Ужасите в поредните „домове“ пак ни изненадаха

„Първият сняг пак ни изненада“, гласи ироничното клише. Макар по нашите географски ширини да е нормално през зимата да завали сняг, всяка година някоя институция не е готова за появата му и много се изненадва.

По аналогичен начин стоят нещата и с т.нар. домове в България, или резидентната грижа, какъвто е административният неологизъм за този вид места – все едно дали са хосписи, за възрастни хора, за деца, за възрастни с физически или умствени увреждания, за хора с деменция и т.н. Година след година излизат данни за нечовешки условия, унизително отношение и много смъртни случаи. И всеки път ужасно се изненадваме и възмущаваме… за да забравим след някоя и друга седмица. До следващия подобен случай.

„Изненадата“ с незаконните старчески домове

Така правосъдният министър Георги Георгиев беше много изненадан, след като открил в какви нечовешки условия живеят и умират над 70 обитатели на незаконен старчески дом в старозагорското село Ягода. Отвратителна хигиена, липса на медицинска помощ, принудително откъсване от външния свят чрез отнемане на телефоните и личните документи, връзване, заключване, упояване, локви кръв… Мястото се сдоби с прозвището „дом на ужасите“.

След този случай държавата взе на прицел домовете за възрастни без лиценз и се зае да спасява обитателите им, като ги извежда от тях. Няколко дни по-късно във Варненска област бяха открити още три подобни институции с общо 130 „потребители“. Същевременно излязоха данни и за такъв „дом“ в Говедарци.

Техники за обществено разсейване от истинските проблеми

Водещото послание по отношение на „домовете на ужасите“ са, че те са незаконни. Създава се впечатлението, че след извеждането на обитателите им от тях всичко ще се оправи. Хвърля се вина върху близките на възрастните хора, че не са проявили достатъчно интерес дали съответният старчески дом има лиценз и какви са условията в него. По този начин институциите бягат от отговорност и се „замитат“ редица проблеми:

• Като се сочат с пръст незаконните домове, обществото остава с впечатлението, че в законните всичко ще да е наред. А това не е вярно.
• Ако един старчески дом съществува от години, намира се в населено място, има си уебсайт, посещава се от лекар (дори само за да издава съобщенията за смърт на починалите обитатели), няма как никоя институция да не е разбрала за него. По-скоро става въпрос за затваряне на очите.
• Като се изведат обитателите, къде ще отидат? В държавните институции за резидентна грижа няма място, а частните са непосилно скъпи. Близките на възрастните хора може да нямат възможност да се грижат сами за тях, защото работят, с крехко здраве са, живеят в чужбина и т.н. А някои нямат близки, продали са жилището си, подведени от фалшиви реклами, че в дома условията са прекрасни, ще се грижат добре за тях – и остават бездомни.
• Как един средностатистически човек да се ориентира коя резидентна грижа има актуален лиценз и коя – не? Къде може да намери достъпна информация по темата? Експеримент на „Дневник“ констатира, че регистърът на социалните услуги на сайта на Агенцията за социално подпомагане, който е удобен за използване, не е обновяван от 2020 г. Актуалният регистър е на страницата на Агенцията за качество на социалните услуги заедно със списък на санкционираните домове без лиценз. Тези документи обаче са във вид на екселски таблици, които трябва да се свалят на компютър. Те „изискват допълнителна квалификация за работа с таблици, както и познаване на терминологията на социалните служби“, пише „Дневник“. Още едно затруднение – в таблиците фигурират не имената на самите домове, а на търговските дружества, получили или неполучили лиценз, и се изискват допълнителни усилия да се разбере кое дружество кой дом притежава. Експериментът показва също, че не може да се получи информация по телефона.

Кратко опресняване на паметта

При търсене на определение за резидентна грижа изкуственият интелект услужливо предлага следното:

Резидентна грижа (resident care) означава услуга, при която се предоставя местожителство и денонощни грижи за хора, нуждаещи се от подкрепа, например деца, младежи, възрастни хора или лица с увреждания. Целта е да се осигури безопасна и подкрепяща среда, близка до семейната, в която резидентите получават необходимата индивидуализирана грижа, психологическа подкрепа и подпомагане в развитието на умения за самостоятелен живот.

