Хоругвата на фундаментализма

Центърът на София е известен с близостта, в която се намират един до друг православен храм, католическа църква, джамия и синагога. Тази симпатична топография се възприема като доказателство за религиозната толерантност на българина и все още често се изтъква като предимство на страната ни. Опитите за нарушаване на хармонията, например случаят, когато симпатизанти на партия „Атака“ нападнаха молещи се мюсюлмани, се посрещат с обществено порицание.

За човек, който живее в такава среда, понякога е трудно да го осъзнае, но междуверската търпимост наистина е достижение. Миналото на Европа, а и на света е показало, че някои от най-тежките и нерешими конфликти се пораждат от идеята, че една религия трябва да се наложи силом над останалите. Това, поне на пръв поглед, не е характерно за България. Макар да се гордеем с делото на покръстителя княз Борис и да изтъкваме, че сме дали православието на други народи, като руснаци и украинци, ние никога не сме били фанатични.

У нас винаги е имало алтернативни учения, например богомилството през средните векове и философията на Петър Дънов от по-ново време, а за някои хора те са неразделна част от българското. Освен това още преди покръстването българите са флиртували с Ватикана и макар в крайна сметка да избират друго, у нас има компактни общности католици, съществуващи до ден днешен. В страната се срещат също протестанти, апостолици (арменци), юдеи, в по-ново време мормони, будисти, привърженици на движението „Харе Кришна“. Няма как да не се отбележи и сравнително високият процент мюсюлмани, които съставляват втората по големина религия в страната. И макар миналото да пази някои травматични моменти, като цяло тези религиозни общности живеят в мир помежду си.

Напоследък обаче изглежда, че картината започва да се променя. 

Българската православна църква (БПЦ) става все по-активна в обществения живот и се опитва да наложи ценностите си на всички. Тя може да си го позволи, защото, макар българите да не са от най-редовно черкуващите се народи, православието играе специална роля в историята ни. Мнозина смятат, че то е основен фактор за съхраняването ни като общност през вековете на османско владичество. Именно борбите за църковна независимост предшестват освободителните движения, а обобщението на всичко това е дадено от митрополит Климент (Васил Друмев):

Има православие – има и български народ; няма православие – няма и български народ.

Православната църква играе важна роля като знак за тиха съпротива срещу атеизма, силово налаган от комунистическата власт по време на тоталитарния период. В храмовете, които посещават, докато са следени от милицията, много българи откриват упование и обещание за справедливост във вечността, което е по-вдъхновяващо от сивите лозунги за светлото социалистическо бъдеще и преизпълнените петилетки. Вярата се превръща в алтернатива на грубия материализъм и затова в първите години на Прехода принадлежността към нея е почти част от демократичната идентичност.

За съжаление, тъкмо по време на тоталитаризма текат процеси, даващи негативно отражение днес. 

Голяма част от висшия клир, а и не само, бива вербувана от комунистическата Държавна сигурност. Можем само да спекулираме дали някогашните агенти и доносници са станали вярващи, напасвайки християнските догми с дадените им от комунистическия кесар задачи, или пък са просто лицемерни. Факт е обаче, че някъде в този етап в Българската църква се заражда изключителна вярност към Русия, тогава част от Съветския съюз, където подобни агентурни процеси вече са протекли. 

В днешната Руска федерация Православната църква изпълнява ролята на държавна доктрина, която оправдава и благославя завоевателните цели на режима на президента Владимир Путин. Тя окуражава подчинението пред властимащите. Това е показано във филма „Левиатан“ на Андрей Звягинцев, където свещеник със сковано лице и леден глас дава съвети на местен олигарх, че всяка власт на Земята е дадена от Бога и той не трябва да се бои да я изпълнява.

За Руската православна църква войната, която Путин води срещу Украйна, е свещена – концепция, която дори за средновековна Византия би била прекалена. Макар и благочестиво, както проповядва православието, Кремъл все пак има враждебно отношение към западните християни, особено към католиците, които се възприемат като част от вражеския колективен Запад. Поради това много руснаци, особено националистите, възприемаха с недоверие опитите на папа Франциск да посредничи за мир за войната в Украйна, докато в същото време украинци го упрекваха, че е твърде отстъпчив пред Москва. ЛГБТ хората са обявявани на практика за престъпници просто защото ги има. Напоследък на мушка попадат и тези, които нямат деца – смразяващ завой, който, за съжаление, може би намеква какво ни очаква и в България.

Причина за тревога

е изборът на сравнително младия и изключително деен Даниил за патриарх през миналата година. Като духовник той води аскетичен начин на живот, което е достойно за уважение. Нееднократно обаче е изразявал политически позиции, близки до тези на руската държава, и под негово ръководство Църквата започва все по-активно да се намесва и в светския живот. Неговото предстоятелство е не толкова начало, колкото кулминация на процес, започнал преди няколко години. Симптоматично беше поведението на БПЦ при посещението на папа Франциск в България, когато мюсюлмани, юдеи и протестанти се молиха заедно с главата на римокатолиците, но представителите на православното духовенство отказаха. 

