Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.


Александър Клайншрод е един от основателите на Werkstatt Baukultur Bonn – общност от млади специалисти, работещи в областта на консервацията и историята на изкуството, които с дейността си популяризират следвоенното архитектурно наследство и късния модернизъм. Инициативата стартира през 2010 г., след като група възпитаници на Института за история на изкуството към Университета в Бон провеждат успешна кампания за запазването на концертната зала Beethovenhalle. С Александър Клайншрод разговаря Слава Савова.

Кампанията ви за запазването на Beethovenhalle започна преди повече от 10 години, когато несъмнено обществените нагласи към следвоенната архитектура са били по-неблагосклонни в сравнение със сега. Какво беше намерението на Общината за Beethovenhalle тогава?

Нещата отиваха към събаряне. Имаше архитектурен конкурс с участието на известни архитекти, като Заха Хадид, Дейвид Чипърфийлд и други. Струва ми се, че тогавашният кмет на Бон беше фиксиран върху идеята за емблематичен проект на брега на Рейн. Очакваше се този нов проект да бъде следващата „Опера на Сидни“, „Филхармонията на Елба“ в Хамбург или нещо подобно. Но това беше проблематично заради функцията на сградата. Въпросът бе: има ли нужда градът от нова концертна зала с концертна програма 365 дни в годината? На 20 км от Бон се намира Кьолнската филхармония – световноизвестна концертна зала.

Тогава именно изтъкнахме, че имаме нужда от многофункционална зала с добър аудиториум, каквато Beethovenhalle вече е. Това, което е част от историята на града, може да бъде обновено за днешните му нужди. В хода на кампанията получихме голяма подкрепа от изтъкнати изкуствоведи и специалисти в областта на опазването на културното наследство. Скоро се появи и подкрепата на много граждани, която съществуваше и преди, но трябваше да стане видима.

Beethovenhalle, 1959 г. © Bundesarchiv / Wikimedia
Beethovenhalle, 1959 г. © Bundesarchiv / Wikimedia
Beethovenhalle, 2009 г. © Wolkenkratzer / Wikimedia
Beethovenhalle, 2009 г. © Wolkenkratzer / Wikimedia
Beethovenhalle, 2018 г. © Wolkenkratzer / Wikimedia
Beethovenhalle, 2018 г. © Wolkenkratzer / Wikimedia
Една от залите в Beethovenhalle, 1959 г. © Bundesarchiv / Wikimedia
Една от залите в Beethovenhalle, 1959 г. © Bundesarchiv / Wikimedia
Beethovenhalle, детайли от интериора, 2015 г. © Kommunalpiraten Bonn / Flickr
Beethovenhalle, детайли от интериора, 2015 г. © Kommunalpiraten Bonn / Flickr
Една от залите в Beethovenhalle, 2015 г. © Kommunalpiraten Bonn / Flickr
Една от залите в Beethovenhalle, 2015 г. © Kommunalpiraten Bonn / Flickr
Beethovenhalle е мултифункционален комплекс, построен през 1956 г. по проект на Зигфрид Фолске. Сградата, разположена на брега на река Рейн в Бон, разполага с различни зали, в които са се провеждали ключови културни и политически събития, включително избори за президент на Федералната република. През 2010 г. Werkstatt Baukultur Bonn получава Германската награда за опазване на паметници на културата за своята кампания за запазването на сградата.

Първата ви инициатива е организирана от група студенти, които разчитат на собствените си ресурси, но впоследствие получавате подкрепа от Университета в Бон и кампанията ви се включва в учебната програма. Все още ли сте част от Института по история на изкуството?

Всъщност днес сме напълно независими от университета, където първоначално се зароди проектът ни. Инициативата ни надрасна това начало, а и скоро след това всички завършихме. Кампанията ни се разви в някаква степен отдолу нагоре, но бе силно окуражена от един от преподавателите ни – проф. д-р Хилтруд Киер, която по това време беше ръководител на департамента по консервация в град Кьолн и работеше активно в сферата на опазването. Професор Киер е сред първите хора в Германия, които още през 80-те насочват вниманието към архитектурата на 50-те години на ХХ в. – заради необходимостта да опазим това наследство за бъдещето.

