Дългите традиции на добре поддържаната брада в мюсюлманския свят (продължение)

<< Към първа част

Да се върнем към историческия фундамент на брадата. Към нейния корен (асл, откъдето и идва нашенското аслъ!), там, където се крият доктринално-езиковите ѝ фоликули.

Старите арабски речници, да вземем, примерно, най-известния – „Езикът на арабите“ (Лисан ал-‘араб) на Ибн Манзур от XIII век, отделят доволно внимание на терминологията на брадата. На арабски е лихйа, споделя един корен с други думи, обозначаващи също и „кора“ (включително мозъчна), „обвивка“. И много ясно обозначава какво е брадата – събирателното за растящите косми по двете бузи и брадичката. Това си е стандартното определение, което устойчиво възпроизвеждат древните авторитети, понякога добавят и ограничителната линия откъм ухото (‘изар), което условно може да преведем като „бакенбард“. 

По този повод интересно наблюдение прави един от авторите на съвременни трактати – някой си шейх Абу Абд Аллах Мухаммад във вече споменатото съчинение „Брадата в Писанието, Сунната и преданията на праведните предци на общността“¹. Ценно книжле от около сто и трийсет страници, доколкото обобщава много стари и известни авторитети. Естествено, не попадайте в плоския херменевтичен капан да си мислите, че такива съчинения са лишени от тълкувателен елемент, само защото ви изглеждат като компилация от средновековни извори. Тълкувателният елемент начева още с подбора на кои точно извори ще се цитират.

Но констатацията по повод термина за „бакенбард“ си струва. За него, твърди авторът, можело да се каже, че богословите прависти са по-конкретни, дават по-ясни дефиниции, отколкото филолозите. Имаме храна за размисъл тук, доколкото филологията в един класически мюсюлюмански светоглед не съществува самоцелно, а обслужва стремежите на правистите и богословите да разберат свещените текстове като основа на нормотворчеството и регулацията на живота на общността. И така, богословието, правото и езикознанието вървят ръка за ръка. Та ако имаме общо понятие за „бакенбард“, ще е логично да имаме разсъждение къде точно започва и свършва той. Ето ви едно софистицирано описание от египетския богослов и юрист Ал-Калюби от XVII век:

Ако се пусне конец по права линия от най-горната част на ухото до най-високата част на челото, то онова, що е долепено до ухото и върви успоредно на страната на лицето, е ‘изар.²

Пробвах тази телесна картография вкъщи пред огледалото. Може да е заради формата на черепа ми, но ми се струва, че доста високо се отсича горната граница на тоя арабски бакенбард.

Има и обозначения за други части около брадата, например пространството под долната устна, където също растат косми. Тази част или вид брада се нарича ‘анфака, на английски познато като „душевна кръпка“ (soul patch), подобно на българската „козя брадичка“. Пак Ибн Манзур говори и за определения като „мъж, чиято брада е заела цялото му лице, освен малка част“. На арабски се наричал агарр, а пък аз веднага се сещам за футболиста Трифон Иванов, лека му пръст. Ибн Манзур изрично уточнява, че има и женски вариант на прилагателното „брадат“ (лихйан) – лихйана. Не знам защо го прави, но можете ли да избегнете асоциацията с брадатите женски джуджета от „Властелина на пръстените“ на Толкин?

От особена значимост е арабското определение касс, приложено към брада, и то не коя да е, а тази на самия Пророк. Защото е важно не само какво е казал в Сунната, а и как е изглеждал. Нали помните, че той е „прекрасен образец за вас“ (Коран 33:21)? Аз, ако съм мюсюлманин, ще се опитвам да му подражавам във всичко. И ето, разказва се за него, че брадата му можела да бъде описана с това прилагателно. А то, четем в речника на Ибн Манзур от тринайсетото столетие, си означава „гъст“ за телесна растителност, особено за брадата на Пророка. Но не просто гъста. Към това качество вървят и гъсти корени, плътни, не тънки косми, не твърде дълга, в същото време начупена. Добавете към това боядисана, редовно сресвана и поддържана – и получавате архетипните измерения на един истински пророчески груминг от пясъците на Арабия през VII век. Заслужава да бъде измежду достойните за възхищение характеристики на Мохамед.

