Да владееш или да не владееш? Как Западът се върна към началото на XX век

Войната не се заплаща във военно време, сметката винаги идва по-късно.

С тези думи един от бащите основатели на САЩ Бенджамин Франклин завършва своето историческо писмо от 1755 г., в което апелира към богатите жители на американските колонии да допринасят солидарно за Седемгодишната война между Британската империя и Франция. В продължителната си кореспонденция Франклин ясно предупреждава британската корона, че дългът ѝ е нараснал тройно и че дори при евентуална победа ще се стигне до нови финансови тежести, с които крал Джордж ще трябва да се справя във време, когато американските му владения отдавна вече не са си плащали сметките. 

Въпреки че Седемгодишната война е по-слабо засегнат конфликт в европейската литература, тя е съществен исторически урок за англосаксонците, тъй като представлява вододел в британския колониален модел. Унизителното отношение на британците към коренното население на завладените земи по-късно ще вдъхнови идеологическата трансформация на Франклин – от заявен лоялист на британците той ще се превърне в американски патриот и в един от архитектите на американския политически проект.

Защо, Америка, защо?

Това беше въпросът, който много европейски политици отправиха към американския президент Доналд Тръмп, когато започна военната операция срещу Венецуела и когато американската администрация предяви в доста по-решителен тон апетитите си към най-големия остров в света – Гренландия. Дилемата на Европа обаче сякаш излъчва някакво дълбоко непознаване на начина, по който Америка направлява външната си политика. За останалите глобални актьори, като Китай, Индия и Русия, този въпрос не стои на дневен ред, тъй като те са доста по-наясно с Вашингтон, отколкото с Европа. Както сочи и историята на Студената война, никой не познава толкова добре Вашингтон, колкото Москва, и никой не познава Москва толкова добре, колкото Вашингтон.

Поради липсата на единна външна политика и на отбранителна идентичност Европа в продължение на десетилетия, и то особено след разпада на СССР, не разбира политиката на САЩ. И когато в Белия дом е избран президент, чиято доктрина се базира на стремежа към запазване на американската хегемония, европейците сякаш не успяват да прозрат, че външната политика на Америка винаги е имала една-единствена цел: да гарантира, че САЩ ще бъдат в състояние както да сдържат своите противници, така и да балансират своите съюзници, проправяйки си път към статуса на неоспорим владетел в системата на международните отношения. Към същата цел са се придържали всички президенти на Америка от началото на XX век, било то с твърда или с мека сила.

Важно е да уточним, че отношението на САЩ към европейските им съюзници далеч не е прецедент. В публикуваната Стратегия за национална сигурност на администрацията на Тръмп от 2025 г. съществуват множество догадки каква точно ще е политиката на Америка по време на неговия мандат, но това, което е видимо, е, че доктрината „Тръмп“ на практика модифицира доктрината „Никсън“. 

Този цикличен процес в американската външна политика обикновено прожектира пред очите на останалия свят сериала на добрите президенти, желаещи да спасят света от лошите политици, които искат да го разрушат. Показателни са нагласите на Ричард Никсън от началото на мандата му, че САЩ трябва да преговарят от позицията на силния, превръщайки НАТО в буфер за ядрено сдържане пред СССР. В същото време неговата външна политика, възприемайки вплетения от Кисинджър принцип на селективната намеса, категорично се противопоставя на подхода „Кенеди“, който е категоричен в подкрепата си за всички американски съюзници.

Тук трябва да си дадем сметка и за още нещо: динамиката на евроатлантическите отношения е пряко обвързана с общия образ на врага, който присъства в представите на САЩ и на европейските им съюзници. Този аспект от възприятията на държавните актьори е ключов, като по този въпрос реалисти, либерали, конструктивисти и дори функционалисти са единодушни, че събирателният образ на опонента е онова, което те мотивира да се защитаваш. По време на Студената война този враг е СССР, а след нейния край и разпадането на Съветския съюз – глобалният тероризъм. 

Оказва се обаче, че тероризмът няма как да бъде напълно изкоренен поради недържавния му характер – предизвикателство, с което нито една политическа теория все още не успява да се справи. С времето радикализацията и различните форми на насилие пуснаха корени на Запад и западните демокрации решиха всеки да се справя с терористите както може. С изчезването, или по-скоро с фрагментирането на този образ на врага евроатлантическото единство постепенно започна да се топи. Процесът се забави значително при администрацията на Обама, която обрисува нов враг – белия екстремизъм, започнал опасно да набира сила в Америка. Не всички европейци обаче бяха готови да купят новия американски продукт, което породи аналогична реакция отляво. 

