Свобода без удавници

Един от любимите ми художествени персонажи е плувецът Харука Нанасе. Причината – когато го попитаха какъв иска да стане, той отговори просто: „Свободен.“ Така се казва и самата аниме поредица (Free!), в която той е главен герой. 

Често се улавям, че мисля за свободата – не просто като за абстрактна концепция, а като за динамично равновесие между личното желание и външните обстоятелства. В най-чистия си вид тя изглежда като пълна автономия. Реалността обаче е по-сложна. Свободата има много дефиниции: от правото на индивида да бъде оставен на мира до претенцията му за равен достъп до ресурсите, които правят избора му изобщо възможен.

Преди обаче да се изгубим в езиковите спорове, трябва да признаем, че

всяко говорене за свобода е „осъдено“ да бъде недостатъчно прецизно.

Защото лесно можем да объркаме свободата на волята с условията за нейното упражняване. Човекът е захвърлен в света, ако следваме Сартр, и е принуден да избира, но неговият избор винаги е ситуиран – той се прави в определен социален и материален контекст, който или отваря хоризонти, или ги затваря. Именно тези граници на „възможното“ превръщат свободата от философски блян в бойно поле на идеите.

Макар думата „свобода“ днес да се използва с почти религиозно благоговение, тя далеч не е универсална. Малцина биха се заявили като нейни противници, но това е така само защото съдържанието, което влагаме в понятието, се променя драстично според приоритетите на дадено общество.

Често това, което от една гледна точка изглежда като окови, от друга се припознава като необходим ред, сигурност или свещен дълг. Конфликтът тук не е между „свободни“ и „потиснати“, а между различни ценностни системи: едната поставя индивидуалната автономия в центъра, другата вижда смисъла в принадлежността към колективната йерархия. Парадоксът е, че дори най-репресивните идеологии рядко обещават тирания; те почти винаги поставят като цел „истинско освобождение“ чрез дисциплина или духовно пречистване. Именно затова дефинирането на понятието не е просто езикова задача, а избор на цивилизационен модел.

Гледната точка на другия

Трябва обаче да имаме предвид, че е изключително контрапродуктивно да нападаме чуждата позиция фронтално. Това само втвърдява убежденията и настройва човека срещу нас, задействайки рефлекса „бий се или бягай“ – фундаментален инстинкт още на първобитните хора.

Навремето в лекциите си по „Конфликтни ситуации“ доцент Светла Страшимирова ни каза съвсем сериозно: вместо да спорите с другия, по-добре приемете, че главата му „не го слуша“. Звучи смешно, скандално и дори обидно, но в действителност следва желязна логика – всеки е детерминиран от фактори извън своя контрол. Убежденията често са плод на идентичност, а не толкова на съзнателен избор. Висш пилотаж е да осъзнаеш, че през погледа на другия вероятно ти си този, който е – грубо казано – луд.

И все пак няма как да превърнем цялото общество в психиатрия, въпреки огромните усилия, които парламентарната група на „Има такъв народ“ полага в тази посока (извинявам се, не можах да се сдържа). По-конструктивно е да опитаме да разберем откъде извира „лудостта“ на другия; какво го води до изводите да отрича правото на ЛГБТ хората да се женят за човека, когото обичат, или да стигматизира цели народи, както правят например привържениците на антисемитизма и ислямофобите.

Затова е добре да изведем теоретични рамки: що е то свобода, какво съдържание се влага в това понятие и как различните хора обозначават с една и съща дума съвсем различни неща.

Теориите на Бърлин, Макалъм и Милър

В това отношение може да ни помогне британският философ от латвийски произход сър Исая Бърлин с прочутото си есе „Две концепции за свободата“. Първият тип свобода е отрицателната свобода. Тя се състои в липсата на намеса: човек прави каквото реши, а държавата не му се бърка. Тук влизат правото на свободно изразяване, свободното пътуване и липсата на принуда при избора на религия.

Вторият тип е положителната свобода. Това е способността реално да контролираш живота си, за да осъществиш своите мечти и да постигнеш целите си. Тук не става дума само за липса на пречки, но и за наличие на условия. Класическият пример е да притежаваш средства, за да упражниш правата си, или достъп до образование, за да избереш професията си.

Разликата понякога е трудно доловима, затова често се използва следната илюстрация: ако пред теб има отворена врата и можеш да преминеш през нея, това е отрицателна свобода (никой не те спира). Но ако кракът ти е счупен, ти липсва положителната свобода – вратата може и да е отворена, но това не ти помага, тъй като физически не си способен да се възползваш.

Накратко: отрицателната свобода се стреми пред теб да няма пречки, а положителната – да ти създаде условия.

Трябва да се отбележи, че не всички учени приемат диференциацията на Бърлин. Американският философ Джералд Макалъм-младши например настоява, че свободата е единен принцип. Според него, когато се поставя под въпрос нечия свобода, винаги става дума за триада: някой е свободен от ограничение, за да извърши нещо. Той признава нюансите, но ги разглежда не като изключващи се концепции, а като общо придържане към идеята, че хората са свободни тогава, когато могат да действат без пречки.

Английският професор Дейвид Милър пък предлага още по-сложна система, разделяйки свободата на три: либерална (идентична с отрицателната на Бърлин), републиканска (свързана с участието в обществения живот и правата на гражданите) и идеалистична – онази, при която човек преодолява вътрешните си „вериги“, като например пристрастяването към вредни вещества.

Рисковете на положителната свобода

Рамката на Бърлин е ценна и с това, че разделя големите мислители на две традиции: защитници на отрицателната свобода, като Джон Лок и Джон Стюарт Мил, и теоретици на положителната, като Русо и Маркс. Самият Бърлин предупреждава, че с концепцията за положителна свобода лесно се злоупотребява. Тя позволява на държавата да наложи тирания под претекст, че „освобождава“ гражданите си, както гласи надписът на един съветски концлагер: „С железен юмрук ще подгоним хората към щастие.“

В този контекст споровете около политическата коректност и културата на отмяната (т.нар. cancel culture) не са нищо друго освен съвременен прочит на сблъсъка между двата вида свобода. Докато защитниците на статуквото бранят своята отрицателна свобода (правото да не бъдат възпирани в словото си от външни регулации), техните критици настояват за положителна свобода – за създаването на такава среда, в която исторически потиснатите групи най-после да имат реалната възможност и капацитет да участват в публичния диалог като равни. В учебника Politics: An Introduction Браунинг дава пример, като признава, че шегите за ирландци в Англия може да са забавни, но системното им описване като глупави и склонни към насилие колективно ги лишава от правото да бъдат възприемани сериозно.

Политическата коректност възникна в американските университети с цел да коригира езика, считан за уязвяващ малцинствата. В резултат заглавието на най-известния роман на Агата Кристи бе променено, а се стигна и до редакция на „Пипи Дългото чорапче“ от Астрид Линдгрен. Лично аз смятам прекаленото избягване на определени думи за излишно, но преди да съдя, се опитвам да си представя аналогична ситуация. Вероятно бих махнал с ръка, ако някой напише книга, в която героят му се среща с „гяурски цар“ в България. Струва ми се обаче, че точно сред най-яростните противници на политкоректността това не би се приело безболезнено.

Сблъсъкът на права

В същото време има казуси, които чудесно илюстрират сложността на проблема. Професор Гари Браунинг дава пример със скандала около романа „Сатанински строфи“ на Салман Рушди. След издаването му аятолах Хомейни издава фетва, с която осъжда Рушди на смърт, и това сериозно ограничава свободата му, меко казано. Самият автор споделя, че е написал книгата с презумпцията, че е свободен. Но негови критици смятат, че тя ограничава колективните права на мюсюлманите, като оскърбява религията им в културна среда, в която те са малцинство.

Подобен е случаят и с Дж. К. Роулинг. Нейните резерви спрямо настоящата посока на активизма за правата на транс хората и влиянието му върху пространствата, включващи разделение по пол, я изправи дори срещу актьорите от филмите за „Хари Потър“. Защитниците ѝ виждат в опитите за „канселиране“ форма на цензура, докато критиците ѝ смятат, че тя засяга правото на транс хората да бъдат признати според собствената си идентичност. За съжаление, нюансираните мнения, с които се изразява несъгласие по отношение на определени аспекти на позицията ѝ, но се осъждат заплахите към личността ѝ, са рядкост.

Описването на тези казуси не цели да даде окончателна морална присъда на една или друга позиция, а да илюстрира неизбежността на сблъсъка, когато две фундаментални представи за свободата се срещнат на едно и също поле. 

Дисквалификация на човека в дигиталната ера

Според мен един от основните проблеми днес е липсата на желание дори да се опитаме да влезем в положението на другия. Споровете се водят предимно в социалните мрежи – платформи, проектирани за емоционално общуване, което държи потребителите ангажирани (и гледащи реклами) чрез постоянно поддържане на напрежението. Вторият фактор е гневът: отговорите се дават моментално и без мисъл. Реакцията е инстинктивна и едва след това мозъкът я облича в „рационални“ аргументи.

На трето място, несъгласието с дадена позиция често води до състояние, близко до описаното от японския писател Дадзай Осаму в романа му „Провалът на човека“, издаден на български и под заглавието „Дисквалифициран като човек“. Виждаме го както в крайностите на съвременната култура на отмяната вляво, така и в етикети като „либераст“ (libtard) и подобни, с които отдясно заливат опонентите си. Така се ражда двойна морална система: на „нашите“ прегрешенията се прощават, а на „чуждите“ се отричат дори достойнствата. Връщаме се към племенния морал, който е описан от Клод Леви-Строс и може да се обобщи така:

Добро е, когато ние нападнем съседното племе и избием воините му; лошо е, когато те постъпят така с нас.

Тонът прави музиката

Разбира се, понякога каузата ни се струва твърде справедлива, за да мълчим. Но дори тогава е добре да не забравяме, че от другата страна стоят живи хора (поне докато ботовете не превземат фийдовете ни окончателно). Баба ми казваше: „Тонът прави музиката“ – дори най-твърдата позиция може да бъде заявена възпитано. Едва ли това само по себе си ще излекува днешния екстремен климат, но поне задава модел, който има шанс – макар и крехък – да смекчи повсеместната ярост.

Защото напоследък, както виждаме от събитията в САЩ, все по-често се прокрадва идеята, че спорът се печели с куршум. А смъртта, макар и в някакъв метафизичен смисъл да е върховната свобода, извеждаща ни отвъд тленното, е твърде окончателно решение за политически дебат.

В крайна сметка, ако свободата е просто възможността да излезеш през отворената врата, може би е време да спрем да се блъскаме в стъклото като мушици и да си спомним, че от другата страна на вратата въздухът е общ. И че ако искаме да бъдем „свободни“ като Харука Нанасе, трябва първо да се научим да плуваме в дълбокото, без да се опитваме да удавим тези на съседната пътека. Защото, докато „адът – това са другите“, единственият ни шанс да излезем от него е да започнем да ги виждаме като хора.