Ненапразно „Кълна се в брадата на Пророка!“ е стандартно възклицание сред мюсюлманите,

забелязано още от самия Ричард Бъртън по време на поклонничеството му до Мека и Медина през XIX век. И с тази съвършена брада Пророкът съвършено се вписва в мюсюлманската профетология.

Ето, твърдят преданията, преди него пратениците на Аллах сред човечеството също са имали бради. Ибрахим (библ. Авраам) бил с бяла брада, а Иса (библ. Иисус) пък имал много черна лицева растителност. И в примера на самия Пророк с неговата гъста, но не прекомерно дълга брада се крие ключът към язвителността на „неволниците“ от приказките от „Хиляда и една нощ“ към мъжете с твърде дълги бради. Същата подигравка откриваме и във възпитателната „Книга за глупците и невежите“ на друг мой любимец – Ибн ал-Джаузи, историк, богослов и литератор от XII век. Подобно на „Скъперниците“ на по-ранния Ал-Джахиз, тук може да се заровим в истории за всякакви неразумни поведенчески модели. И сред тях значително място е отделено на невъздържано дългите бради.

Измежду знаците за глупостта, които не могат да бъдат сбъркани, пише той, е дължината на брадата.

Според самата Тора, Петокнижието Мойсеево (Таурат), твърди Ибн ал-Джаузи, брадата имала своите корени в мозъка, затова и който позволи на брадата му да порасте прекомерно, мозъкът му намалявал. Нещо като скачени съдове. Оттук и оглупяването. Мъдрите хора били казали, че „глупостта е тор за брадата“, а дългобрадият си е чисто кьосе откъм интелект.

Добре, а след като не върви нито с твърде дълга брада, нито съвсем без, колко е оптималното, се пита човек. Ибн ал-Джаузи е класик и по този въпрос. Златната среда е колкото една шепа или стиска. Представете си един юмрук дължина. Всичко над тази дължина си е чист минус за интелекта. Ако аз като един съвестен коментатор трябва да добавя допълнителен тълкувателен пласт, не е ли казал самият Аллах в Корана, че мюсюлманската общност е „общност по средата“ (Коран 2:143)? И тази среда може да се отнесе за всичко, като винаги ще се пита: средата между кои две крайности?

Най-голямото прегрешение на набедените глупци от разказа на Ибн ал-Джаузи, изглежда, се състои в тяхното отклонение от пророческия идеал. Затова и глупостта им се изразява не само и единствено в интелектуален дефицит, а в невъзможността да разпознаят и да изпълнят божествената повеля. А както знаем от пророческото предание, в човешката „природа“ (фитра) се включва подрязването на ноктите, подрязването на мустака и пускането на брадата. С други думи, ако трябва да препратим към началото на Аристотеловата „Метафизика“ и да го перифразираме, в природата на човека е не само стремежът към знание, но и подрязването на ноктите и пускането на брадата. Оттук следва и че колкото повече занемаряваш тези заповеди, толкова повече се отдалечаваш от истинската си същност и от целта на своето съществуване според Твореца. Ако трябва да зазвуча като съвременен корпоративен лайфкоуч, „спираш да бъдеш себе си“. Затова и в тази теологична парадигма бръсненето е напълно недопустимо.

Сега разбирате ли малко по-добре външността на талибаните и основанията на тяхната забрана върху бръснарските салони? Категорично се възбранява брадата да се премахва. Че и богословът от школата на маликитите Абу Умар ибн Абд ал-Барр от XI век не просто го обявява за греховно, ами и пояснява, че само женствените мъже със съмнителна сексуална идентичност (муханнасун) го правят. Брадата се възправя като неоспорим знак за разграничение между двата пола, като е греховно всяко уподобяване между тях. По силата на същата импликация се постановява и бръсненето на косми при жените, ако растат като брада или мустак. Защото универсалното богословско разбиране е, че при нежния пол това представлява недостатък, ущърбност (накс) или срам (‘иб). И там насоките са предимно по посока препоръчително бръснене (мустахабб). Защото така човек не извършва греховно вмешателство в творението на Всевишния Аллах, а напротив – утвърждава същностната направа на жената без брада, мустак или косми под долната устна. Даже някои богослови от школата на маликитите допълнително подсилват този принцип и постановяват, че ако на жената израсте брада, мустак или косми под долната устна, е направо задължително (уаджиб) да се обръсне.