В тези условия влизането на Байдън в Белия дом беше сантиментален символ, който за последен път припомни на европейските елити, че някога Европа и Америка са били най-близките съюзници. Със завръщането на Тръмп обаче общия образ на врага вече го няма – от една страна, защото САЩ смятат Китай за по-голям проблем от Русия, а от друга, защото за Америка Близкият изток и Пасификът имат по-сериозно значение, отколкото Европа.

Венецуела и Колумбия – новите измерения на доктрината „Тръмп“

Приетата от администрацията на Тръмп Стратегия за национална сигурност ясно дава да се разбере, че Америка ще воюва само за собствените си интереси. В останалото време ще подпомага индиректно съюзниците си, и то само онези, които споделят нейната визия за света. Погледната от този ъгъл, военната намеса във Венецуела също не трябва да се възприема като уникален момент в историята на САЩ. Тя е проявление на доктрината „Монро“, за която вече говорят всички и с която първоначално Америка заявява на Европа да не се меси в Централна и Латинска Америка. Впоследствие Теодор Рузвелт я развива с т.нар. Политика на голямата тояга, която легитимира правото на САЩ да стопанисват района, намесвайки се в делата на латиноамериканските държави, за да защитят своя интерес. 

Тръмп хвърля ръкавицата на останалите държави, които имат претенцията да бъдат Велики сили, със своето допълнение към доктрината, изразяващо готовността на Вашингтон да използва твърда сила, в случай че „задният му двор гори“. До този момент предизвикателството прие единствено Русия, която изпрати свои кораби и подводница, за да защитават петролните танкери, идващи от Венецуела, но и тази операция се превърна във военно фиаско и завърши с пленяването на танкера „Маринера“ от САЩ.

Следва да се отбележи, че действията на Мадуро представляваха реална заплаха за американската национална сигурност. От една страна – защото Венецуела се превърна във важен опорен пункт за външното присъствие на Китай в Латинска Америка. Това се изразяваше най-вече в дългосрочни дипломатически и икономически отношения с режима на Николас Мадуро – под формата на кредити, инфраструктурни проекти и задълбочаваща се финансова зависимост. В този контекст Китай преследва стратегически интереси, свързани с глобалното си икономическо разширяване и с търсенето на политическо влияние в региони, традиционно смятани за зона на американско влияние.

Към това все пак се прибавя и проблемът с наркотрафика към САЩ, който обаче следва да бъде разглеждан по-диференцирано. Мадуро е обвинен от американските власти за участие в кокаинов трафик, основният източник на кокаин в региона остават Колумбия, Боливия и Перу, а Венецуела по-скоро функционира като транзитна територия. В същото време връзката между Китай, организираната престъпност и наркотиците се проявява най-вече по линия на фентанила – чрез китайско производство на прекурсори, които се изкупуват от мексиканските картели, за да се произведе наркотикът, впоследствие достигащ до американския пазар.

Тази комбинация от държавна слабост, международна престъпност и геополитическо съперничество напомня на онова, което в Европа се обозначава като „хибридни заплахи“ – но в случая въздействието е насочено не към общественото мнение, а към общественото здраве и социалната стабилност на Съединените щати.

Втората причина е по-скоро икономическа и се отнася за петролните залежи на Венецуела, които са важни за Америка не само от гледна точка на енергийната ѝ сигурност, но и защото контролът върху тях ще остави Куба и дори Русия (която вече може да разчита само на Иран за петрол) без възможност за редовни доставки на черното злато. Това би довело до ефект на доминото, с чиято помощ режимите в тези държави могат да се разклатят и да се разпаднат сами, без да се налага Америка да разпростира силите си по цялото земно кълбо. Нещо повече, контролът върху Венецуела и нейните партньори би помогнал на САЩ да изолират Китай от глобалната сцена така, както Пекин се опита да загради задния двор на Вашингтон с инвестициите си в Латинска Америка. 

Голямото предизвикателство в целия план на Тръмп обаче остава Мексико, тъй като мексиканците едва ли ще сътрудничат доброволно на американската администрация, а голяма част от политическия и финансов елит на страната много отдавна е свързан с наркокартелите и със стремежа им да разширяват зоната си на влияние към южните щати на Америка.

