Бих искала да започна оптимистично. От миналата седмица до тази се случиха поне две изненадващи в позитивен смисъл събития. На 7 февруари за председател на БСП беше избран Крум Зарков. Дали той ще допринесе Столетницата да заприлича поне малко на европейска лява партия (и има ли такива намерения изобщо), или ще бъде изкупителна жертва за провала ѝ, още не знаем. Президентката пък посочи Андрей Гюров за служебен премиер – единствения от „домовата книга“, който не е по един или друг начин свързан с ГЕРБ и/или Пеевски.

На избора на Гюров е посветен и тазседмичният политически коментар на Емилия Милчева. Според нея новият служебен премиер трябва да предприеме три важни стъпки: да предложи правосъден министър, който да се заеме със смяната на узурпиралия поста на главния прокурор Борислав Сарафов, да сложи малко ред в МВР и службите и да реагира адекватно на трагедията „Петрохан“.

Три стъпки на Андрей Гюров
Служебният премиер по дефиниция е временна фигура. В българската политика обаче временните роли често се оказват съдбоносни. Андрей Гюров влиза в кабинета с биография, висящ казус и очаквания. Въпросът е дали ще управлява процеси, или ще трупа още напрежение. От Емилия Милчева.

Изборът на Гюров дава надежда за по-честни избори (от каквито има сметка и доскорошният президент Румен Радев), но пък всякакви реални и имагинерни негативи ще се лепят на ПП–ДБ. Като написах последните думи на предишното изречение, естествено, се сетих за трагедията при Петрохан и Околчица. И се замислих за двойните стандарти.

Случаят се използва за демонизиране на ПП–ДБ и призиви за оставка на кмета на София Васил Терзиев, защото е бил дарител на организацията на Ивайло Калушев, без да има данни някой, свързан с коалицията, да е знаел за случаи на секс с непълнолетни в групата около Калушев (но пък има данни ДАНС да е назнайвала нещо).

Впрочем какво става с делото за сексуалното посегателство върху 4-годишно момиченце на учителка в детската градина в Каблешково? Припомням, че кметът на Поморие Иван Алексиев – от ГЕРБ – публично защити учителката и обвини родителите ѝ, след като вече имаше достатъчно смущаващи данни за възможно насилие. Прави ли ви впечатление, че този скандал не се лепна на ГЕРБ, а потъна?

Всички сме зациклили около случая „Петрохан“, но кой, ако не Павлина Върбанова ще погледне на темата езиковедски? Замисляте ли се, че хижата е „Петрохан“ – с кавички, а проходът – Петрохан? А (което изглежда още по-странно) гара Подуяне и автогара „Подуяне“? Павлина разяснява някои от чудатите правила за поставяне и непоставяне на кавички.

В тесния проход на кавичките
Любимите на много от нас кавички не са пунктуационна брошка, с която да закичим текстовете си, когато и където ни скимне. Тази седмица Павлина Върбанова строго и методично ни превежда през тесния и често пъти мъглив проход на решението кога да ги забодем на словесния ревер.

Понеже и аз още цикля на петроханската тема, се връщам към проблема за двойните стандарти. Разбрахме, че будизмът и „сектите“ са много страшни. А в затворени християнски общности няма ли сексуална злоупотреба с деца? Католическата църква поне се опитва да поеме някаква отговорност за дългогодишните практики на сексуално насилие върху малолетни и непълнолетни.

За случващото се в Българската православна църква не се знае много. Но през 2009 г. величкият епископ Сионий напусна Семинарията в София, на която е ректор, след като родител на ученик в духовното училище е подал срещу него сигнал за сексуална злоупотреба с момчето. На Сионий не само му се даде думата да се защитава в медиите. През 2014 г. националисти, със специалното съдействие на Мартин Карбовски, „прочистиха“, по собствените им думи, Троянския манастир от „хомосексуалисти“. Кой беше новият игумен на манастира, съдействал за „прочистването“? Сионий. Въпреки че срещу него има и друго свидетелство за сексуални посегателства, той не само не е разследван или поне отстранен, ами между 2019 и 2025 г. е единственият духовник в БПЦ досега, който е игумен не на един, а на два манастира наведнъж.