Това описание по-скоро отговаря на въпроса каква би трябвало да бъде въпросната социална услуга. В България обаче тя често прилича повече на концлагер. Според социолога Венелин Стойчев това се дължи на наследството на социализма, който превръща обществото в „извратена казарма“. А хората, които не отговарят на стандартите поради болест, увреждане и т.н., се държат далеч от погледа на „нормалните“.

Няколко примера за законна „грижа“ и за реакциите на институциите

За нечовешкото отношение към обитатели на домове у нас се вдигна шум през 2007 г., когато излезе филмът на журналистката от BBC Кейт Блюет за дома за деца с увреждания в Могилино „Изоставените деца на България“. Каква беше тогава реакцията на институциите? Социалната министърка Емилия Масларова каза, че тези деца „толкова си могат“. Тоест, щом са с увреждания, това, което могат, е да живеят в нечовешки условия и да умират от недохранване и занемаряване. А президентът Георги Първанов заяви, че филмът на BBC „не е направен с любов към България и е щрих от антибългарска кампания“, макар да не отрече, че в него „има неща, които ние си ги знаем не по-зле“.

Дванайсет години по-късно Блюет снима нов филм, в който проследява как се е развил животът на оцелелите деца от дома в „Могилино“, междувременно затворен през 2009 г. Журналистката стига до извода, че вече порасналите деца продължават да живеят в „центрове от семеен тип“, чиято основна разлика със старите домове е, че са по-малки. Иначе нивото на хуманност и грижи в тях или липсата им зависи не от налагането на стандарти, а от личността на управляващите съответния дом.

Междувременно отношението към хората с увреждания става тема на три филма на Миролюба Бенатова, за които не се вдига такъв шум, колкото за „Изоставените деца на България“. Може би защото са на български език.

А помните ли държавния дом за хора с деменция край Горско Косово, в който за една година починаха близо половината обитатели – в резултат на занемаряване и ужасни условия? Според директорката му обаче хората в него си умират от само себе си, а не защото за тях не се полагат грижи.

В психиатриите не е много по-различно. В продължение на година двама пациенти в психиатрични клиники във Варна и Ловеч загинаха при пожар, след като са били затворени в изолатор и никой не им се е притекъл на помощ. Освен че е бил заключен в т.нар. мека стая (т.е. в изолатора), мъжът от Ловеч е бил и вързан на леглото. Защо? За наказание – защото не се е държал по правилния според персонала начин.

Това са само няколко от многото случаи на нечовешко и унизително отношение към хора в домове, хосписи или психиатрии.

Защо се случват такива неща и защо все ги забравяме?

В България работата в областта на социалните услуги е зле платена, поради което упражняващите я са малко. Няма и практика да се изисква прилагането на определени стандарти в отношението към потребителите им. Не става дума само те да са измити, облечени и нахранени (въпреки че понякога дори това не се прави), а да се зачита свободната им воля, да се поощрява самостоятелността им, да им се осигурява подходящ социален живот, дори да им се казва „моля“ и „благодаря“. Какво остава да им се говори на Вие.

Материалните условия също са въпрос не просто на финанси, а и на отношение. Ако например се допуска, че на 60 души са им достатъчни една-две бани и тоалетни, че клиентите на резидентната грижа нямат нужда от спално бельо и не е проблем да им се слагат използвани памперси, това говори за липса не толкова на пари, колкото на хуманност. Защото ако няма средства да се отговори дори на най-елементарните човешки потребности, по-добре въпросната услуга изобщо да не се предлага.

При липса на стандарти, за чието прилагане да се следи, персоналът на домове и психиатрии действа според собствените си разбирания. Ако има положителни примери, те се дължат на ръководството и на екипа.

Не че работещите на такива места (или поне повечето от тях) са лоши хора – такъв им е хоризонтът. Както казва една от респондентките в изследване по темата за сексуалността на жените с увреждания, „все едно им е дали се грижат за наранена сърничка, или за човек с увреждане“.

Друга особеност е култът към дисциплината.

Френският социален мислител Мишел Фуко определя болниците, „лудниците“ (както се наричаха до неотдавна) и затворите като дисциплинарни институции. От училището, през психиатрията, та до болницата – в България дълбоки корени е пуснало „казарменото“ (по Венелин Стойчев) разбиране за изключителната важност на дисциплината.

