Будапеща на Колодко – толкова много истории

Топ 50 на най-високите статуи в света съдържа преобладаващо божества, издигнати на публични места след 2000 г., макар начело на списъка да е индийски политик, а най-цѐнен според ЮНЕСКО да е един китайски Буда от IX век. Всички се намират в Азия, с три изключения: сенегалски ансамбъл, построен от севернокорейци край Дакар, плюс две Родини – руска и украинска. Най-високият обелиск стърчи във Вашингтон; египетските пирамиди се борят за надмощие с мексиканските; за първенство в кубиците бетон на Балканите се надпреварват шуменският мемориал „Създатели на българската държава“ и „летящата чиния“ на Бузлуджа (и двата монумента са от 1981 г.). Все произведения, мислени да всяват страхопочитание и да заявяват значимост. Неслучайно „монументален“ ще рече „внушителен“, „огромен“...

И все пак има паметници, способни да извикват нежност и да поразяват с нежеланието да се набиват на очи. Желязното момченце в Стокхолм например – педя човече, което от 1967 г. седи на леглото си, гледа луната и е ту украсено с цветя от своите посетители, ту увито с плетени от тях шалчета, ту почетено с монети и бонбони. Или близо осемстотинте 20–30-сантиметрови гномчета с различни професии и характери, завзели Вроцлав през последните две десетилетия... В групата на монументите, отричащи смазващите обеми в полза на гальовните жестове, попадат и фигурките, с които Михай(ло) Колодко осява Будапеща от неотдавна.

Колодко е роден в Ужгород през 1978 г., завършва монументална скулптура в Лвов през 2002-ра, а през 2010-та се преформулира като автор на „градски миниатюри“ – започва от родната си Украйна и продължава в Унгария, където се преселва през 2017-та.

Изкуството му е улично, „партизанско“ (guerrilla art), тоест непредвидимо, неканено и неканонично.

Паметниците, които прави по собствен почин и монтира където му хрумне, са маломерни, появяват се без ленти за прерязване и тържествени слова, вместо владетели изобразяват анимационни герои или вещи и хич не настояват да бъдат гледани. А и авторът, за капак, не обяснява много-много коя какво значи.

Будапеща е всякак голяма: има и история, и гледки, и простор, и разнообразие. Ето защо е особено любопитно как дребните творби на украинеца с унгарски корен осезаемо я разширяват. Една столица може да си позволи да прескача от тема на тема, без да изтърве нишката (но не и да бъде монотонна); една традиция – да се свърже с безброй други, без да загуби физиономията си (но не и да се капсулира в себе си). Когато кривнеш към тихо място, за да потърсиш поредния „колодко“ (в интернет изобилстват картите, на които са отбелязани местонахожденията на джобните му статуи, и групите, които обсъждат техните изниквания и изчезвания), и приклекнеш да се взреш, нещата добиват личен привкус. И пъстро се разбягват във всички посоки.

От Пух до Вук

Фотосафарито от колодко на колодко е превъзходна идея за прекарването на ден-два, че и три в Будапеща – фигурките са вече над 40, в зони от двете страни на Дунава, които човек бездруго би се радвал да посети. Тръгвам с амбицията да видя колкото може повече и започвам от онази, която ми е най-присърце: Мечо Пух, увиснал под паметната плоча на своя преводач Фридеш Каринти. На Пух на унгарски му казват Мицимацко – втората част значи „плюшено мече“, а Мици е галеното име на Емилия Каринти, авторка на подстрочниците за всички преводи на брат си Фридеш от английски.

Същият този брат впрочем, изтъкнат писател, остава в световната история с нещо съвсем неочаквано – идеята за шестте степени на разделение. Тя се появява за първи път в разказа му „Вериги“: група приятели обсъждат, че между произволни двама души на света има максимум петима други, през чиито сфери на познанства, брънка по брънка, двамата произволни могат да осъществят контакт. Най-красивото изречение в текста:

В близост до Северния полюс, казват, стрелката на компаса пощурява и започва да се върти в кръг. Същото, изглежда, се случва на убежденията ни, когато се окажем твърде близо до Бог.