За да отсяваме зърното от плявата, имаме нужда от качествена журналистика. В първата си статия за „Тоест“ Дарина Сарелска обяснява защо тя е дефицитна в България. Разказът ѝ е суров, ненапудрен, безрадостен и според мен – задължителен за четене. С нетърпение очаквам следващите ѝ публикации.

„Няма места.“ Журналистиката след журналистите
Ако се чудите какво стана с медиите в България, този текст ви е напълно достатъчен, за да си дадете отговори на много въпроси. А иначе, вие въпроси може и да си задавате, но в много медии у нас вече няма кой да ги задава – гледайте какво нещо... Защо стана така – от Дарина Сарелска.

В настоящата ситуация на информационни плаващи пясъци опирането на науката е все по-голяма рядкост. Гледахте ли разговора на Владислав Севов с автора на рубриката „Научни новини“ в „Тоест“ Михаил Ангелов? Ако не, може да наваксате:

Освен че не е любител на науката, Доналд Тръмп е и враг на всичко, което не му изнася, и вместо неудобни факти предпочита да вижда фалшива реалност. В новия брой на бюлетина си „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми разказва за измеренията, до които стига паралелната реалност на властта в САЩ.

Гласовете на Америка – брой 12
Когато новините идват като картечен откос, човек започва да се чуди това новини ли са, или организирана подмяна на реалността. Йоанна Елми с нещо като хроника на ускорението в месечния бюлетин, посветен на Америка.

В рамките на година една широко разпространена дума се обезсмисли, или поне значението ѝ силно се стесни. Това е прилагателното име „евроатлантически“. Променените позиции на САЩ по отношение на международната сигурност поставят ЕС пред изпитание. Според Анахит Хачикян отношенията между доскорошните близки съюзници може да се сравнят със заглавието на песента на Серж Генсбур и Джейн Бъркин Je t’aime… moi non plus.

ЕС и САЩ: Je t’aime... moi non plus
Отношенията между ЕС и САЩ, видени през погледа на Анахит Хачикян, все повече навяват асоциации за заглавието на песента на Серж Генсбур и Джейн Бъркин Je t’aime… moi non plus – игра на думи, която може да се преведе като „Обичам те… аз теб също/вече не“. Къде ще е България в новата реалност?

И като минахме на любовна вълна – днес е Свети Валентин. Докато се чудя с каква песен да ви поздравя по този повод, се замислих, че има и хора, които нямат какво или с кого да празнуват, както и такива, които просто не харесват този празник. Затова се опитах да подбера за всеки по нещо (е, почти за всеки, защото – по Толстой – всеки е нещастен посвоему):

Ако сте с разбито сърце – любовта убива, пее Фреди Меркюри в саундтрака на Джорджо Мородер към филма на Фриц Ланг „Метрополис“. Ако точно днес любимият ви човек не е с вас, на помощ идват Love с песен за самотата във връзката. Но ето, Глория Гейнър се притичва, за да ни напомни, че раздялата може да се преживее. А духът на Мишел Фуко, въплътен в Майли Сайръс, ни обръща внимание колко важна е любовта към себе си.

Ако пък днес празнувате и вярвате в щастливата любов, Lovesong на The Cure е точно за вас. Робърт Смит я е посветил на годеницата си Мери в края на 80-те. Двамата се запознават на 14-годишна възраст, значи някъде около 1973-та, и вече повече от 50 години са заедно.

А може би не зачитате Свети Валентин, а Трифон Зарезан. И лирическият герой на Lovestruck на Madness обича чашката, което води до… влюбване в улична лампа. В случай че до никаква любов не ви е – кой може да изпее по-нелюбовна песен от Джони Ротън?

Ако искате да изслушате всички тези песни, подредила съм ви ги в плейлист:

Пък ако обичате „Тоест“ и ни подкрепите с месечно дарение, ще ни помогнете да продължаваме да ви отвръщаме със същото.