Един учител – хиляди истории

Работата ми като учебен терапевт изисква да изградя добра връзка с живота на учениците в образователен и в личен аспект. Защото всичко накуп – семейството, учителите, съучениците – съставя общата картина, а когато видя всичко в цялост, най-добре мога да разбера как да помогна. Ето така се запознах с мистър Соти, учител по английски език на мой ученик. 

В края на учебната година, в най-жежките дни на оценявания и безпределна умора за учители, ученици и родители, имаме нужда от малко оптимизъм. Защото има и такива учители като Сотион Вело. А щом ги има, значи има и надежда.

Как станахте учител?

Не беше в плановете ми да стана учител. Бях на 18 или на 19 и се наложи да помогна на едно момиче в подготовката му за изпит по английски. Получи ни се много добре. Тя беше във втори или трети клас, нещо такова. След като се записах в университета, имах възможност да стана заместник-учител в Гърция за около година. Обиколих няколко училища, замествах, когато някой учител трябваше да отсъства. Преподавах английски, география, история – всичко, което беше нужно.

Така постепенно натрупах малко опит и видях, че тази професия ми харесва, докато си намеря нещо „по-сериозно“. Да, обаче после попаднах на сериозна работа в една гимназия. Бях голям късметлия, че там имаше много готини колеги с опит, които бяха склонни да ми помогнат и да ми покажат колко харесват професията си. И реших, че искам да правя това, което правят те. 

Не беше да се събудя една сутрин и да си кажа: „Искам да съм учител!“

Имате ли любима история от ученическите Ви години с някой учител?

Да. Обожавах този човек. Е, в началото, когато ми стана класен, не го харесвах много, даже изобщо. Той се казваше г-н Параскевас – на гръцки означава петък, нещо като Mister Friday, господин Петък. Голям, респектиращ мъж с много строги очи. Ако го видиш на улицата и не го познаваш, веднага ще си помислиш, че е учител. 

Беше много различен – викаше ни, наказваше ни, хокаше ни много. Наказанията бяха различни. Едно от тях например беше да застанеш и да стоиш мирно в средата на двора. Минават другите, питат те защо си там, и ти на всеки трябва да обясниш.

С останалите учители си правехме майтапи, с него беше невъзможно – ако му направим номер, автоматично получаваме наказание, това е. Държеше да говорим учтиво и красиво, не можехме да си позволим грубости пред него. Постоянни наказания, наливане на акъл… В началото си мислехме, че ни мрази. Обаче един ден нещата се обърнаха. 

Имахме в класа едно момче – Спирос, много проблемен ученик, още сме приятели с него. В днешно време бих казал, че е хиперактивен. Реактивно момче, двойкаджия. Постоянно правеше бели: беше спукал гумите на учителката по английски, беше хвърлял камъни по прозорците на друг клас и беше счупил стъклата, големи дивотии. Със Спирос постоянно имаше проблеми, а покрай него и с нас, защото искахме да станем като него, разбира се, и го следвахме във всички бели, които правеше. 

Един ден дойде г-н Параскевас при мен и при едно друго момче – Янис, и ни попита: „Има ли нещо, което трябва да знам за Спирос? Какво става в семейството му? Как вървят нещата? Има ли някакви проблеми? Споделял ли е нещо?“. А ние знаехме, че баща му си пийва, бие ги вкъщи, не са добре нещата. Казахме му. 

След няколко дни идва Спирос на училище и ни разказва: г-н Параскевас отишъл у тях и хвърлил един як пердах на баща му. Казал му, че ако още веднъж посегне на децата, направо ще го очисти. А г-н Параскевас беше много едър, хващаше му се вяра. 

Момчета, момичета – всички бяхме от квартала и си тръгвахме заедно от училище, изпращахме се един друг. Обаче Спирос вече не идваше с нас след училище. Започна да остава много често след часовете, за да учи с г-н Параскевас. Той започна да му помага по всички предмети – по история, математика, английски, гръцки, пишеха заедно домашните. 