С Пух мечките не се изчерпват – високо на стената на бившето Британско посолство в Пеща е закачено мечето на Мистър Бийн, а под едно старо дърво на „Медве уца“ (улица „Мечка“) в Буда Падингтън седи върху търбуха на мечока от приказката за Маша. Из града са разхвърляни и други създания от книги и филми – жабок (конферансието на мъпетите Кермит), козел (Елек Мек – добронамерен, но нескопосен майстор от стопмоушън сериал за деца от 70-те), червей (също от анимационен сериал, този път за въодушевен рибар), заек (онзи с карираните уши, добре познат и в България – в подстъпите към замъка, недостъпно високо за наболяващото ми коляно), Йода. И лисичето на име Вук – в подножието на хълма Гелерт то виси от опашката на бомба, забила нос в скалата. Любимецът ми обаче е котаракът Гарфийлд.

Картата ме праща откъм неправилната страна на улица „Дембински“, където напразно се оглеждам за „дебелия, мързелив и егоистичен“ риж персиец от американския комикс, докато една непозната не схваща какво ме мъчи, и не ме упътва с дрезгави подвиквания на унгарски и къси бипкания откъм отворената си кола. Вървя бавно покрай металната ограда на Университета по ветеринарна медицина и оглеждам колоните, на върха на всяка от които в четири посоки надничат животински муцуни. Комбинациите са различни, някои колони са с по три образа, други с по два, а тук-таме са опадали всичките. Под един изригнал в плодчета огнен трън виждам главите на кон и куче и аха да пропусна третата страна, когато госпожата ме спира с клаксон и подвикване. Отгоре ме зяпа облата апатична физиономия на Гарфийлд и от нея ме напушва смях, който ме държи с километри.

Кубчета и луноходи

Щом научава, че един от любимите му художници – самоукият Тивадар Костка, наричан Чонтвари – е бил гимназист в Ужгород и е обичал да се пързаля на лед, Колодко си наумява да му извае фигурка на кънки. Отива да се допита до свой преподавател, който, ужасѐн от идеята, му обяснява, че за голяма личност не върви малко паметниче. И Колодко почти се отказва. После обаче размисля и първият от няколко мини-Чонтвари изниква край река Уж.

Не разбирах защо любовта не бива да се изразява в малък мащаб...

И все пак човешките изображения сякаш са редки в по-новата практика на скулптора – император Франц Йосиф, отпуснат в хамак на Моста на свободата; английската кралица, която маха от покрива на подводница в парка Миленариш; подпийнал римски легионер, опнал късокрако телце край останките от амфитеатър в Обуда; легендарният Чък Норис, овързан с въжета, най-сетне победен... от местната бюрокрация. (През 2006 г. започва строежът на нов мост над Дунава и за името му се обявява конкурс онлайн: насмешливите унгарци масово гласуват то да бъде „Чък Норис“, но – уви! – властите решават в полза на „Медиери“.)

Мил Дракула е седнал на дувар в Градския парк и чете книга (апропо, Бела Лугоши, най-харизматичният актьор в ролята на вампира, е унгарец). Легендарният илюзионист Хари Худини, майстор на драматичните измъквания от усмирителни ризи и безизходни ситуации, е роден под името Ерих Вайс в Будапеща – негова статуйка се намира на „Кирай“, централната улица в еврейския квартал. Сред колодковците, изобразяващи хора, е и поетесата Хана Сенеш – след обучение от британските ВВС през 1944 г. тя скача с парашут в Югославия и се насочва към Унгария, за да саботира нацистите. Заловена е и умира на 23 години след чудовищни изпитания. Фигурката ѝ е разположена над нивото на очите в пресечната точка на улиците „Рожа“ и „Йошика“.

