Домовете за деца – между институционалното наследство и човешкото лице на грижата

Едно от най-традиционните български неща е грижата за чуждо дете, сякаш е твое. Преди век и половина това се е наричало храненичество: дете да се отглежда в друго семейство, без да губи връзка със своите родители и роднини. Без законодателство, без формалности – просто грижа. По-късно, когато държавата поема ролята на „по-добрия родител“, възникват домовете за деца, чрез които тази естествена загриженост се институционализира. В опита си да реши по структуриран, стандартизиран начин сериозни социални проблеми, държавата създава нов – как да отгледаш здраво, силно, отговорно и съзнателно дете, без да се свързваш с него по автентичен, човешки начин.

Кратка история на домовете за деца в България 

Първите сиропиталища в страната ни са създадени в началото на ХХ век в подкрепа на децата, останали без родител, без покрив над главата си или без храна в тежките периоди около войните и националните катастрофи. Тези институции са изградени и управлявани изцяло от граждански инициативи, т.нар. благотворителни дружества. В началото на 40-те години в страната има 18 сиропиталища, в които живеят около 1200 крайно нуждаещи се деца.

Скоро след 1944 г. благотворителните дружества са ликвидирани. Съществуващите институции за детска грижа са национализирани и всякакъв официален граждански ангажимент към тяхната дейност става незаконен. След като държавата поема управлението, дейността им е не просто реорганизирана, а започва да се подчинява на нова, различна логика. 

В Решение на Централния съвет за обществени грижи и възпитание на детето към БКП още през 1948 г. се изтъква, че въпросът за оцеляването и отглеждането на децата е приоритетен за народната република и затова „на детето следва да не се гледа вече като на принадлежност и бреме за семействата, а като на бъдещ член на обществото и държавата“ (ако не е упоменато друго, акцентите тук и по-нататък са на авторката), за който последната се ангажира да положи съответните правилни грижи. 

Този въпрос е от особена важност, но не защото детето се разглежда като ценност само̀ по себе си, 

а защото неговото възпитаване има отношение към добруването на обществото, в което от всеки отделен член се очаква да се реализира пълноценно според социалистическата идеология и морал. Аргументите са, на първо място, както обикновено, демографски: повече деца значи повече членове на социалистическото общество. 

Освен въпроса за количеството обаче, стои и този за качеството. Социалистическата идеология и морал предполагат също, че детето може да бъде „бреме“ както за собственото си семейство (ако е родено извън нормата, извънбрачно, с увреждания, още едно гърло за изхранване, но и непокорно, „трудно“ – все неща, които биха попречили на останалите от семейството да са пълноценни членове на обществото), така и за цялото общество (ако порасне като нефункционален, не-полезен възрастен негов член). 

Заимствайки модела, развит със същата цел в Съветския съюз, социалистическата държава се заема да реши чрез „домове“ проблемите при отглеждането на децата, които смята за социално значими. В духа на цитирания по-горе документ, тези институции са добро решение. Те осигуряват място за живот на деца, лишени от адекватни родителски грижи. Но също така помагат на семействата – родителите се освобождават от ежедневните грижи за „трудни деца“ в условията на интензивна индустриализация. При това, както се твърди, в домовете децата получават от държавата професионални грижи, които са по-добри от тези вкъщи.

Видове институции за деца

Изграждането на мрежата от специализирани институции започва с домове за бебета – познатите домове „Майка и дете“, които целят основно намаляване на високата детска смъртност в ранна възраст, поемайки грижата за бебетата вместо бедните и неграмотни техни майки. После – седмични ясли и детски градини (откъдето децата се прибират вкъщи само през почивните дни), домове за деца и юноши, за деца с увреждания (различни видове), общежития и интернати към специализирани учебни заведения. След по-малко от 20 години вече работят над 150 дома с повече от 14 000 деца в тях. 

Най-многобройни са домовете за деца и юноши, в каквито са преобразувани и бившите сиропиталища. В „Ръководство за възпитателна работа в домовете за деца и юноши“ от 1970 г. четем, че това са „държавни възпитателни заведения за деца и юноши от 3- до 19-годишна възраст, на които липсват условия за правилно отглеждане и възпитание в семействата“. Задачата на домовете е подрастващите да получат добри материални условия за живот и „правилно развитие“, в което централно място заема възпитанието, и то „в комунистически дух“. По-конкретно – „любов към ПАРТИЯТА, ПРАВИТЕЛСТВОТО и преданост към СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ“, според същия Правилник (акцентите са на оригинала).

Правилното възпитание се реализира колективно, тъй като се смята, че изграждането на личността е възможно само чрез колектив. 

Всекидневието трябва да се подчинява на строго установен режим и правила, вдъхновени от възгледите на съветския педагог Антон Макаренко. Режимът обхваща всички дейности – учение, труд, почивка и забавления – и изрично цели да се ограничи свободното време, за да се предотврати търсенето на всякакви занимания извън дома и контрола на възпитателите. Така институцията се оказва не просто място за живеене, а изолирана от външния свят система, която работи за изграждане на дисциплинирани и идеологически правилно ориентирани личности. 

