Тодора Радева: Културата е крайният хоризонт, който виждаме

Тодора Радева е завършила първия випуск на специалност „Културология“ в Софийския университет. И до ден днешен тя смята, че висшето образование формира начин на мислене. Дава съзнанието, че се нуждаеш от важна тема и метод на работа, с чиято помощ да постигнеш дълбочина на внушението. Събитията, които Тодора Радева и нейният екип създават, защитават нуждата от подобен подход, а познанията ѝ по история, теория и философия на културата ѝ помагат не само да структурира проектите хоризонтално, но и да предлага на публиката различни нива на преживяване.

От Гьоте насам сме наясно, че „човек вижда толкова, колкото знае“, но интердисциплинарният подход винаги дава възможност да свържеш повече гледни точки и да предложиш паноптикум от идеи. Именно това отличава събитията на Тодора Радева и Фондация „Прочети София“.

Широтата на погледа и умението да виждаш нещата в цялост, как си взаимодействат и по какъв начин си влияят те – това ми даде културологията. През всички тези години работя с разбирането за културата като крайния хоризонт, който можеш да видиш. И всеки опит да го тематизираш, изследваш, да се приближаваш или отдалечаваш, да търсиш мястото си спрямо този хоризонт всъщност е постоянно усилие да го промениш, разшириш, да видиш какво има отвъд.

В периода 2013–2020 г. Тодора Радева е програмен директор на Софийския международен литературен фестивал. Тя е и създателка на Фондация „Прочети София“, която свързва литературата с други изкуства и провокира преоткриването на градското пространство. Сред разпознаваемите проекти на Фондацията са: „Скритите букви“, „Литературни маршрути“ и „Литературни срещи“.

Тодора определя себе си като екипен играч и смята, че в сферата, в която работи, вниманието към другия и към неговия начин на мислене е основополагащо. Единомишлениците също имат идеи, които се разминават. А многопосочността на търсенията може да съчетае качествата на всеки член от екипа.

Важно е и партнирането. Фестивалите, организирани от Тодора Радева, често са в диалог с отделни сфери на науката или спорта и разчитат на съвместното участие, на свързаността, която обогатява и участници, и посетители. Търсенето на различни валенции между различни културни сфери е и опит да бъде предложена на публиката една по-сложна картина.

Мисля за фестивала като за един цял свят, в който ще попаднеш за три дни. Който освен възможността да срещнеш автори ти предлага и различна реалност – такава, каквато я предполагат различните прочити на темата. Вътре отделните събития си говорят помежду си, влизат в диалог и те повличат, задават въпроси, вдъхновяват, карат те не просто да преживееш нещо, но и да го осмислиш, и да го отнесеш със себе си.

Между концепцията и вдъхновението – това е полето, на което се раждат идеите на Тодора Радева. Реализацията им обаче минава през ежедневното, конкретно усилие, което не бива да обезсърчава.

Много е важно как най-точно може да бъде изразена една концепция. Ще използвам добре позната метафора. Аз ходя често на планина, съпругът ми е планинар, там се запознахме, там си почивам и се зареждам и до днес. Планината освен утешителка е и голяма учителка. Сигурно всеки е виждал някакъв много красив връх, който изглежда недостижим от подножието, невъзможен за изкачване. Но път винаги има. И когато тръгнеш, „номерът“ е да го разделиш на части, да си казваш: „Хайде, само до следващия завой, а после и до следващия“, да си даваш почивки, да преборваш изтощението с малки усилия, без да се губиш и отказваш. В главата си удържаш голямата идея, върхът е ясен, но в същото време си съсредоточен върху всяка крачка към целта. Има, разбира се, и моменти на лекота и на вдъхновение, защото след всеки завой гледката е нова и ти припомня какво и защо търсиш.

Подборът на теми и локации на събитията също е част от фината мрежа, която тъче екипът на „Прочети София“ – мрежа, в която впоследствие публиката е приканена да влезе, за да съпреживява събитието с всичките си сетива. За „Археология на паметта“ например бяха използвани пространствата на софийското Ларго и Археологическия музей, което буквално визуализира метафората за пластовете на историята.

Програмирането на всеки фестивал е в намирането на баланс между концепцията и реално възможното. Много често темата на фестивала се формулира накрая – така стана и с „Археология на паметта“, така е и с предстоящото издание на „Литературни срещи“ от 23 до 25 април, което ще бъде с тема „Дистопии и съпротива“. Разбира се, ние започваме с една много широка основа и работим по актуална за времето ни тема, която ни занимава и която откриваме в произведенията на авторите, които харесваме. Но чак след като разберем кои от чуждестранните гости ще имат възможност да участват във фестивала, даваме по-конкретна тема и подреждаме всички останали събития.

Когато говорим за литература обаче, за Тодора Радева темата е особено лична. Като автор тя битува в книжното пространство с два сборника с разкази: „Седем начина да увиеш сари около тялото“ и „Едно възможно начало“.