В някогашното еврейско гето – в момента възхаотично туристическо средище – попадам на друг уличен артист, който събира по неочакван начин местни и чужди попкултурни образи. И докато снимам как унгарският Тиви Мечо (нещо като нашия Сънчо от заставката на вечерното „детско“) гледа от телевизора да изпълзява момичето от японския филм на ужасите „Кръгът“, а малко по-нататък Емзеперикс, правнукът на семейство Мейзга, миксира рамо до рамо с „Дафт Пънк“, пред погледа ми изскача барелеф с любопитна форма. Носестият мъж в центъра, разбирам по-късно, е Режьо Шереш, музикант и цирков артист, години наред свирил на пиано в ресторант „Малката лула“, на чиято фасада сега е паметната плоча...

В средата на 30-те една мелодия на Шереш се прославя първо в Будапеща, после в Щатите и оттам по целия свят – Gloomy Sunday. Лошото е, че бъдещият евъргрийн скоро се сдобива с мрачна легенда и тя плъзва след него като сянка през граници и океани – който слуша печалните ноти на неделната песен, разправят, сам отнема живота си. Пресата в няколко държави измисля прякори („усмъртителният хит“, „химнът на самоубийците“), роят се митове и дори забрани... И това – преди дори да дойдат нацистите, Шереш да бъде обречен на години принудителен труд, да оцелее, да бедства в социалистическа Унгария и да загине от собствената си ръка през 1968-ма...

Много по-трудно е да намериш нови въпроси, отколкото отговори,

казва архитектът и скулптор Ерньо Рубик, чието прочуто кубче краси в бронзов вид крайречната алея в Буда. Други специфично унгарски теми на Колодко са водолазът с ключа до пищното кафене „Ню Йорк“ (един от гостите на откриването преди 130 години уж бил Ференц Молнар – бъдещ автор на великолепния роман „Момчетата от улица „Пал“, – който толкова се възторгнал, че запокитил ключа му в Дунава, та да стои кафенето завинаги отворено); американският луноход на улица „Холд“ („Луна“), поставен в чест на проектиралия го инженер Ференц Павлич, избягал през печалната 1956-та. И разбира се, лечо. Най-бързото описание на тази вкусна яхния е „унгарският рататуй“ – ето защо Колодко е създал мишок по подобие на страстния гастроном от филма „Рататуй“ и с розов спрей е изписал Lecsó на стената пред него.

Страна огромная, иди на...

На 23 октомври 1956 г. Унгария се опълчва срещу „народната“ си власт. В отговор на искането за демокрация СССР праща танкове и въстанието е смазано. Убити са почти 3000 унгарци, над 200 000 напускат страната – травмата е жива до ден днешен. „На „Ракоци“, срещу Националния театър, лежеше Сталин. Гигантската статуя е домъкната чак от Площада на героите...“, чете за БНР от записките си поетесата Невена Стефанова. Тя е в Будапеща в първите часове на бунта, когато протестиращи връхлитат паметника на съветския касапин край Градския парк и го събарят така, че на постамента остават да стърчат само ботушите... На три минути от някогашното му място, досами авангардната сграда на новичкия Етнографски музей, Колодко е инсталирал дребен преобърнат скейтборд и чифт ботуши, от които се подават кокали.

На площад „Свобода“ все още се издига обелиск, посветен на Съветската армия. Върху градинската ограда срещу него през 2019 г. скулпторът монтира бронзова възглавничка, на която – като корона – почива ушанка с петолъчка. В пристъп на възмущение крайнодесен депутат (от партия, която си дружи с „Възраждане“) записва за социалните мрежи как с брадвичка откъртва шапката и я мята в Дунава. Не след дълго в същата точка от оградата пак се появява възглавничка, сега обаче с брадва отгоре – паметник на агресивните любители на бившия окупант. И не само. На 9 май 2023 г. Колодко комбинира видеото на депутата със свое, в което хвърлената в Дунава ушанка е изпълзяла на жабешки крака от водата като във филм на ужасите и се е намърдала на най-близкото стълбище.