Гренландската мечта на Тръмп

Гренландия има ключово значение за системата на американското ядрено сдържане. Важно е да отбележим интересния исторически факт, че американското военно командване е изпълнявало секретен план за построяването на подземна мрежа от мобилни ядрени установки на острова. Това става през далечната 1960 година и за тези преговори датският премиер Ханс Хансен дори не уведомява своето правителство. Причината е, че когато неговите предшественици съобщават на Комитета по външна политика на Дания за идеите на САЩ, датските политици отказват да подкрепят американския проект за „Гренландската карта“.

В САЩ изчисляват, че ако проектът за изграждането на лагера се осъществи, ще имат възможността не само да нанасят изпреварващи ядрени удари дълбоко в територията на СССР, но и да отговорят на евентуална съветска агресия, без да рискуват атака на своя територия. Когато обаче САЩ и СССР едва не започват ядрена война две години по-късно, по време на Кубинската ракетна криза, суперсилите си дават сметка, че подобни проекти крият прекалено голям риск от ескалация. Така Хрушчов изоставя идеята си да разположи ядрени ракети в Куба, а Кенеди решава да замрази проект „Леден червей“, който предвижда изграждането на секретната ядрена база.

Дали Доналд Тръмп иска да възроди американската ядрена мечта от времето на Студената война, можем само да гадаем. Ясно е единствено, че ако САЩ установят контрол върху Гренландия и разположат там своя военна инфраструктура, американската земя става неуязвима за Русия и Китай както от конвенционална гледна точка, така и по отношение на ядреното сдържане. Тази неуязвимост обаче няма как да бъде проектирана върху европейските съюзници и за тях тя може да послужи единствено като сдържаща гаранция за сигурността им – аналогична на американския ядрен чадър, състоящ се от бойните глави в Европа, които американското военно командване е споделило с НАТО. 

В същото време контролът върху острова ще даде възможност на Америка по всяко време да нанася изпреварващи удари върху Русия и Китай, с чиято помощ да ликвидира критичната им инфраструктура и да се утвърди като хегемон в системата на международните отношения. Тези планове на американската администрация идват на фона на едно отслабено и разединено НАТО, както и при пълното оголване на Западното крайбрежие на САЩ. Причината за последното е сдобиването на Русия с балистични ракети от Северна Корея, които са в състояние да достигнат американска земя.

Насилственото придобиване на острова от САЩ и евентуалната европейска реакция обаче ще положат началото на краткосрочни дезинтеграционни процеси в НАТО. В зависимост от това как ще се осъществи придобиването и каква ще бъде реакцията, отговорност ще носят и двете страни. Защото различията между Америка и Европа вече са толкова големи, колкото сериозна е и геополитическата реалност, че традиционните инструменти за ядрено сдържане и балансът на силите, утвърден след края на Студената война, вече не работят. 

Гренландия може да стане мирно част от Америка само ако датското правителство се съгласи да я продаде или ако формално Дания поиска от САЩ да разширят военното си присъствие в Арктика по силата на съюзническите си ангажименти към Алианса. Тук неизбежно се натрупват и идеологическите различия между съюзниците – във Вашингтон управляват консерватори, а в големите европейски икономики – либерали. Това е може би единственият сигурен успех на руската стратегия – че успява да разедини Запада, както СССР никога не успя.

Преходът от еднополюсен към двуполюсен свят изисква компромиси, за да могат и САЩ, и Европа, за да запазят единството си. Съществуването на Европейския съюз не е под заплаха, стига европейците да успеят да изградят бързо своя система за отбрана, която да гарантира, че Русия няма да нападне Стария континент. 

НАТО, от друга страна, е дългосрочен стратегически проект, но неговата трансформация не трябва да се изключва, тъй като евроатлантическото семейство не е единно по въпросите коя е основната заплаха. Както отбелязва Стивън Уолт, НАТО е колективна система за сигурност, в която съюзниците са споделили своята визия за отбрана, а Америка – ядрения си суверенитет, за да запази Европа цяла.

Това обаче е и най-голямата слабост на Алианса – когато неговите членове нямат обща визия какво ги заплашва, или са толкова объркани, че не могат да различат приятел от враг, НАТО не може да функционира. При такава конфигурация на геополитическата карта в Белия дом управлява президент, който избира подход като на предшествениците си Никсън и Буш-младши, а Русия най-сетне може би ще осъзнае границите на своето геополитическо влияние, отвъд които единствената алтернатива за нея е Трета световна война. Ред е на Китай и Европа да очертаят своите червени линии. Тези проекции могат да бъдат началото на нов оздравителен процес в системата на международните отношения или на поделянето ѝ на сфери на влияние, в които всеки хегемон ще действа с правото на силата.