Дисциплината се изразява в пасивно подчинение. А който не се държи по съответния начин, бива наказван. Затова пациенти и потребители на социални услуги биват връзвани, заключвани и упоявани. Понякога и бити.

Не на последно място, такива неща се случват заради отношението на обществото.

А отношението също е свързано с остарелите практики хората, които с нещо са различни от общоприетото и/или не могат да се грижат сами за себе си, да се скриват от обществения поглед. И да не искаме да знаем за тях. Поради това и толкова бързо забравяме. А като научим за поредния „дом на ужасите“, искрено се изненадваме.

Затова и има протести срещу изграждането на домове за хора с увреждания, особено с умствени – било във Варна, в бургаското село Желязово или другаде. Самото присъствие на такива хора се схваща като опасност за „нормалното“ население. Друг въпрос е, че страховете на местните нерядко се експлоатират политически, какъвто е случаят във Варна.

А как би могло да бъде

Най-добре би било, ако всички работещи в социалните услуги за резидентна грижа възприемат потребителите им като личности с човешко достойнство и се държат с тях по съответния начин. Това обаче трудно ще стане, докато липсва както политическа воля, така и потребност от страна на обществото. Въпреки че на членовете на същото това общество им се налага понякога да опрат до въпросните „услуги“.

Един от основните проблеми всъщност е, че потребителите на социални услуги се схващат като обекти на грижа, не като субекти, които могат сами да решават какво да се случва с тях, поне в известна степен. Това обаче предполага друг тип общество и друго равнище на социална солидарност и доверие между хората.

В Германия например са широко разпространени т.нар. жилищни проекти (Wohnprojekte).

Те представляват различни форми на организация на съжителство между хора според конкретни принципи. Този принцип може да е, примерно, взаимопомощ и общуване между представителите на различни поколения. В една кооперация пенсионерите да се грижат за децата на работещите, а родителите да пазаруват на трудноподвижните възрастни хора. Друг жилищен проект може да е за хора с увреждания, които разполагат с професионална подкрепа, организират социалния си живот и са полезни с работата си на жителите на квартала. Има жилищни проекти за какви ли не групи – за възрастни, за ЛГБТИ хора или просто за такива, за които общуването е важно.

Често архитектурата на жилищните проекти е свързана с целта им. Например ако целта е общуването, може да се предвидят повече общи пространства, а индивидуални да останат само спалните. Ако проектът е за възрастни или за хора с увреждания, жилищата са подходящи за инвалидни колички.

Понеже актуалният скандал е за старчески домове,

да си представим, че група възрастни хора в България решат да се самоорганизират.

Те продават жилищата си, но вместо да дадат парите на дом срещу съмнителна „грижа“, ги инвестират в сграда с едностайни и двустайни апартаменти, достъпни за хора с увреждания. Сами наемат персонал, за предпочитане все още работоспособни пенсионери от собствената им група, медицински сестри и пр. Организират се кой кога да готви, чисти или пазарува, оказват подкрепа на по-безпомощните. Ако някой апартамент се освободи, приемат нови членове.

Разбира се, този вариант не е универсален – не всички, които се нуждаят от резидентна грижа, могат да я вземат в свои ръце. Но е опит за излизане от калъпа на възприемането на хората, които имат нужда от подкрепа, като безпомощни пасивни обекти.

На този етап идеята все още звучи утопично, защото българското общество не е като германското. Тук хората са по-изолирани, по-рядко си имат доверие, по-трудно се самоорганизират, свикнали са да разчитат на държавата и институциите дори когато те не се справят.

От друга страна, в България вече има подобни прецеденти на самоорганизация. Липсата на места в детски градини вдъхнови създаването на т.нар. родителски кооперативи, в които децата се възпитават, обучават и за тях се полагат грижи според разбиранията – и с участието – на родителите им. Родителските кооперативи също не са универсално решение, но са алтернативна форма за отглеждане на малки деца.

Може би когато създателите на родителските кооперативи се пенсионират, ще започнат да възникват и жилищни проекти за възрастни хора. Въпросът обаче е колко дълго ще продължават циклите на изненадано възмущение от нечовешкото отношение в този или онзи дом и бързото забравяне… До следващата изненада и следващото забравяне.