население. Тези изчезнали подвижни народи все още присъстват в планината – по Струма големи станове са имали и каракачаните, и юруците, и българите, чиито мъже в повечето време са водили полуподвижен живот и са се качвали по високите пасища с животните си. Присъствието на тези хора там все още се усеща и мисля, че тази сила, тази мощ се вля в мен през книгата.

Вие сте сменяла не просто държави, а и континенти. Какво Ви дадоха тези големи премествания – от България в Нова Зеландия, след това в Шотландия?

Най-важното може би, за което си давам сметка чак на този етап от живота си, е колко е било важно да изживея тези 12 години в Нова Зеландия, където ми беше трудно и където не останах, но останаха родителите ми. Имах обаче много формиращи преживявания, там минаха и университетските ми години. Най-важното беше това излизане от евразийското пространство. Тихоокеанската перспектива е съвсем различна – оттам всичко изглежда далече, ти си на остров. Мисля, че нямаше да бъда това, което съм, нямаше да имам този поглед без тези години. Имах един месец стаж в Таити, Френска Полинезия. Един месец не е много, но там времето тече различно.

Впрочем за мен на най-интересните места в България, както и в Шотландия времето тече по-бавно. В развития свят индустриално-технологичното време е много забързано. Там, където има повече природа, особено вода и гори, времето според моето усещане се забавя. Това са места, на които то не е само човешко. Всеки вид има своето време. Например билките и гъбите – те не растат само над земята, корените им са важни и през зимата под земята тече живот. Там, където има минерални извори, има особено присъствие, облагородяване на цялата атмосфера. Пречистване. Като пералня, от която душата излиза различна.

Какво Ви синхронизира с тъканта на цялото?

Писането – то е в сътрудничество с местата и хората им. Те захранват писането ми, те го ръководят и насочват. Енергията и гласът ми идват оттам. Мисля, че основният ми двигател е проучването как работи съзнанието, как различните му състояния се сливат с определена география или земни форми. Така намирам този синхрон с цялото сътворение – през общуването с такива места. Аз имам нужда от самота. С дивата природа трябва да си насаме. В човешка компания нещо важно ще ти се изплъзне. Това е духовно, сакрално преживяване.

За книгите си обаче имам нужда от водачи и спътници, защото те не са мои монолози – те са книги за хората, полифонични са. Аз пиша за хората дори когато пиша за овцете.

Щастието за мен е да имам достатъчно свобода сред дивата природа, но и подходящите спътници с техните неповторими, безценни, скъпи гласове.

Обожавам самотните им гласове. Щедростта, която винаги срещам – щедри хора, готови да споделят живота си, себе си, местата си, храната си с мен. Дори един от героите – Камен, който не беше от гостоприемните – също ми даде много по своя начин. За мен беше изключително ценно да срещна човек, който няма нищо за хората, защото дава всичко за животните. Неговата мисия не е човешка, по-голяма е. Тя е екологична. Хора като него и Стамен спасяват Земята всеки ден, докато хранят стадото си. Това е исполинска мисия и те са много самотни в нея.

За мен писането и живеенето са неразделни – нямаше да изживея тези невероятни истории, ако не пишех за тях, и обратното. Моята нирвана настъпва в момента, в който се случва алхимията на писането.

Какво Ви движи – воля или интуиция?

По равно и от двете. Интуицията е водеща в творческия ми процес, когато надушвам дирята. Наричам го творчески демон, той ме води и аз съм му абсолютно посветена, той е мой неразделен спътник в този живот. Но за да преодолея страховете си, за да издържам на изпитанията, към които води тази диря (а изпитания и неизвестност винаги има), трябва воля.

Да вземаш само колкото е нужно – и в „Анима“, и в „Еликсир“ темата е меко загатната. Ние сме го забравили. Обратим ли е обаче процесът?

Мисля, че ще ни се наложи да го обърнем. Тази индустриално-технократска, военна идеология, която едновременно движи и руши света ни, е посветена на постоянното разрастване. С всичката консумация, която върви с нея. 

Преди много години бях в Раджастан, Индия, движехме се с кола и от нея видях група мъже, които строяха стена насред полето. А когато стигнахме до края ѝ, видяхме, че от другата страна я рушаха друга група мъже. Ето докъде сме стигнали колективно ние, хората.

Кризите или геокатаклизмите ще ни доведат до свиване, дори ми се струва, че в личен план или в малки общности то вече се случва. Връщането към по-устойчив начин на живот вече съществува.

На какво ухае въздухът в Шотландия лично за Вас?

От доста време живея на брега на една река, на устието ѝ, където в залива Инвърнес тя се слива с морето. Сливат се солена и сладка вода и всичко е на приливи. Често мирише на особена водораслеста речна тиня, която е много богата на птици и растителност, особено когато ние, хората, я оставим на воля. Когато човекът се отдръпне, всичко живо се радва. А близо до селото, в което живея, има и фабрика за добро уиски за износ. И често се носи тази особена хмелна миризма на дестилат.

Имате ли лични трансформационни жестове или ритуали? Не непременно в трудни моменти, понякога радостта също ни променя.

Да, понякога забравяме да сме отворени към радостта и благоденствието, към това усещане за благодат. Моят отговор – и когато се чувствам зле, и когато се чувствам добре – е да съм сред растителност. Сред зеленина. Когато ми е тежко и имам нужда от лек, отивам да бера нещо и това ме успокоява. Копривата например е особено оптимистично растение. В билкарската литература пише, че има богомилски израз „Берете коприва, раздавайте копривена каша и благодарете“. Копривата вдига настроението и ако пием отвара от нея, и ако я готвим, дори когато я берем. Даже човек да легне до коприва, усеща особен оптимизъм.

Другото, което правя, когато не съм съвсем добре, е да престана да ползвам очите си за четене. Настройвам се просто да наблюдавам формите и светлината на света край мен, който постоянно се мени, и това само по себе си е чудо. Случвало ми се е при преумора, след като завърша книга, две седмици само да слушам музика и да вървя. Тези от нас, които много пишем и четем, преекспонираме очите си за интелектуални и социални цели и сякаш имаме навик да се идентифицираме с менталната си сила и постижения. А духовният път е да не се идентифицираме с абсолютно нищо.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.