В наши дни видяхме Църквата да изразява отрицателно становище към традиция като нестинарството, което предизвика хумористични реакции в социалните мрежи. Привидно аргументът е железен спрямо канона – обичаят е езически. В действителност обаче между религията и дохристиянските вярвания в България, а и по цял свят често има симбиоза, включително датите, на които празнуваме Коледа и Великден, свързани пряко със зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Професор Клайв С. Луис, може би най-известният християнски апологет на ХХ век, дори стига дотам, че твърди как езическите митове за завърнали се от смъртта са подготвяли хората за истинското възкресение. Доколко тогава е удачно да се нападат хора, почитащи икони дори по време на чисто фолклорен ритуал?

Това отношение започва да се просмуква полека-лека и сред миряните. По проруска линия интелектуалци, свързани с вярата, заемат позиция срещу Вселенската патриаршия и в подкрепа на Руската православна църква, особено по въпроса коя е действителната църква в Украйна. Католиците, каквито у нас има хиляди, лековато са наричани еретици. Професор Калин Янакиев, чиито познания за историята на православието са изключителни, оборва това определение, но самият той признава, че е обект на нападки заради позициите си.

Невинен поздрав за еврейския празник Ханука на водеща медия у нас предизвика просташки коментари в социалните мрежи – нещо, което бе забелязано и от посланика на Израел. Част от тях бяха реакция на войната в Газа, но в други се долавяше нетолерантността към вярата, която не е „нашата“, „ние това не го празнуваме“. По време на последните местни избори в София в казус се превърна фактът, че кандидатът за кмет Васил Терзиев симпатизира на Петър Дънов. Дъновизмът действително противоречи на православната догма. Това обаче не би трябвало да е проблем за заемане на определен пост в светска държава. На всеки Хелоуин празнуващите с маски деца биват обвинявани в сатанизъм.

Тези неща изглеждат смешни и нелепи, но съвсем не са невинни. 

Езикът на омразата може лесно да премине в действия, първоначално сравнително безобидни, като анекдотичните разкази за съборена украса на Хелоуин, но после опасни и агресивни, каквото би било физическото насилие срещу някой „друговерец“. Още повече че предстои въвеждането на религиозно обучение в училищата, което ще сегрегира децата и ще изолира католици, протестанти, евреи и атеисти. Тук не отварям дума за учениците с алтернативна сексуалност, каквато, така или иначе, е забранено да се обсъжда със закон, отново с одобрението на Църквата.

Като цяло трябва да се има предвид, че всяка религиозна общност споделя канони и вярвания и има право да следи за спазването им от своите последователи. От тази гледна точка е неправилно да очакваме Църквата да промени свои хилядолетни канони относно теми като брака и целомъдрието, нито да искаме публично да признае за приемливи учения, несъвместими със свещените ѝ книги.

В същото време България е светска страна, в която Църквата е отделена от държавата, и не е коректно да се създава обстановка на нетърпимост към хората извън паството на БПЦ. 

Намирането на баланса не е лесна задача, тъй като религиозният фундаментализъм може да оправдае всяко зверство. Фанатично вярващите мислят, че спасяват неверниците. При положение че според вярата им душите им би следвало да са безсмъртни, а човешкият живот трае средно 70–80 години, тълкуванието е, че каквото и страдание да причинят в този живот, то бледнее пред риска душата на жертвата им да попадне в ада, където ще бъде подложена на вечни мъчения. Въпросът е, че поне в християнството, сред чиито деноминации е и православието, съществува концепцията за свободна воля, а тя се нарушава, когато възможните алтернативи биват потискани.

Разбира се, за ислямските фундаменталисти абсолютната свобода идва тогава, когато можеш да избереш Бога без никакви „пречки“. Само че това мислене е създало ужаса на самоубийствените атентати, както и режими като този на талибаните в Афганистан, където всяка радост от живота бива потисната в името на „благочестието“.

България все още е много далеч от такова състояние и в интерес на истината, православието е подкрепяно не толкова като единствен верен път към Бога, колкото като белег на националната идентичност. Това го прави елемент от национализма, който се разгаря у нас през последните вече 20 години (ако броим за началото му пробива на „Атака“ на парламентарните избори през 2005 г.). Въпреки че у нас и национализмът е свързан със силна привързаност към чужда държава, която пък ни е посочила официално за врагове.

Но първите стъпки към по-сериозно развихряне на някакъв религиозен фундаментализъм сякаш вече са направени. Важно е да си дадем сметка за това. Така поне няма да бъдем изненадани, ако един ден завалят директните предложения за забрана на цели вероизповедания (едно вече беше шкартирано) и ограничаването на права, които погрешно днес смятаме за даденост.

Българският народ все още има традиция във верската търпимост. Само времето ще покаже дали тя ще бъде продължена.