За да не останем в заблуда, че консервативният поглед към брадата е потънал някъде в дебрите на въобразеното от нас мюсюлманско Средновековие, да надзърнем към електронния свят на порталите за фетви. Любознателен читател задава въпрос относно значението на пророческото предание за пускането на брадата и подрязването на мустака. Въпросът е интересен, защото се позовава на тълкувание от друг религиозен авторитет, според който „отпускането“ (и‘фа’) на брадата не означавало толкова да се остави да расте, колкото да не се сплита.

На това екипът на шейх Мухаммад Салих ал-Мунаджжид от неговата дигитализирана машина за религиозни консултации отговаря по няколко линии. „Пускането“ на брадата категорично означава да се остави да расте безпрепятствено. Позовава се на авторитета на известния историк Ибн ал-Асир от XII век, който противопоставя растежа на брадата на подрязването на мустака. Хадисите в тази връзка също са цитирани последователно, особено в заръката на мюсюлманите да се отграничат от останалите религиозни общности – „хората на Писанието“, тоест от юдеите и християните, както и от зороастрийците (маджус) – чрез пускането на брадата. Защото останалите общности или подрязвали твърде много брадите си, или направо се бръснели. Споменава се и друг авторитет – имам Ан-Науауи от XIII век. От него на български са преведени класиките „Четиридесет хадиса“ и „Градината на праведниците“. Тук авторът прави важно уточнение: и петте глагола в арабския език, употребени в преданието за отпускането на брадата, имат много сходно значение. Позволява се отнемането от брадата до дължина една стиска. И отпускането на брадата се смята за една от добродетелите, свързани с човешката същност.

В друг сайт – на шейх Ибн Баз, имаме друг нюанс на питането. Дали заръката да се отпуска брадата е със статус на задължение (уджуб), или просто на препоръка (истихбаб)? Защото ако е задължение, следва нещо много важно. Не го ли спазваш, може би извършваш грях (харам) и евентуално ще те обявят за неверник (кафир). Нещата са сериозни. И отговорът е доста рязък. Всичките тези предписания – да се подрязва мустакът и да се отпуска брадата като жест на категорично разграничение от неверниците – са религиозно задължение, твърди шейхът. А забраната за бръснене и прекомерно подрязване е категорична.

С други думи, по терминологията на мюсюлманското право (фикх) казусът се разглежда по оста на двете крайности на спектъра на категориите позволеност. От единия край стои тази на религиозната повеля и задължение. Ако не го правиш, гориш. От другия край стои категорията на пълна възбрана и грях. Пускаш брадата. Задължително. Не бръснеш. Напълно забранено. Така ставаш истински мюсюлманин. Разбира се, фетвата е много по-детайлна от моето опростенческо обобщение.

Но донякъде самодоволно мога да заключа, че съм успял да изградя един брадат разказ от времето на Пророка, разгръщащ се според своята консистентна свещена логика. Още преди да прочета фетвите, които съм открил, съм се досетил какво ще кажат днешните религиозни авторитети. Може би защото и аз съм се подхлъзнал да подбера само онези, с чиято логика съм съгласен.

Например преднамерено съм решил да заскобя Турция. Тамошните символни употреби на брадите и мустаците между религиозното и лаическото, между лявото и дясното, марксизма и турския национализъм през XX век оставяме за някой друг път. И на някой друг колега. Отделно може да разсъждаваме и защо бръснарниците в центъра на София не са точното място за оформяне на брада по свещения закон на исляма.
Важното е друго. Да усетите как въпросите на хигиената и естетиката, културата и религията, ритуалните изисквания, догматиката и идентичността, отношенията между половете, литературата, поезията и анекдотиката от София до Мека, Медина и Кайро се вплитат в една и съща брадата тъкан на историята.

А дотук, както казват фризьорите, сме обрали само връхчетата.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.