Само след няколко месеца на мястото на съученика ни Спирос, който нямаше дори раница, се появи съвсем ново момче – винаги с домашно, нови тетрадки, химикалки. Цялото му поведение се промени. Завърши началния етап, отиде в гимназия, после в университет. Г-н Параскевас го подготвяше за кандидатстудентските изпити докрай. А двете семейства празнуваха Коледа заедно.

Г-н Параскевас стана по-късно директор, а ние и до ден днешен си имаме група в Messenger, която се казва „Учениците на г-н Параскевас“, и си правим срещи всяка година. Докато беше жив, всички ние, вече студенти по цял свят, когато се връщахме, минавахме да му се обадим. Естествено, че станахме студенти – той ни беше поставил ултиматум, че ако някой не иска да кандидатства, той лично ще му даде урок. Разпитваше ни за изпитите ни, за постиженията ни… Правеше го, защото това беше мисия за него; защото носеше отговорността, че това е, което може да направи за останалите.

Разбрал е от баща ми, че съм станал учител, и попитал защо. Баща ми му казал: „Защото явно е искал да стане като теб!“ Може би не станах учител заради него, но продължавам да бъда учител заради него. Той беше супергерой – без извънредните фантастични сили на онези от филмите, а истински, натурален супергерой.

На погребението му Спирос и баща му, който беше изял големия пердах от г-н Параскевас, носеха ковчега. Всички бяхме там.

Веднъж някой беше организирал благотворителна акция в училище и бяха донесли играчки, дрехи и други неща за социално слаби ученици. Събрали ги в една стая и им ги раздават. Влиза г-н Параскевас, вдига им скандал и ги гони: „Така ли се прави? Вие не знаете ли, че тези деца имат достойнство!“ 

Винаги пазеше достойнството ни, но за да станем достойни хора, според него първо трябваше да се научим да говорим хубаво, да се държим добре, да поемаме отговорност, да се отнасяме подобаващо един с друг. Е, методите му включваха някой и друг шамар, но тогава беше така.

В днешно време шамари не се раздават и това е добре. А и аз знам, че не го правите. Въпреки това Вашите ученици Ви обожават. Какво „раздавате“ тогава?

Уча децата на ценности. Не на моите ценности, не искам да ме копират. Но искам да имат ценностна система – те да изберат как да я изградят. Трябва да имат отговорност и достойнство, да знаят, че са им необходими умения извън учебните предмети. И трябва да са свободни. Не говоря за буквалната свобода, която хората в затворите нямат, а за свобода на общуване на собствените им идеи и ценности. 

Какво научихте в университета, което прилагате и днес? Знаем, че следването е по-сухо, по-теоретично. И все пак има ли нещо, което практикувате?

Учих литература, не педагогика. Научих се да не се отказвам и винаги разказвам тази история на децата. В началото не искаха да ме приемат в специалността, която си бях избрал – „Английска литература“. По мое време в моя университет тя беше за native speakers – хора, на които английският им е майчин език. Аз обаче много исках да уча точно това и постоянно заставах пред някоя бариера. 

Трябваше да представя портфолио с разкази и поезия. Представих го. После ми казаха, че трябва да имам минимум еди-каква си оценка на изпит по английски – ниво за хора, израснали с езика. Изкарах нужната оценка с много труд. Моят ментор в университета през цялото време ме съветваше да сменя програмата, да избера друго, за да завърша. Аз не се отказах. 

Е, уводът на първата ми книга е написан от него. Когато се разделяхме, той призна, че е искал да види докъде ще стигна и дали няма да се откажа. Според него бях станал истински писател.

Това, което научих, не е толкова теоретично, нали? Наградата е по-сладка, когато знаеш, че не си се отказал. В гимназията не бях блестящ ученик, но знаех, че искам да уча литература, тя е все още най-голямата ми любов. 