Професор Киер насочи мен и моите колеги към темата за Beethovenhalle. Макар че ни насърчи, тя също ни и предупреди, че подобна тема може да ни отдалечи от успешното завършване на обучението ни. Но каузата беше много важна. И така заработихме като регистрирана към университета културна инициатива, тоест придобихме официален статут. Работихме до 2017–2018 г. по този начин, а днес вече сме добре установена независима общност от професионалисти, към която се присъединяват все повече нови хора. Понастоящем членовете ни са специализирани в областта на опазването, архитектурата, географията, а аз самият съм преподавател.

Работите съвместно с местни и национални институции или се фокусирате върху инициативи, ангажиращи широката общественост?

Начинът ни на работа се развива постоянно. Като студенти можехме доста бързо да реагираме на предстоящи събития в града, като разрушаването на сгради от 60-те и 70-те години. Измисляхме малки интервенции, организирахме и архитектурни обиколки с различни от обичайните маршрути. Един от призивите ни гласеше Putzen und Benutzen, което може да преведем като „Почистете сградата и просто я ползвайте“. Това бе част от дискусията за площада пред Централната гара в Бон. На същото място днес стои една не особено интересна и не особено екологична търговска сграда…

Днес някои от инициативите ни се финансират от Общината на Бон, като например документалния филм за една по-стара сграда – от 1905–1906-та, която е била районно кметство. В момента разработвам архитектурна разходка за сградата на Операта в Бон, построена през 1965 г. Това не е обикновен театър, а театърът на някогашната столица на Западна Германия. Един много амбициозен проект със забележителни произведения на изкуството, създадени от авангардни немски художници през 60-те години. Архитектурният маршрут се фокусира върху различни аспекти на сградата, има и една част специално за общността в Instagram, която би оценила колко фотогенична е тя. Този проект се осъществява с помощта на самия театър.

Операта в Бон, 2018 г. © ToLo46 / Wikimedia

Интересите ви обхващат най-вече периода от 50-те до 80-те години на ХХ в. Новото наследство попада в един вид „сива зона“, където сградите нито са достатъчно стари, за да бъдат оценени, нито достатъчно нови, за да бъдат обект на добра поддръжка. На какво се дължи това и как успявате да повлияете на тези нагласи? Защо винаги свързваме стойността с възрастта на дадена сграда?

За този вид наследство полагаме усилия от 10 години насам. Архитектурните маршрути се оказаха много важни за дейността ни, защото те позволяват на хората да общуват със сградите. Спомням си един прекрасен епизод – бях в църквата „Света Елена“ в Бон заедно с голяма група хора, предимно възрастни дами с копринени шалове, които се интересуват от изкуство и култура. Разказах им за естетиката на сградата, която е в стил брутализъм, и колко е важно да обърнем внимание на характерните за този стил материали и скулптурен подход. Тогава те изведнъж започнаха да докосват бетонните стени и видях как преосмислят пространството…

През 60-те години архитектурният историзъм от началото на ХХ век и стилът ар нуво са отречени. Считало се е, че това е еклектика и няма историческа стойност. През 70-те обаче тази архитектура започва да се адаптира към нови функции и да се преоткрива. Нагласите се променят – това е и нашият аргумент. Архитектурата, която преди 50 години е отричана от много хора, днес вече е добре приета и мнозина биха искали да живеят в такива сгради. Подобна е ситуацията и с брутализма. Днес отношението към този период е много по-различно, отколкото преди 10 години.

© Ayse Tasci / Dialograum Kreuzung an St. Helena
© Ayse Tasci / Dialograum Kreuzung an St. Helena
Църквата „Света Елена“ в Бон © Hagman / Wikimedia
Църквата „Света Елена“ в Бон © Hagman / Wikimedia
Стълбище в църквата „Света Елена“ © Werkstatt Baukultur Bonn
Стълбище в църквата „Света Елена“ © Werkstatt Baukultur Bonn
AB OVO, Klaus Hann, 2011 © Dialograum Kreuzung an St. Helena
AB OVO, Klaus Hann, 2011 © Dialograum Kreuzung an St. Helena
REFLEXIONEN, Debora Frings, 2011 © Dialograum Kreuzung an St. Helena
REFLEXIONEN, Debora Frings, 2011 © Dialograum Kreuzung an St. Helena
Църквата „Света Елена“ е проектирана през 60-те години на миналия век от архитектите Емил Щефан и Николаус Розини. Днес тя е превърната в пространство за диалог „Средище при Света Елена“ – място за съвременно изкуство, което има за цел да насърчи общуването между различни култури и културни традиции.