Домовете за деца с увреждания поемат грижата за неподлежащите на стандартно възпитание. Децата с по-леки нарушения в развитието се насочват към интернати към специализирани училища, а тези с по-тежки – към институции, изградени на регионален принцип. На родителите, насърчавани активно да настаняват децата си в тях, те са представяни като места, където децата получават медицински и терапевтични грижи, по-подходящи за тяхното състояние в сравнение с грижите в домашна среда. На практика обаче професионализмът на персонала често е формален, а самите домове, намиращи се под управлението на Социалното, а не на Здравното министерство, се намират в малки и отдалечени населени места. 

Изследователи на този тип институции смятат, че те са инструмент за осъществяване на целенасочена политика на изолация: ясен е стремежът за „скриване“ на девиантността, характерен за социалистическата концепция за социална хигиена. 

Чрез физическото изолиране на децата с увреждания държавата поддържа илюзията за общество без „инвалиди“. 

Ежедневието и в тези институции също е стриктно организирано и подчинено на следването на режим, а обитателите им правят всичко заедно, често при пълна липса на лично пространство и вещи. Във все още съществуващите след 2010 г. такива домове, които самата аз съм посещавала по онова време, децата нямаха собствени дрехи – облеклото беше общо.

Децата с увреждания после се превръщат във възрастни с увреждания, за които също са създадени множество институции на същия принцип и със същото предназначение. На всеки, достатъчно смел да се докосне до изкривената, зловеща реалност в тях, препоръчвам наскоро издадения фотоалбум на Антоан Божинов „Излишни“. В него са събрани фотоесета от посещения в домове за деца и възрастни в Северозападна България през 80-те и 90-те години. Сборникът завършва със статия на психиатъра д-р Владимир Сотиров за историята на възникването и проблемите на социалните домове за възрастни хора в страната. Темата е особено интересна в контекста на общественото внимание към „домовете на ужасите“ през 2025 г.

Домът за деца като тотална институция 

Институциите за грижа за деца са замислени и функционират не просто като места, които осигуряват подслон, сигурност, топлина – с каквито асоциираме думата „дом“, – а като технология за управление на социални проблеми. Социалистическата държава се заявява като по-компетентна от родителите да поеме грижата за всяко „трудно“ за отглеждане и възпитание дете. Така тя решава свои идеологически въпроси и „се справя“ – но чрез прикриването им – с големи структурни предизвикателства, като бедността, уязвимостта и уврежданията. Логиката е, че ако страданието е невидимо, то не съществува. 

Това прикриване се представя като акт на грижа, но под повърхността се трупат нерешени проблеми, а броят на домовете и децата в тях расте. Качеството на „грижата“ също толкова естествено намалява. Фокусът, доколкото изобщо е бил другаде, се измества върху спазването на режима, контрола, отчетността, а в крайна сметка – върху управлението на самите институции, финансирането на които става все по-оскъдно. 

„Тотална институция“ е концепция, развита от канадския социолог Ървинг Гофман през 60-те години въз основа на изследователската му работа в психиатрии. 

Гофман описва един тип затворена система, в която животът на обитателите е регулиран от установен режим, а едни и същи елементи от ежедневието се изпълняват от всички заедно, в група, в рамките на едни и същи пространства и под надзора на персонала. Това създава илюзията, че хората, настанени в такива заведения, са абсолютно еднакви. При нормални обстоятелства хората влизат в различни социални роли, казва Гофман, и си взаимодействат с другите по различни начини вкъщи, на работа, в градския транспорт, в киното, но в институциите начинът на живот не предполага това. Затова и институциите вредят.

Домовете за деца в България от времето на социализма напълно отговарят на характеристиките на тоталната институция.

Всъщност те са създадени, за да бъдат именно това. Границата между индивидуалното и колективното в тях е почти напълно заличена в името на „удобството“ много деца да бъдат едновременно и ефективно обгрижвани, възпитавани, дисциплинирани. При това те са изолирани от останалия свят, така че както неестественото ежедневие, така и проблемите, довели до попадането им в домовете, остават невидими. 

Помислете си за следната сцена, позната на поколения българи: 30 малки деца седят на гърнета в детската градина – заедно, в едно помещение, в определен момент от деня. Това е съвършено неестествена ситуация от гледна точка на физиологията, но напълно нормална от гледна точка на удобството – трябва да е „подредено“, така че двама възрастни да са в състояние да се справят с всички тези деца. Сега си помислете, че докато за повечето от нас това е било просто един неприятен момент от деня в детската градина, ежедневието на децата в домовете е низ само от такива моменти.

Тоталните институции са страшни не само заради фиксацията върху контрола и прикриването на социалните проблеми, а най-вече защото неизбежно дехуманизират както обитателите, така и персонала си. 