View this post on Instagram

A post shared by Kolodko Mihály (@kolodkomini)

На Русия са посветени още две произведения по крайбрежната откъм Буда. „Тъжният танк“ е увесил дуло срещу изумителната сграда на парламента (златните ръчици на заглавната снимка са на Светла Кьосева, преводачката на най-новия литературен нобелист Ласло Краснахоркаи), а на хълбока му пише: „Руснаци, вървете си вкъщи!“... „Няма компот“ пък препраща към момента, в който в популярната комедия за Втората световна „Младшият сержант и другите“ главният герой търси зимнина в унгарска къща, а заварва скрит червеноармеец с картечница (и ушанка): „Руснаците са вече в килера!“. Колодко коментира:

Дойдат ли в страната ти руснаците, нямат срам – настаняват се като у дома си и ти изяждат всичкия компот!

Доста по̀ на север, след остров Маргит, откъм Пеща, на променадата „Москва“ е щръкнало и „Послание“, увековечило случката със защитниците на Змийския остров от началото на руското нашествие в Украйна: върху бял постамент с формата на огромен среден пръст от малък боен кораб се пули Путин.

Кунс и Кателан

Ars longa vita brevis е в началото на ул. „Фалк Микса“, на две крачки от статуята на инспектор Коломбо (местна чудатост отпреди заселването на Колодко в Будапеща), и представлява изпружена катерица с пистолет в лапата – намигване към препарираната катерица с пистолет от „Бибидибобидибу“ на Маурицио Кателан („Хуморът действа като доброто произведение на изкуството – целта и на двете е да те накарат да се вгледаш и да се замислиш...“, обяснява безцеремонният италианец). „Либидо“ пък – на парапет край реката – е реприз на характерните балонени кучета на Джеф Кунс (някога женен за унгарската порноактриса и италианска депутатка Чичолина). Едно миниписоарче край двореца „Вайдахуняд“ в Градския парк – вече откраднато – отдава почит на революционния „Фонтан“ на Марсел Дюшан, когото също няма как да не цитирам:

Дори по каквито и да било причини да се объркаш да харесаш нещо, което не е за харесване, в обичането има далеч повече хляб, отколкото в мразенето. В смисъл: каква е ползата от мразенето? Хабиш си енергията и умираш по-рано.

Построиш ли мост

Лиса Симпсън (в ролята на Жана д’Арк) е пострадала от атмосферните условия и на снимката стои тъжно; трабантчето с ключе за навиване не ме въодушевява; за най-новия паметник (ловец от сибирското племе ханти, колонизирано някога от руснаците) научавам доста по-късно. Ето как на последния си колодко – току-що изскочил от телевизора Пумукъл, дружелюбно духче от осемдесетарски анимационен сериал – попадам неволно край една хубава стара гимназия в Естергом. Министатуите са не само в Будапеща: има ги в сериозна концентрация в Ужгород, както и – отделни екземпляри – другаде: Риека, Оломуц, Нюрнберг, Стокхолм.

Естергом е дунавски град на час с влак от столицата, а аз минавам през него, защото съм 65-тата „пазителка на моста“, свързващ го с отсрещното словашко градче Щурово, където живея от няколко месеца. Мостът е „Мария Валерия“ – половин километър в зелено над могъщите води – и е наречен на най-малката дъщеря на споменатия по-горе Франц Йосиф. Издигнат е в края на ХIХ век и е разрушаван два пъти – през 20-те и през 40-те, – а най-новият му живот започва през 2001-ва. Иначе казано, досега е съществувал повече в отсъствието, отколкото в присъствието си, и тази мисъл не спира да ме удивлява: построиш ли мост, той си остава факт дори когато е съборен. Моята първа задача по тези чаровни краища е, както казва Карол Фрюхауф, прекрасният съосновател на приютилата ме арт резиденция, да се уверявам всяка сутрин, че мостът си е на мястото. И докато я изпълнявам, не мога да съм по-благодарна – за всичко от този и от онзи бряг.