Представете си перфектните обстоятелства – можете да бъдете какъвто пожелаете. Бихте ли избрал друга професия? 

Не. Чувствам се добре с това, което правя. Вече знам какво правя. Може да звучи нахално, но съм добър в него и съм наясно, че няма да съм толкова добър в каквото и да било друго. И нищо друго не би ми харесало толкова много.

Все пак по някое време Ви свършват силите, особено сега, в края на учебната година. Представям си, че и Вие си мислите за ваканция като всички деца. Какво Ви мотивира, когато останете без сили?

Ваканцията! (Смее се.) Основното е, че много харесвам това, което правя; много обичам всички деца, които са минали през мен – тези, които не ме обичаха, тези, които ме мразят, и тези, които не ме мразят, тези, които ме обичат. Всички ги помня с имената и историите им. Затова в училище много трудно бих се изморил.

Изморявам се, когато не знам какво да правя с даден случай, но това ме мотивира. Та нали затова съм учител – за да помогна точно на такива трудни деца! Не съм станал учител за лесното. На лесните деца им се вижда бъдещето ясно. Но другите – с трудностите или с тъжните истории, те не знаят още нищо. Заради тях съм учител.

И като казах „трудното“ – и наградата, и удовлетворението са по-сладки, когато си преминал през трудности.

Кое Ви мотивира да сте учител?

Да помагам на деца, които имат нужда от помощ. Не просто да вървя по един учебник. Най-трудната част е подготвителната. Преди да започнеш да преподаваш, децата трябва да ти се доверят. Трябва да видят в един учител какво може да им даде. Не говоря за учебни предмети, а за характер, за личност, за житейски опит. 

Част от моята подготовка, преди да се срещна с нов ученик, е да прочета всичко, което имаме за него – откъде идва, какъв е случаят, дали има обследвания. След това се запознаваме. Всяко дете учи различно и това изисква и различен подход. Важно за мен е да се запознаем – както аз да опозная тях, така и те да опознаят мен – какъв човек съм, какво мога да им дам, дали могат да ми се доверят. И едва след това говорим за времената в английския език, пишем диктовки и всичко останало.

Важни ли са родителите в това? Как поддържате контакт с тях?

На родителите казвам, че ако се нуждая от помощта им, ще ги потърся. Случвало се е броени пъти досега. Има и родители на деца със СОП например, които са изключително притеснени как ще бъде прието детето им. И на тях казвам същото:

ако не ви търся, значи всичко е наред. Но ако се обадя, трябва бързо да вдигнете телефона.

Давам обстойна обратна връзка в края на учебната година, но рядко ми е необходима помощта на родителите. На децата казвам, че в училище могат да намерят цялата подкрепа, която им е нужна. И при мен, при нас, това наистина е така.

Кога Ви е било най трудно?

Може би на първата ми постоянна работа като учител. Преди това бях винаги по заместване. Дотогава някак не ми беше станала ясна огромната отговорност, която нося. Изведнъж ме затрупаха дежурства, пълен работен ден, пълна отговорност за цели класове. Започнах постоянно да се питам правилно ли е това, което правя.

Тогава ми помогнаха колегите с повече опит от мен. Важно ми е да видя как се прави нещо, да слушам, да наблюдавам. Това е чест – да те допуснат да си следващият. Още повече ми помогнаха самите деца с търпението си.

Кое е най-хубавото нещо, което Ви се е случило като учител?

Едно от най-хубавите неща се случи миналата година. Обаждат ми се от гръцки номер, непознат за мен. Вдигам и едно момиче казва: „Здравейте, кирие [господине – б.а.]. Аз съм Деспина.“ Деспина беше моя ученичка, на която преподавах още преди официално да стана учител. Подготвях я за един сертификат на Кеймбридж. Покрай тази подготовка говорехме много за литература, за книги. Помня, че ѝ давах да чете различни статии, поезия. Превеждахме ги – това беше част от подготовката ѝ. 

