Забравените приказни истории: от Ардеш до Родопите

Като част от поколението деца в България, израснали в средата на 90-те години, имах достъп до разнообразни истории – руски приказки в томове, останали от епохата на социализма, български разкази с битово-поучителен оттенък и навлизащите американски екранизации на класически немски приказки. Любими ми бяха обаче разказите на Братя Грим и мрачните истории на Вилхелм Хауф, черпещи вдъхновение едновременно от романтизма на XIX век и ежедневието в изолираните немски провинции. Спомням си как прекарвах множество часове да чета за непристъпните дебри на Schwarzwald („Черната гора“), в които трагични персонажи като Петер Мунк откриват, че богатството и славата са без значение, когато си заменил сърцето си със студен камък след сделка с дявола.

След края на детските ми години, в продължение на две десетилетия не се бях интересувал от приказки, докато един пролетен ден през 2018 година разбрах, че в програмата на „Пловдив  – Европейска столица на културата“ е включено събитие със загадъчното име „Шепоти от родопски приказки“. В опит да разбера какво се крие зад това заглавие, през последните две лета прекарах няколко уикенда в селата Бойково и Добралък, където френската трупа Théâtre des Chemins („Театър на пътеките“) заедно с артисти от България и шест други държави творяха общия си проект.

Създаването на представление се оказва сложен и продължителен процес. Започва с опознаване между участниците, които са представители на различни култури и изпълнителски школи. Всички живеят заедно и докато дните преминават в практически обучения и изследване на околни местности, вечер се споделят песни, музика и импровизирани етюди. Провеждат се десетки часове интервюта с жители на селата, а целият процес завършва със зрелищен спектакъл, включващ разказване на приказки, изпълнение на традиционни песни (понякога на няколко езика едновременно) и въздушна акробатика сред вековните дървета.

Представленията наистина могат да се нарекат уникални, защото се планират според даденостите на заобикалящата природна среда, в разказите се вплитат местни легенди, а герои са жителите в Добралък и Бойково на младини. В съботните и неделните следобеди зрителите следват артистите на разходка, която криволичи по малки улички, покрай вековни къщи от камък и кирпич, сред ливади и гъсти широколистни дъбрави. В края на театралните спектакли, продължаващи между два и три часа, еднакво въодушевени и развълнувани изглеждат децата, родителите им и възрастните зрители от околните села.

В разговорите ми с Десислава Стоянова и Геника Байчева от българския партньор на проекта – Сдружение „Открити пространства“, разбрах, че разказваческата традиция е запазена във Франция като отделен жанр в изпълнителското изкуство. Артистите от Théâtre des Chemins идват от региона Ардеш, който се намира в югоизточната част на страната, между Лион и Монпелие, и се отличава със съчетание от живописни долини, средновисоки планини и плата с нестихващи ветрове.

Идеята за пренасяне на френски истории и преплитането им с родопски фолклор се заражда през 2012 г. като част от първата апликационна книга на Пловдив за Европейска столица на културата, още докато Геника Байчева и Емил Миразчиев отговарят за артистичната програма на общинската фондация. За разлика от други кандидати, Пловдив участва самостоятелно, без да включва околните региони, и концепцията на „Шепоти от родопски приказки“ дава възможност за представяне на непознати в града традиции и обичаи, които се загубват със смяната на поколенията и обезлюдяването на селата.

Екипът на проекта търси в продължение на седмици подходящи места за събитията и открива готовност за сътрудничество в администрациите на общините Куклен и „Родопи“, където се намират двете села. Геника и Десислава ми разказват, че в България са запазени стотици читалища, които са изключително важни в ролята на пазители на нематериалното културно наследство в малките населени места, особено в отдалечени и планински региони.

Секретарка на читалището в Добралък е Марияна Христева, жена с огромна усмивка и нестихваща енергия, която оказва незаменима помощ на артистите за провеждане на репетиции и осъществяване на контакт с местните хора. Международни партньори съдействат за осигуряване на част от необходимото финансиране на проекта, например сдружение Cricao от Тулуза, което дарява значителна сума и провежда кулинарна работилница в Бойково, съчетаваща френската и родопската кухня.

Докато сме седнали на дървена маса пред възстановената фасада на ресторанта в центъра на Бойково, сред глъч на български, френски и английски език обсъждаме какъв е дългосрочният ефект от подобни събития и дали финалът на представленията не оставя празнота в създаваната в продължение на две години социална тъкан. Десислава споделя, че екипът на проекта е дискутирал многократно този въпрос, включително в контекста на скорошното приключване на календара на „Пловдив ЕСК 2019“, и се надяват, че положителният ефект е по-силен от евентуални негативни въздействия.

Присъствието на млади хора има съживяващо действие за откъснати села като Добралък, където последните значими общностни събития, с изключение на ежегодните събори, са се провеждали преди години. От друга страна, популяризирането на изкуството на разказване на приказки в България съдържа потенциал да доведе до последващо сътрудничество между артисти от различни държави, повечето от които се срещат за първи път именно в Родопите.

Геника насочва разговора към забравеното богатство на автентичния родопски фолклор. По време на социализма определени мотиви в народното творчество, често свързани с новите взаимоотношения в селата и кооперативния труд, се извеждат на преден план, а вековни традиции се неглижират. В изследователската част на проекта, подпомогната финансово от Национален фонд „Култура“ и проведена в Добралък през юли 2019 г., чрез продължителни разговори с жители на селото участниците научават повече за местните легенди, предания и традиции, които представят в театрална форма. Това е и причината по време на спектаклите авторският поглед върху фолклора да се различава ярко от придобилите популярност през последните години патриотарски изпълнения. Публиката на „Шепоти от родопски приказки“ е впечатлена и аплодира личните истории, вплетени между песни и приказки, които пресъздават връзките между живота на предходните поколения и настоящето в селото.

За финал коментираме централизацията на изкуството – проблем, който е силно изразен в България, защото огромна част от културните събития се провеждат на няколко места в големите градове. Затова в концепцията на „Пловдив ЕСК 2019“ се предвиждат артистични прояви не само в крайните квартали на града, но и в отдалечени села като Бойково и Добралък. Намирането на зрители, различни от обичайните, има сплотяваща роля за малките общности, като за успеха на този аспект от проекта голямо значение изиграват и читалищата. Геника говори за ролята им на културни центрове, които съхраняват фолклорното богатство и свързват местните хора, но и за наличната сградна инфраструктура, която предоставя възможност да се представят съвременни спектакли и концертни изяви във всяко българско село.

Екипът на „Шепоти от родопски приказки“ няма готов отговор на въпроса дали и в каква форма ще продължи проектът след края на 2019 г., но ми разкриват, че в процеса на търсене вече са се зародили идеи като краудфъндинг кампания с изложба на снимки от представленията. За мен остава единствено да си пожелая и други общности да имат щастието да бъдат едновременно вдъхновение, публика и участници в спектакли, пренасящи в България традициите от региона Ардеш.

Снимки: © Георги Велев