Когато разказва легендата за сарито, което жената увива около тялото си, дебютната ѝ книга всъщност акцентира върху непознаваемата психична природа на жената. Колкото и да се опитват да я съблекат, тя винаги остава с един слой тъкан върху себе си. Това, което една жена не желае да открие, остава скрито.

Каквито и сюжети да следват разказите ми, в крайна сметка като че ли винаги се въртя около въпросите колко сме автентични и верни на себе си, на какво ниво общуваме с другия, защо сме такива, каквито сме. Историите ми са взрени в междучовешките отношения.

Писането ми дава усещане за друг свят, друг вид задоволяване на нуждата ми да минавам отвъд хоризонта, да търся нещо ново. А понякога е вид спасение.

Случва се да започна да пиша нещо лично заради самата себе си, но след няколко изречения отварям друг файл и вече разказвам история, която не знам откъде идва. Тя ме повлича, завихря се и ми дава удоволствието да я следвам и разкривам от различни страни. Може би предпочитам да пиша разкази, защото са кратки и в тях мога да влизам спорадично, романът не позволява голямо прекъсване във времето, в което да вършиш другата си работа. Ти се променяш, обстоятелствата се променят и ако не успееш да завършиш един текст в някакъв срок, се обричаш на безкрайни редакции.

Убежище за Тодора Радева винаги е било изкуството.

Не мога да си представя живот без това, което изкуството дава. То те владее, поставя въпроси, тревожи те и в това е красотата му. В него са възможни много различни светове. И аз обичам да потъвам в тях. Но те също така вдъхновяват – независимо дали филм, книга или картина могат да породят у теб желание да създадеш нещо твое, да продължиш диалога.

Другото ми съхранително нещо са хората около мен. Аз имам щастието да съм отраснала в семейство, което ми е дало много любов и подкрепа. С времето разбирам какво спокойствие съм получила от майка ми, баща ми и сестра ми, от тази сигурност, че си приет и си обичан. Дори когато не са били съгласни с моите избори, те са ме подкрепяли.

Оттук и моята вяра, че може да си на различно мнение с някого, но да съществувате заедно, без противоречия.

В началото на май Тодора Радева планира една акция на обич, свързана със скорошната загуба на майка си. В Пловдив тя ще изложи плетива, създавани за семейството в годините, когато беше трудно да намериш дреха, която да не е унифициращата конфекция. Публиката ще бъде приканена да донесе или да дефилира и със свои плетива.

Сега, вече като родител, в моето семейство също получавам обич. Това ми дава сила да преминавам по-леко през болката и да продължавам.

От споделената любов Тодора Радева твърди, че черпи, когато трябва да се бори с нормалните делнични трудности, провали и неудачи.

Детството ѝ преминава в Пловдив. Но тя истински обиква града по-късно, след като се премества да следва висше образование в София, където веднага се е почувствала приобщена и на мястото си. Вероятно дотогава Пловдив е бил част от дома – не избор, а сцена на порастването. Преоткрива го основно през писането. То я връща към тихите улички и безгрижието, с което е опознавала махалата с детската си тайфа. Сега разбира, че неизследваните пространства на някой град също те формират. Заради свой ръкопис Тодора проучва старите пловдивски хроники, размишлява върху връзките между делничното съществуване и съдбата на града и хората. И за себе си приема, че каквито и драматични събития да преживяваме,

ние сме малки за градовете. Може би дори сме им безразлични с дребните си човешки тревоги. Преоткрих Пловдив и през стиховете на Иван Теофилов и Йордан Велчев, както и през неговия тритомен труд „Балканският човек“. През изкуството.

Ако обаче трябва да се обясни в любов на други световни градове, избира Ню Йорк – заради еуфорията, която я завладява там абсолютно без обяснение. И усещането, че всичко е възможно.

Аз обичам големи градове. Имам един недовършен проект, който се казва „Места за разказване“. В него искам да събера текстове за градове, които са ми давали истории дори без да съм живяла дълго там, събуждали са представа за герои и събития, които се раждат от неповторимата им атмосфера. Имам такива записки за едно конкретно кътче от Париж; за няколко квартала на Берлин; за Аладжа манастир; за Загреб.

И, разбира се, Италия, където е покорена от малкото градче Сирмионе, в което остава само четири часа, но то ѝ дава сюжет за разказ, върху който работи в момента. Изобщо, като свое място Тодора Радева припознава Италия, защото

следите на времето там пребивават автентично и в синхрон и като че ли по-лесно ги откриваш и наместваш и в себе си.

А когато говорим за отминалото, не можем да не стигнем до трудностите. И до уроците като неделима част от нас.

Предизвикателствата и препятствията в моя живот просто са нещо, през което трябва да минеш, да се справиш по един или друг начин. Аз винаги съм осъзнавала колко е опасно, ако човек вижда само тях, ако дълбае прекалено и им се остави. Имам съпротива към това колко лесно се подхлъзваме към мрака. Винаги съм предпочитала да избирам светлата страна.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.