Миналата година Деспина беше намерила баща ми, за да му поиска телефона ми. И тя продължи:

От три дни Ви търся, за да Ви кажа, че Вие сте виновен. Подписах първия си трудов договор като учителка по английски език.

Толкова е хубаво да те помни някой, който при срещата ви е бил на около десет години. А в Гърция е изключително трудоемко да станеш учител по английски – трябва да завършиш филология, а за да влезеш в тази специалност, се изисква може би най-високият бал. 

Има ли нещо, което бихте искал да промените, но нямате право? Някое правило, което Ви слага прът в колелата? 

Има. То ще прозвучи смешно за някои хора, обаче съм много против чиновете в класната стая.

Според мен тя не трябва да е с чинове и с бяла дъска. Трябва да е място, където учениците да имат желание да влязат.

Да е уютно, да има неща, които те харесват и ги карат да се чувстват добре. Да има лаптопи, за да се учат да използват технологии. Да е място, което вдъхновява, на което ти се седи. А не да стоят мирно на чина, да трябва да отворят на страница 25 и да започнат да попълват тестове. 

В моите класове правим това. Седим на земята, не е нужно да вдигаме ръка, за да вземем думата, защото умеем да се изслушваме. Децата могат да отидат до тоалетна по всяко време, без да искат разрешение. За мен би било унизително да ги карам да искат! И те не прекаляват с излизанията от стаята, както биха се опасявали някои родители или учители. Не искат да са вън от стаята, не искат да пропускат нищо, затова и не търсят празни извинения.

Как се справят Вашите ученици според критериите и изискванията на учебните програми, които трябва да изпълнят? 

Знам, че има колеги, които ще се усъмнят колко успешно се преподава по различен начин. Ако тази година трябва да се научат трите основни времена в английския, ние ще ги учим, но не по таблици и учебни тетрадки. Learn from experience [да учиш от опит – б.а.] се нарича това, което правя.

А как изпитвате тогава?

Без учениците да знаят. Често оставям някой от тях да направи обзор на взетите уроци, да пише на дъската, другите да му диктуват или той на тях. Така се изпитват и взаимно. Моите ученици не се притесняват да допуснат грешка – знаят, че и аз, и целият клас ще реагираме с корекция, но не и с наказателна оценка или присмех. Ние се учим един от друг.

На едно от предишните ми работни места дойде един ден директорката при мен и ми каза:

Не може така, не вървите по материала, трябва да сте взели до еди-кой си урок, какво правиш?

Казах ѝ да подготви тя тест на всички уроци, които смята, че трябва да са усвоени до този момент, и да го даде на децата. Без моята намеса. Направиха го. Децата ми изкараха само петици и шестици. И тя ме пита:

Е, как го направи това?

„Ами това са тайните на професията“, казах ѝ аз.

Доколко училищното ръководство, училищната политика, Министерството на образованието влияят на процеса в класната стая? 

Тук бих направил разграничение между частни и държавни училища. Според мен, ако говорим за частни училища, е малко по-различно. Учителите определено имат повече свобода да правят нещата по свой начин и пак да постигат заложените цели. Не са толкова притиснати да следват точно определен ход, нямат толкова ограничаваща рамка. А вече и резултатите от различните оценявания официално показват, че това води до успех.

Мисля, че във „Фюжън“, където съм сега, имам пълната свобода да преподавам така, както смятам, че е адекватно спрямо времето, в което се намираме. Това беше и условието ми – искам свобода. А резултатите ги обсъждаме в края на всеки етап. 

Това не бих могъл да постигна на място със силно ограничени методи на преподаване, където ми е спуснато отгоре колко и кога да правя. Както и ако не бих имал свободата да избирам учебните материали – учебници, помагала, ресурси.

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.