Може да се поздравим – България беше окончателно одобрена за еврозоната, с което евроинтеграцията на страната технически приключва. Занапред, ако има „Европа на две скорости“ и сме в групата с по-бавната скорост, само ние сме си виновни за изборите, които сме направили, и за това, че не контролираме достатъчно избраниците си.
Празничното настроение от приемането в еврозоната обаче беше помрачено от ареста на кмета на Варна Благомир Коцев – по скалъпено обвинение и без доказателства. Как човек да не се сети за избухването на Бойко Борисов на въпроса на журналистката от „Дневник“ Петя Владимирова защо прокуратурата повдига обвинения, а службите разследват само политици от ПП?
Ако имате нужда от по-забавна интерпретация на тези и други събития от седмицата, любимото ни извънземно Е.Т. е на вашите услуги:
Продължаваме на вътрешнополитическа вълна с Емилия Милчева и статията ѝ „Тройка премиери с гарнитура“. Тя ни отваря очите за факта, че имаме не един министър-председател, а цели трима – Росен Желязков подписва, Бойко Борисов се показва, Делян Пеевски решава. Няма да издам обаче коя е гарнитурата. Ако искате да разберете, ще трябва да прочетете. Брей, в рима го написах…
В публикацията си „Хоругвата на фундаментализма“ пък Александър Драганов ни обръща внимание върху Българската православна църква, която става все по-активна в обществения живот и се опитва да наложи ценностите си на всички. Според него има защо този процес да ни тревожи – още от времето на социализма БПЦ е свързана с Държавна сигурност, а днес тази ѝ зависимост не е изчезнала, а се е прехвърлила към Русия.
Поне нарасналата роля на православието да ни правеше по-човечни, но уви – в България животът на едни хора продължава да се смята за по-ценен от живота на други. Затова тук не става новина, че пожарът, предизвикал смъртта на семейство български граждани с две малки деца, вероятно е запален от омраза към чужденците. Отношението към трагедията в Золинген показва двойния стандарт на страната ни за малцинствата.
Ако тези размишления ви потискат, предлагам бягство във виртуалната реалност с трета част на дискусията на Миглена Николчина и компания за играта „Киберпънк 2077“. Имайте предвид обаче, че разговарящите не се измъкват от сериозните морални проблеми, тъй че, колкото и да бягате, екзистенциалните размисли все ще ви настигат.
Докато сме в полето на виртуалното, преминаваме към статията на Йовко Ламбрев за изкуствения интелект (ИИ) в две части, чиито заглавия съдържат асоциации с общо три филма: „ИИ: Първородният грях“ и „ИИ: нова надежда или невидима заплаха“. Развитието на ИИ докарва едни до възторг, а други до ужас. Йовко обаче ни помага да разберем тази новост в живота ни по-добре, без да изпадаме в крайности. И да не забравяме важността на хората – и на тези, които създават ИИ, и на ползващите го, и на уплашените, и на вдъхновените.
Впрочем напоследък научих за групата Velvet Sundown, чието творчество (дотук два албума) е дело на ИИ. Зорница Христова обаче ни препоръчва само книги от истински автори. Тази седмица е избрала за нас „И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова, мемоарите на Людмила Миндова „Ангелът на прехода. Книга за майка ми и за свободата“ и „Шекспир. Мъжът, който плаща наема“ от актрисата Джуди Денч – интервюта с Брендън О’Хий.
И ето, стигнахме и до моите препоръки. Случвало ли ви се е да харесате някоя книга толкова много, че да ви се прииска да сте попаднали на нея още в тийнейджърските си години – във възрастта, в която определени книги са допринесли за формирането на идентичността ви? Е, при мен е така с „Мидълсекс“ от Джефри Юдженидис, която за мой срам прочетох едва миналото лято. И така ми се услади, че като я свърших, я прочетох още веднъж. И още ще я чета.
В сърцето ми романът се настани до произведения на Селинджър, Мишел Турние и Кърт Вонегът. И не, той не е просто деликатна и смешно-тъжна (само)ирония. Нито е единствено за интерсекс хората. Нито за смутната история на Балканите и гръцките имигранти в САЩ. Нито за трансформацията на Детройт от център на автомобилната индустрия в призрачен град. За мен поне книгата е най-вече за това – какво е да си човек и колко сложно нещо е идентичността.
Още една препоръка. Отсега точа зъби за септември, когато ще е Месецът на фотографията на Веселин Боришев. Но за да се състои той, са нужни средства – поне 8000 лв. Тук може да се информирате как да подкрепите начинанието на Боришев, а заедно с това да се сдобиете и с произведение на изкуството.
Разбира се, винаги ще се радваме да подкрепите и нас, защото благодарение на вашия принос съществуваме.