Дали в дискусията има отредено място и за проблемите, свързани с климатичните промени? Ефективното оползотворяване на споделените ни ресурси може да е сериозен аргумент в подкрепа на политиките за опазване.

Абсолютно. Тази тема е много важна. Връзката между опазването и устойчивите политики осмислих преди 6–7 години благодарение на това, че се занимавам с история на архитектурата. Тогава изследвах сгради от 60-те и 70-те години, а същевременно се интересувах от проблемите, свързани с климатичните промени и опазването на околната среда. Осъзнах, че двете неща са тясно свързани. Нашата организация се включва в тази дискусия, защото наследството е винаги ресурс и част от бъдещето.

Имахме избори за ново правителство миналата есен тук, в Германия, и темата за строителството за пръв път беше разгледана от тази перспектива. В работата си се старая да обсъждам заедно двата аспекта. Когато основната тема е устойчивото развитие, винаги се опитвам да говоря и за историческата и естетическата стойност; когато централната тема е архитектурата, говоря и за опазването на околната среда.

Макар да не сте директно ангажирани с политика, изглежда, че следите внимателно темата за опазването на архитектурното наследство в предизборните платформи на политическите партии. На сайта ви има и анализ на заложените мерки в кампаниите на различните кандидати на миналогодишните избори. Каква част от дейността ви се фокусира върху промени на политическо ниво?

Когато започнахме, планът ни беше да се занимаваме със специфични проблеми, с определени здания като Beethovenhalle или Кметството на Бон, построено през 70-те – сграда, която все още се възприема като сива, стара и грозна. Но постепенно започнахме да интегрираме своите теми в общия дебат за опазването на паметниците на културата, след това – и в дебата за опазването на околната среда, а впоследствие направихме връзка и с политическите събития, които наблюдаваме в момента.

Начинът, по който действаме, не се ограничава само с критика относно нуждата от промяна, нуждата от нови подходи или наличието на грешни решения, взети на политическо ниво. По отношение на образователната ми дейност аз се опитвам да погледна към архитектурата и през една утвърждаваща перспектива. Определено смятам, че всяка съществуваща сграда заслужава да бъде оценена. В това, което вече е изградено, е вложен огромен ресурс – не само материален, но и интелектуален. И ние трябва да го преоткрием. Благодарение на този подход помагам на различни хора да преосмислят оспорвани сгради. Не всички са съгласни с тази позиция, но в повечето случаи успяваме да започнем дискусия именно оттук.

В Германия с опазване на архитектурното наследство често се занимават изкуствоведи. Не така е в България например, където дебатът се ръководи изцяло от архитекти, специализирали в тази област.

Вероятно става въпрос за различни национални традиции. Инициативите по опазване на културното наследство в Германия са много силни още от ХIХ век, след това се подновяват от 70-те години на ХХ век нататък, когато се заражда сериозна гражданска подкрепа – съхраняването на старите централни части на големи и малки градове, архитектурата до началото на ХХ век, архитектурният историзъм и ар нуво. Именно тези процеси през 70-те довеждат до създаването на законите за опазване, които днес са отново в центъра на дебата, най-вероятно поради икономически интереси. Освен това в Германия имаме и следвоенното наследство в ГДР, което разказва различна история, тоест имаме две паралелни линии на наследство. Западната и източната гледна точка трябва да бъдат различни, тъй като принадлежат на различни истории.

Вероятно може да се направят много паралели по отношение на следвоенното ни наследство тук, в България, тъй като то се свързва с определен политически контекст, твърде често – с негативна конотация.

Да, трудна задача е да бъде оценена отново архитектурата от този период, която има своята естетическа и абстрактна историческа стойност, но същевременно е свързана с противоречиви периоди от историята на Източна Европа. Мисля, че сградите могат да продължат живота си в бъдеще, докато в същото време съхраняваме тяхната история. Няма нужда от поляризиран дебат, двата аспекта – историческата и архитектурната стойност – могат да бъдат интегрирани. Нашите колеги, посветени на подобни инициативи в Източна Германия, са изключително отдадени на каузата си. Често ни казват, че историците и изкуствоведите се занимаваме с този период заради носталгия по социалистическия период. Но това не е така. Ние се интересуваме от самите сгради и какво може да е тяхното бъдеще.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни