Смърт, глад и унижения – спомени от концлагерите в комунистическа България

„Смъртта не е страшна. Смъртта настъпва при различни обстоятелства. Когато мигновено настъпи, това не е страшно. Мисълта за смъртта е страшна“, казва оцелелият политзатворник Жеко Стоянов пред „Тоест“. През далечната 1961 година той е осъден на смърт по чл. 5 от Закона за забраняване и разтурване на опозицията, във връзка с чл. 70 от тогавашния Наказателен кодекс. По онова време е на 22 години.

Впоследствие смъртната му присъда е заменена с 20 години лишаване от свобода, от които той излежава три години и един месец в старозагорския затвор, преди да бъде освободен с пълна и безусловна държавна амнистия през септември 1964 г.

На 9 септември 1944 г. Българската комунистическа партия взема властта с държавен преврат, заличава опозицията и започва да използва различни методи за заглушаване на критиците си. Изселване, вкарване в затвора, следене – това са само част от мерките, целящи да държат населението изплашено и подчинено. Остава нерешен въпросът какво да се прави с онези, които не одобряват комунизма, но и не са извършили престъпление. Бързо му се намира отговор: концлагери.

Какво представлява лагерът „Белене“

Между 1949 г. и 1987 г. с прекъсвания на остров Персин (Белене) функционира най-големият концлагер за политически неудобни хора в България, наричан от властта „трудово-възпитателно общежитие“. В него без съд и присъда са въдворени и принудени да извършват тежък физически труд над 20 000 български граждани.

Причините за изпращането им в лагера са различни: разпространяване на „вражеска агитация и пропаганда“, слушане на западна музика, разказване на вицове против властта, опити да напуснат страната, отказ да влязат в ТКЗС [трудово-кооперативно земеделско стопанство; в ТКЗС-та е трябвало да се обединяват някогашните частни земеделци – б.р.] или – по време на т.нар. Възродителен процес – да си сменят имената. Сред лагеристите има царски офицери и герои от войните, свещеници, монахини, лекари, учители, юристи, кметове, аполитични селяни, както и

хора, които просто не са плакали достатъчно след смъртта на Георги Димитров.

Обвиненията често са скалъпени. Тодор Анастасов прекарва девет месеца в лагера заради опит за бягство и създаване на организация, „което беше малко измислено от следствието“, разказва той в платформата belene.camp и уточнява:

Закараха ме там, на кой етаж беше – четвърти или пети, където в една стая имаше следовател, униформен, който ме разпитваше. Оказа се, че той знае доста неща предварително [...], и ме разпитваше, като [...] аз казвам, той пише нещо. След това се оказа, че той доста изопачава това, което аз казвам.

След престоя в ареста лагеристите са откарвани на острова. Пътят от гарата до лагера е 18 км, които лагеристите изминават пеша за около 20 часа.

След като ни стовариха на острова [...], един милиционер на кон ни подкара към обектите [...]. И той – на кон, ний – пеша, в кал и сняг. Като тези кални участъци бяха много лепкави. Аз с моите обувки от времето на задържането, които бяха някакви леки обувки, и първо едната ми остана в калта, после другата ми остана в калта. Не мога да спирам да ги взимам, защото този с коня ни гони. И после единият чорап, после – другият чорап, и така. Може би десетина километра съм вървял бос в това време през кал, сняг, локви и т.н.,

описва пътя си към лагера Тодор Анастасов. Някои не искали роднините им да идват на свиждане, защото преходът до другия край на острова е твърде тежък.

 „Да, човек звучи гордо“

Надписът на арката „Да, човек звучи гордо“ (перифраза на цитат от пиесата „На дъното“ на руския писател Максим Горки) преди входа на лагера всъщност е доста циничен на фона на случващото се там. В края на 18-те километра преход лагеристите виждат „един плац, обграден с телени мрежи, в който се намират […] най-първобитни бараки от плет, от върбови клонки, с кал измазани и покриви от такива снопи, от слама или тръстика […], широки, да кажем, десетина метра, може би петнайсет, и дълги шейсет-седемдесет метра“, спомня си Тодор Анастасов. Извън огражденията се намират по-солидни постройки, в които живеят надзирателите.

Често близките на въдворените в лагера не са знаели къде са те. Жеко Стоянов разказва, че един ден баща му изчезнал и едва четири години по-късно получили от него писмо – да му изпратят колет в „Белене“.

Обикновено роднините изпращат храна, която лагерниците разделят помежду си. „В колета се съдържаше два килограма непременно свинска мас и един килограм захар. Това помагаше на тези хора да оцелеят“, спомня си той.

За недостига на храна свидетелства и Тодор Анастасов – колетите винаги се разделят със съседа по легло. При тежка физическа работа въдворените получават 1080 г хляб за двама души, който те делят „до последната трошичка“. При по-леко натоварване хлябът е 800 г.

Работата в лагера „Белене“ се състои основно в поддържане на дигата около острова. Според различни разкази на оцелели лагерниците трябвало всеки ден да копаят с лопати по около три кубически метра изкоп на човек – сизифовски труд, защото реката запълвала изкопите вечерта и всичко започвало отначало. Тодор Анастасов разказва, че едно такова наводнение се случило при пристигането му: „Аз имах късмет, защото пристигнах и на пò другия ден след това Дунавът заля целия остров и остана само височината [...], където бяха бараките, в които спяхме [...], и по този начин зимата мина в гладуване [и без копаене – б.р.].“

 „Ако врага не се предаде, се унищожава“

Този надпис [оригиналният му правопис е запазен – б.р.] е от другата страна на арката на „Белене“ и е далеч по-представителен за случващото се не само там, а и в държавата в периода 1944–1989 г. Определението „враг на народа“ засяга цялото семейство. Жеко Стоянов си спомня, че на тържеството за завършване на прогимназията, когато децата ставали комсомолци, тогавашният кмет се изправил пред всички и казал: „Жеко Стоянов да напусне, защото баща му е предател и изменник, диверсант, агент на турското разузнаване.“.. След гимназията е изпратен в трудова повинност – най-непривилегированата част на армията, т.нар. строителни войски, и по този повод казва:

Комунистите използваха трудова повинност, за да се разправят с враговете си. Такива „врагове“ като нас – [на] 16, 18, 19 години.

След като се уволнява от казармата, се опитва да завърши учителския институт в Бургас, но тогава е арестуван, а след амнистията не успява да завърши висшето си образование. Разселван е няколко пъти със семейството си, докато не се установява в Мадан, където изкарва 20 години в рудниците. Определя ги като най-хубавите години в живота си. „Ако сега ми зададете въпроса […], аз ще се отрека и ще кажа, че никога не съм работил в мините. Тоест физически бях там, изпълнявах всички задължения, но живеех в моя свят“, добавя той.

 Лагерът „Слънчев бряг“ 

През 1959 г. „Белене“, поне на хартия, е закрит, по-късно постройките са опожарени, но концлагер продължава да съществува в Ловеч под името „Слънчев бряг“. Според една от градските легенди за лагера той се казвал така, защото в смъртните актове на много от загубилите живота си в него пишело, че са починали от „слънчев удар“.

Кольо Вутев е прекарал в този лагер 42 дни, обвинен в „хулиганство“ заради сбиване. Пред belene.camp той споделя: „Знам само едно и се уверих много бързо след това, че там, като влезеш една крачка в района на лагера, не знаеш коя секунда вече ще прекъснеш жизнения път – без съд, без присъда.“

„Слънчев бряг“ е каменна кариера и работата е „камъни, камъни, камъни. Товарене на тарги, товарене във вагонетки [...]. И там, на една каменоломна, трошат на по-малко, като на чакъл. […] До три, до пет вагона, някой път осем вагона. […] Това беше ежедневната работа. Нашата работа беше да пренасяме камъни, да пълним вагонетките, да пробутваме“, разказва Вутев. За тази работа въдворените получават

едно парче 260–270 грама хляб, чер като пода и най-малко държан два дена, три, да стане като на сухар.

По спомени на актрисата Надя Дункин, описани в сборника „Българският ГУЛАГ. Свидетели“, тя още първия ден припаднала по време на работа „от изтощение и слънчев удар“ и била хвърлена в храстите – „ако издържа, да продължа да работя. Ако не – умирам“. За щастие, в края на работния ден покрай нея минал лекар от мъжката група и я свестил. 

Женската работа не била само селскостопанска –

Дункин разказва, че са товарили камъни „по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по петима души. Когато не можем да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас“.

Живеела с още 200 жени, „голяма част интелектуалки“, също въдворени без съд и присъда. „Помещението, където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с 40–50 см място. [...] Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавница“, споделя тя. 

В лагера убийствата са ежедневие. По спомени на Кольо Вутев, се убиват толкова лагерници, колкото са новите въдворени:

Само в събота и неделя не убиваха. А иначе, особено в понеделник или вторник и сряда, зависи колко нови ще дойдат да постъпят. […] Това значи, че толкова същия ден вечерта са качени на таргите за хвърляне на торището, на другия ден ги товари газката и ги кара на Белене [гробището на лагера „Белене“ било на остров Предела – б.а.]. Само за времето, което аз съм бил, са повече от 500 човека. Не съм ги броил, но не по-малко.

Наследството на комунизма

След освобождаването им преминалите през лагера не говорят за преживяното там. Те са длъжни да подпишат декларация за неразгласяване на информация. Същото важи и за надзирателите. 

„Много хора излязоха стресирани и уплашени [...]. И тази уплаха явно им е останала за цял живот, защото един-два случая имах да видя познати от времето на лагера след промените 90-та година и усетих, че те продължават да се страхуват“, разказва Тодор Анастасов.

Той определя комунизма като период на

мракобесие и човеконенавист, което всъщност промени манталитета на много хора, и днешните ни беди се коренят именно в този период [...], който дехуманизира хората. 

Най-голямото престъпление на комунистите е посегателството върху същността на човека, смята Жеко Стоянов. След промените през 1989 г. той успява да завърши висшето си образование и дори е народен представител в 38-мото Народно събрание. Надява се младите хора да научат какво е било едно време, за да осъзнаят и действителните поражения, които тези 45 години оставят в обществото. През целия период на тоталитаризма обаче Стоянов има вяра, че нещата ще се променят.

„Най важните неща, които движат хората, независимо [от] материалната същност на нашето ежедневие, е вярата. Вярата, която почива на някакви размишления, някакви опити на другите. Ние много вярвахме и това е любовта. […] Привързаността към нещо – всичко може да постигнете на тоя свят, всичко можете да постигнете!“, категоричен е той.

(Следва продължение на темата.)

Разказът на Жеко Стоянов е от интервю на авторката с него, както и от среща с участниците в тазгодишното издание на лятното училище „Защо ни е да помним“ в Белене. С Жеко Стоянов също може да се разговаря в платформата belene.camp, откъдето са взети откъсите от разговорите с Тодор Анастасов и Кольо Вутев. Анастасов умира на 91 години през 2023 г., а Вутев – на 82-годишна възраст в края на 2022 г.