Как да разбираме воскръсналите (по Великден) словеса

Почти две хилядолетия ни делят от възкръсването на Божия Син. Това събитие е най-големият празник за православния свят (за католиците и протестантите е Рождество Христово) и дори хората, които не са толкова ревностни следовници на вярата, почитат традицията и ритуалите – най-малкото като боядисват яйца и правят (по-често купуват) козунаци.

Празниците, особено религиозните, идват със своя езиков антураж – думи и изрази с онази специфична характеристика, която лингвистите определят като архаичност, но тя е нещо повече. За кратко в съзнанието възкръсват формули, изгубили отчасти или напълно връзка със съвременната реч, с размито значение, граматически странности, особен привкус... Може би точно заради това са някак магични, а какво е празникът без малко магия?

Воистину воскресе!

Емблематични за Възкресение Христово са поздравът Христос воскресе! и отговорът Воистину воскресе! Вече в доста сайтове може да се намери информация за правилните варианти, макар че понякога в обясненията има известна доза съчинителство.

Правилността тук е условна, защото се определя спрямо правописа и граматиката на църковнославянския език, от който са наследени тези застинали във времето фрази. Като знаем, че в основата на църковнославянския е старобългарският¹, можем да научим малко повече и за далечното минало на нашия език. Преди хилядолетие правописът е следвал доста точно звученето на думите и днешните представки въз- и из- например са се пишели така, както са се изговаряли: въздрьжаниѥ, но въскрьсениѥ, изливати, но искоушати. Това е валидно и за църковнославянския език, но в представката въз-/въс- настъпва една фонетична промяна: гласната ъ преминава в о. Вариантите възкресе и возкресе представляват опити да се осъвремени и всъщност да се осмисли старинното воскресе – опити, които според мен трябва да срещат повече разбиране, отколкото критика.

Много спорове се вихрят около наречието воистину.

Според речниците на църковнославянския език думата е тази, а не воистина. Тя стъпва на старобългарското словосъчетание въ истинѫ, в което думата истина е във винителен падеж. В църковнославянския голямата носова гласна преминава в у и закономерно наречието придобива облика воистину², а воистина отново е опит за осъвременяване, както по-горе, но също и резултат от уподобяване с наистина.

По-интересно тук е значението на думата, която от някои се тълкува като ‘в името на истината, заради истината’. Такава семантика не откривам нито в старобългарските, нито в църковнославянските речници, макар че в тях са регистрирани разнообразни значения, например³: ‘справедливо, с право’ (Зная, Господи, че Твоите съдби са праведни, и по справедливост Ти ме наказа [Пс 118:17]); ‘истински, от сърце, от цялата душа’ (Няма да изостави Господ онези, които го обичат истински⁴; ‘право, вярно’ (Книжникът Му рече: добре, Учителю! Ти право каза, че Бог е един, и няма друг, освен Него [Марк 12:32]).

Едно от значенията на въ истинѫ/воистину е ‘наистина, действително, несъмнено’ и е засвидетелствано с доста употреби дори само в рамките на евангелските текстове. Ето един пример: А стотникът, като видя станалото, прослави Бога и рече: наистина, Тоя Човек е бил праведник [Лук 23:47]. Надявам се, вече е несъмнено, че в ответния поздрав Воистину воскресе! наречието следва да се разбира точно така.

Великден, Велика неделя, Разпети петък

Вместо да наричаме празника с църковното Възкресение Христово, употребяваме по-краткото название Великден. Оказва се, че то също е стародавно – още в Супрасълския сборник (Х век) е засвидетелствано с тази конкретна употреба. По същия начин наричат празника беларусите – Вяликьдзень, и украинците – Великдень, както и (неизненадващо) македонците – Велигден. В западнославянските езици пък велик е не денят, а нощта на възкресението.

Седмицата преди това е известна като Страстна, а също и като Велика неделя. Многократно е обяснявано и сигурно се знае от повечето образовани хора, че тук става въпрос не за горещи чувства и пламенни желания, а за страданията Христови по пътя му към кръстната смърт. Действително

старобългарската дума страсть много по-често се употребява с това значение – ‘мъка, страдание’, също и ‘мъченически подвиг’.

От нея има доста производни с оглед на ограничения брой старобългарски лексеми, за които знаем със сигурност (около 10 000), включително две сложни думи: страстоносьць и страстотрьпьць. И без да давам линк, ще се досетите, че те означават ‘мъченик, страдалец, човек, който понася страдания (в името на християнската вяра)’.

Думата страсть се е употребявала също в съвременния смисъл, само че е имала негативна конотация – така са се наричали най-вече плътските влечения, греховните телесни желания, които са изгаряли отвътре човека и е трябвало да бъдат обуздавани и побеждавани със силата на вярата.

Словосъчетанието Велика неделя като че ли се среща по-рядко от Страстната седмица, но е любопитно, защото в него личи остарялото вече значение на думата неделя. Още една лексема, която в миналото е била натоварена с различни значения – ‘седмица’ и ‘неделя, последният ден от седмицата’. Според Е. Френкел пренасянето на семантиката от названието на ден от седмицата върху цялата седмица е станало по модела на гръцкото τὰ σάββατα, тъй като съботният ден е бил символ на седмицата⁵.

Всеки ден от Страстната седмица съдържа определението велик: Велики понеделник, Велики вторник и т.н. Последният ден обикновено не се нарича Велика неделя, тъй като съвпада с Възкресение Христово. Петъкът обаче със сигурност прави изключение. Той често се определя като най-тъжния за християните ден, защото тогава Исус Христос изкупва с живота си греховете на човечеството. Разпети петък буквално означава „разпънатият петък“, а малко по-описателно – „петъкът, в който Христос е бил разпънат“. Първата дума в словосъчетанието представлява някогашното минало страдателно причастие распѧтыи, образувано от глагола распѧти ‘разпъна’. По-наблюдателните вече са забелязали, че за разлика от воскресе, тук не се съобразяваме с обеззвучаването на з в представката на думата и следваме съвременния правопис – разпети.

Още една интересна особеност има в това причастие. То е съхранило някогашната сложна (дълга) форма на прилагателните имена – распѧтыи. За сравнение, простата (кратката) е била распѧтъ (разпет). Тъй като вече има обяснение за разликата между двете форми, ще добавя само, че сложната се пази в членуваните прилагателни, причастия и числителни редни имена за мъжки род, единствено число. Пред определителния член има гласна и, която сигнализира именно за тези дълги форми: новият, вървящият, донесеният, третият. Ако бяха се запазили само кратките форми, сега вероятно щяхме да казваме и пишем новът, вървящът, донесенът, третът.

Разгледахме само няколко фрази и словосъчетания, характерни за Великден, а разяснихме около една четвърт от особеностите на старобългарския (и по-малко на църковнославянския) език. При това дори не засегнахме образуването на минало свършено време (воскресе) и на миналото страдателно причастие. Хиперболизирам, разбира се, но е факт, че в толкова ограничен брой думи се съдържа езикова история, която малко познаваме и чието познаване изобщо намираме за ценно.

По време на празниците – особено тези с вековни традиции – влизаме в по-различен речеви режим. Активизират се архаични езикови пластове, и то не само лексикални. До голяма степен фразите и думите, които употребяваме, са се превърнали във формули, използвани като езиков код. С него даваме сигнал, че временно сме в други, не-делнични измерения. Добре е обаче да имаме и ключ за този код, защото на човека поначало е свойствено да разгадава тайнствата, пък били те и празнични.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.