В тях хората са лишени от човешко лице, от индивидуалност и автономия. Те са просто части от един механизъм, който работи основно по поддържането на собственото си функциониране. В дома детето престава да бъде личност със свои нужди и емоции и се превръща във „възпитаник“, а възпитателят – в съблюдател на правила. Това положение притъпява емпатията, която при други обстоятелства би възникнала спонтанно, и обезличаването става норма.

Обезличаването и изолацията водят до стигма. Обществото започва да гледа на децата от домовете като на „други“, „различни“, „повредени“, „опасни“, без да се задълбочава в историите им и да ги третира като отделни човешки същества. Самите домове се превръщат не само в отражение на страха от „другото“, намиращото се „извън нормата“, но и го възпроизвеждат, като със самото си съществуване затвърждават нагласата, че социалните проблеми са решими чрез изолация, строг режим и дисциплина. 

15 години след обещанието за деинституционализация

В статията си за реформата на домовете разказах за деинституционализацията, която трябваше да гарантира, че всяко дете ще бъде отглеждано в среда, максимално близка до семейната. Днес, 15 години след обещанието за тази реформа, в навечерието на изтичането на срока за осъществяването ѝ, почти всяка четвърта от уж новите социални услуги за грижа се намира в сграда, в която в миналото е имало дом. 30 от тях – за над 350 деца – се намират в села или малки градове с население под 5000 души. Други 25 услуги – за още 300 деца – са създадени в такива населени места като част от плана за деинституционализация. При общ капацитет на всички услуги приблизително 3400 места това означава, че 

20% от местата за настаняване на деца в малките групови домове, с които разполага държавата в момента, са в села и градчета със затихващи функции. 

За общинските администрации, които управляват малките групови домове, те са актив: социални дейности за отчитане и възможности за осигуряване на заетост, финансирани при това от държавния бюджет. За децата от близо и далеч, които се озовават там обаче, те носят предимно познатите от миналото изолация и стигматизиране.

Натрупаните през последните няколко години критични анализи на резултатите от реформата насочват вниманието към факта, че 

дори и в малките групови домове, които не са в сградите на стари институции и/или в отдалечени населени места, няма сигурна семейна среда. 

Въпреки значително подобрените материални условия и претенцията, заявена в официалното наименование на малките групови домове – „центрове за настаняване от семеен тип“, – нагласите и отношенията в тях следват институционална логика, а не логиката на правата. Обитателите са твърде много, за да получават индивидуално внимание, а персоналът се състои предимно от недостатъчно квалифицирани и недобре заплатени служители, което предполага възпроизвеждане на старите модели. В ежедневието всичко се върти около реда и правилата. Децата разполагат с малко време извън центровете и с нищожно количество собствени пари и вещи, което допълнително засилва социалната им изолация, кара ги да се срамуват от връстниците си и създава рискове да станат жертви или извършители на престъпления. 

В много от новите малки домове за деца с увреждания пък институционалните практики, които противоречат на принципите за зачитане на човешкото достойнство, продължават да са ежедневие. Режимът остава еднакъв за всички, децата нямат право на избор в ежедневието си, личните им предпочитания не са от значение, поведението им се контролира с наказания, а понякога и с медикаменти. 

На този фон

най-големият проблем си остава липсата на осезаема промяна в нагласите към държавната грижа и ползвателите ѝ. 

Именно от това произтичат най-сериозните негативи за децата. Стари или нови, домовете продължават да бъдат „затворените системи“ от миналото, асоцииращи се с нелицеприятни тайни и социални проблеми, за които хората предпочитат да не знаят; на децата се гледа с подозрение и резерви, а често те са и откровено дискриминирани. Донякъде парадоксално, тези негативни нагласи засягат дори децата, които растат в приемна грижа. 

Как системата да престане да произвежда аутсайдери 

Всяка година около 200 навършващи пълнолетие млади хора в България напускат малките групови домове и приемната грижа. Началото на самостоятелния им живот рядко е леко. Причината е не само че държавата не им осигурява нужната подкрепа след излизането от системата. Помощта, която се предлага, и то съвсем отскоро, се изчерпва с минимални средства за първите три месеца и понякога с логистична подкрепа за настаняване в общинско жилище или за намиране на някаква първа работа. 

Истинският проблем е, че децата не са подготвени за реалността извън системата за грижа и носят травми от живота си в нея. 

В домовете те порастват не защитени, а уязвими. Без възможности да развият социалните умения, които се формират естествено чрез доверие, право на избор и лична отговорност, те се оказват изложени на рискове навън, в истинския свят. В приемната грижа това не е така. Но и там най-често порасналите деца застават на прага на самостоятелния си живот без капка вяра във възможностите и потенциала си, без амбиции, без мечти. Стигмата ги следва, където и да отидат.

Ако искаме системата за грижа да изгражда млади хора, уверени в собствената си стойност, способни да развиват талантите си и мотивирани да работят здраво за бъдещето си, тя трябва преди всичко да се освободи от институционалната логика и нагласи, които все още я движат. Да престане да се грижи приоритетно за собственото си функциониране и да се отвори към света навън, за да позволи децата да бъдат видени и третирани като истински хора, а не като проблеми, които трябва да се държат под контрол.